Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (47)

47

29 май

Най-сетне се съмна. Над главите им кръжаха птици, тъмни силуети очертани на небето, привлечени от касапницата на земята. Скоро щяха да се устремят надолу.

Назира и Раду тичаха с всички сили. Улиците се бяха напълнили с хора, скупчени на групички, паникьосани.

— Вярно ли е? — извика им един мъж, докато минаваха покрай поредната групичка. — Влязоха ли в града?

— Бягай! — изкрещя Назира.

Вместо да побегне, мъжът падна на колене и започна да се моли. Зад себе си Раду и Назира чуха шума от битката да се приближава. В града не бяха останали войници — нямаше кой да се бие, — но османците, нахлуващи през стената, не го знаеха. Те щяха да дойдат готови да се бият по улиците и щом разберяха, че няма кой да им излезе насреща…

— Трябва да измъкнем Киприян — каза Раду, задъхан. — И Валентин.

— Как?

Пътят към Галата бе затворен. Османците се бяха подготвили. Камбаните на стената към морето забиха предупредително. Ако османските войници по галерите разберяха, че градът е паднал, нямаше да имат търпение да се включат в плячкосването. На стената към морето почти нямаше защитници, а с разпространяването на слуха, че османците са направили пробив, всички щяха да напуснат постовете си и да оставят войниците от галерите да се прехвърлят през стената. Никой не искаше да изпусне плячката. Всичко бе разрешено — злато, бижута, хора. Всичко, което можеше да се изнесе и да се продаде, щеше да бъде изнесено и продадено.

Но ако по стената към морето нямаше защитници и ако не всички моряци се втурнеха да грабят в града…

— Рогът — каза Раду. — Трябва да стигнем до Златния рог. Италианските кораби са още там. Може дори да успеем да откраднем някоя османска галера.

— Сигурен ли си, че няма да срещнем съпротива? — попита Назира.

Раду не беше сигурен в нищо.

— Това е най-добрата ни възможност.

— Ами Мехмед? Можеш да излезеш да го посрещнеш.

Те стигнаха къщата на Киприян и се подпряха тежко на вратата. Домът му бе достатъчно навътре в града, за да не се чуват засега звуците от битката.

— За нищо на света няма да ви оставя с Киприян тук — каза Раду. — Ще се върна след края на трите дни за плячкосване, когато нещата се успокоят.

Назира стисна ръката му и двамата се втурнаха в къщата.

— Валентин! — извика Назира.

Момчето се спусна по стълбите и почти падна в бързината.

— Чухме камбаните. Киприян се облича, за да иде да се бие. Казах му, че не бива, но…

Назира подаде на Валентин плаща му.

— Градът скоро ще падне. Трябва да бягаме.

Раду вдигна поглед и видя Киприян, застанал на горната площадка. Заради раната си не можеше да става от леглото за повече от няколко минути, защото му се завиваше свят. Изглеждаше по-блед и мрачен от утрото.

— Чичо ми?

Раду поклати глава.

— Всичко свърши. Ако не избягахме сега, няма да успеем да се измъкнем живи оттук.

Киприян затвори очи и си пое дълбоко дъх. После кимна, а по лицето му се изписа решителност.

— Къде ще отидем?

— Златния рог — Раду се обърна, за да тръгне, но спря. Хукна нагоре и отвори сандъка в стаята, която бе делил с Назира. На дъното, внимателно сгънати, лежаха дрехите, с които бяха пристигнали в Константинопол. Раду навлече робата върху дрехите си и бързо уви около главата си чалма. По-добре да изглежда като приятел, вместо като враг на нахлуващата армия.

Киприян кимна.

— Като с флаговете — каза той. За един ужасяващ миг Раду помисли, че Киприян знае какво бяха направили с Назира в двореца. Но после се сети за флаговете на лодките, с чиято помощ хората на Константин бяха успели да се промъкнат покрай османските кораби.

— Да. Говорете на турски — предупреди ги Раду. — Валентине, ти мълчи.

Четиримата спряха на прага на къщата. Тук, по един или друг начин, бяха прекарали щастливи мигове. Толкова щастливи, колкото биха могли да бъдат миговете, предшестващи бавната, мъчителна смърт на града, който сега се разпадаше около тях. После побягнаха. Киприян бе начело, водеше ги по заобиколен път из покрайнините на града, за да избегнат гъсто населените квартали в полза на запуснатите части на града. Почти бяха стигнали до една от портите в стената към морето, когато попаднаха на първата група османски войници.

Неколцина от жителите на града се бяха оказали заклещени в уличката и османците се втурнаха към тях с викове, размахвайки ятаганите си. Половината от хората паднаха посечени, преди османците да разберат, че никой не оказва съпротива, и да спрат. Раду си помисли, че няма по-ужасна гледка от избиването на беззащитни хора.

Докато не видя как войниците започнаха да спорят за останалите. Двама войници дърпаха млада жена, чиито дрехи вече бяха разкъсани.

— Аз първи я хванах! — извика единият.

— Моя е! Намери си друга!

Има достатъчно за всички — каза командирът им, който тършуваше из торбите на мъртвите. Дори не погледна момичето, когато войниците разкъсаха остатъците от дрехите й, без да спират да спорят кой ще я задържи и колко пари може да им донесе. Момичето гледаше втренчено Раду с празни, мъртви очи, макар все още да беше жива.

Ако Раду бе наистина добър човек, ако не беше страхливец, ако ценеше всеки живот еднакво, щеше да рискува да привлече вниманието на войника и да я убие на мига. Но той трябваше да спаси Назира и Киприян.

— Хайде — прошепна той. Върнаха се обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Край портата към най-тънката част на Рога се бяха скрили двама останали гръцки войници и спореха дали да я отворят, или не. Киприян ги приближи, без да забавя крачка.

— Вече са в града.

— Ще ги прогоним! — на пътя му се изпречи дребен войник, едва навлязъл в юношеството. — Ангелът ще дойде! Трябва да ги удържим дотогава.

— В него ли е ключът? — попита Киприян върлинестия войник, застанал до момчето. Той кимна. Киприян удари момчето в лицето и издърпа ключа от елека му. — Градът падна. Правете каквото сметнете за необходимо.

Младият войник се отдалечи, залитайки, със стичащи се по бузите му сълзи. Върлинестият се промъкна през портата в мига, в който Киприян я отвори. Те го последваха по тесния, каменист плаж под стената. Тук нямаше кораби. Венецианците още не бяха избягали, но ако се съдеше по трескавата дейност на бордовете, се готвеха да го направят. Точно както беше предрекъл Раду, недалеч от брега се носеха няколко османски галери, съвсем празни. Някой бе изсипал товар трупи във водата и сега стотици парчета дърво се поклащаха по вълните.

Не.

Не бяха трупи.

Пред погледа на Раду един мъж, който бе успял да доплува до венецианските кораби, се опита да се изкачи по корпуса на един от тях. Моряк на борда се надвеси над него, стиснал дълъг прът, и го бутна обратно във водата.

— Защо? Защо не му помогна? — прошепна Назира, скрила с ръце устата си.

Киприян се облегна на стената. Сенките под очите му бяха сиви като ирисите му.

— Страх ги е да не се претовари корабът. Прекалено много хора се опитват да се качат.

Валентин невярващо поклати глава.

— Толкова много хора. А могат да ги спасят.

И все пак доста от телата във водата имаха рани, които не бяха причинени от пръти. Османците явно бяха стигнали тук по същото време, когато тези хора бяха решили, че могат да избягат през Златния рог. Забавянето, за да вземат Киприян и Валентин, вероятно бе спасило живота на Раду и Назира.

— Какво ще правим? — обърна се Назира към Раду.

— Можеш ли да плуваш?

— Малко.

Той погледна Киприян, който кимна. Валентин също кимна, загледан в покритата с трупове вода с примирено изтощение, което нямаше място на толкова младо лице.

— Най-малката галера. Можем да гребем, докато не хванем вятъра. Щом го хванем, ще успеем да се измъкнем.

— И после? — попита Киприян.

— После продължаваме напред.

Камбаните на Света София, по-стари и с по-дълбок звън от всички други в града, започнаха да бият. Раду безмълвно се сбогува с църквата. Валентин пъхна ръка в неговата.

И Раду си припомни две момчета. Бяха още в църквата, където ги беше оставил. Ти ще ни защитиш, бе казал Йоан.

Раду погледна Назира, Валентин и Киприян и разбра, че везните никога няма да се наклонят отново в негова полза. Но все пак можеше да направи поне това. Можеше да умре при опита да спаси две момчета, които не значеха нищо за него. Които значеха всичко за него.

— Аз оставам — каза той.

— Какво? Не! — Назира го сграбчи за свободната ръка и го задърпа към водата. — Трябва да тръгваме.

— Аз трябва да се върна.

Пълните й устни затрепериха. Назира кимна.

— Добре. Ще се върнем.

Раду целуна ръката й и я подаде на Киприян.

— Никоя жена няма да е в безопасност в града. Нито днес, нито през следващите три дни. Не мога да допусна да ти се случи нещо. Обещах на Фатима. Трябва да си идеш у дома.

Назира тропна с крак, а по бузите й потекоха сълзи.

— Трябва да се приберем у дома заедно.

— Не можете да се върнете — Киприян мина покрай Назира. Не обърна внимание на ръката й, а хвана тази на Раду. Жарта в очите му бе зашеметяваща. — Ще умрете.

— Знам къде са Йоан и Мануил. Мога да ги спася.

Киприян го изгледа сякаш Раду го беше ударил. Затвори очи и пристъпи още по-близо. Опря чело в това на Раду.

— Съдбата им е в Божиите ръце.

— Никога не е била в Божиите ръце.

— Не, беше в ръцете на чичо ми, проклет да бъде и той, и гордостта му. Той ги уби, не ти. Не ние. Ако останем, Мехмед ще те открие и ще те убие.

Последното наказание на Раду бе оповестено от поредната камбана, забила наблизо, сурово и настойчиво. Нямаше да му бъде оказана никаква милост за всичко, което бе извършил. Нямаше да може да избяга и нямаше да може да задържи нищо, което се надяваше да задържи. Раду извърна лице и долепи бузата си до тази на Киприян за един безкраен, унищожителен удар на сърцето.

— Няма да ме убие — прошепна Раду. После се отдръпна и се насили да погледне Киприян в очите. Очите, които бяха привлекли вниманието му още когато Мехмед бе за него целият свят. Очите, които някак се бяха превърнали в устоите на надеждата, че може би някой ден Раду ще да намери любовта.

— Няма да ме убие — повтори той и зачака Киприян да разбере. Устоите в очите на Киприян се пропукаха като стените наоколо.

Киприян залитна назад, клатейки глава.

— През цялото това време — прошепна той.

— Ще я пазиш ли? — попита Раду.

Киприян зарея поглед към скалите под тях, онемял, зашеметен както в деня, когато светкавицата почти го беше убила.

— Можеше да избягаш — прошепна накрая. — Не беше нужно да ми казваш. Аз щях… Можехме… можехме да бъдем щастливи. Можехме ли? — попита.

Раду разбираше какво пита Киприян и ако вече не бе загубил и последната си надежда, въпросът щеше да го срине.

— Аз не заслужавам щастие.

Камбаните на Света София забиха още по-тревожно.

— Времето на Йоан и Мануил изтича. Ще пазиш ли Назира въпреки всичко?

Една-единствена сълза се търкулна по лицето на Киприян. Не погледна към Раду. Но кимна.

— Да — каза той.

Значи все пак Раду бе успял да свърши нещо добро. Не беше нарушил всичките си обещания. Назира се хвърли в обятията му и го прегърна силно.

— Ще се върнеш при нас — изсъска тя в ухото му.

— Пази се — отвърна той. После, с кървящо сърце, знаейки, че дори сега може да се довери на Киприян, той побягна обратно към града.

Улиците бяха хлъзгави. Раду залитна и падна на колене и длани. Когато се изправи, по ръцете му имаше кръв. Не беше усетил да се порязва, не подозираше, че е паднал толкова тежко. После осъзна, че кръвта не е резултат от неговото падане, а причината за него. Улиците бяха окървавени.

Той се затича по-бързо. Подмина войници, които изнасяха всичко, което можеше да се изнесе от къщите. Подмина жени и деца, които войниците извличаха от скривалищата им. Тичаше и тичаше, и тичаше. Постара се да не гледа какво става наоколо, но знаеше, че всичко, видяно през този ден, ще остане като белег в паметта му.

В този ден той видя истинската цена на сблъсъка между двама мъже с непоколебима воля. Видя какво се случва, когато мъже са принудени да се бият месеци наред. Не само болести на тялото върлуваха из обсадните лагери — имаше и болести на разума, които превръщаха хората в чудовища.

Раду почти бе стигнал Света София, когато видя как някой блъска едно момче на земята. Войникът преобърна момчето по гръб и посегна да си развърже панталоните. Раду му преряза гърлото.

Посегна надолу и вдигна момчето на крака. Срещна обляното в сълзи лице на Амал.

— Защо си се върнал? — попита Раду, шокиран, отчаян.

Амал поклати глава, неспособен да отговори. Раду го повлече след себе си. Това, съчетано с чалмата, окървавените дрехи и ятагана беше достатъчно, за да го направи неотличим от всички останали, които влачеха хора и вещи по улиците.

На площада пред Света София войниците, които не се интересуваха от плячкосването, събираха плячката. Красивите деца, момичета и момчета, струваха много като роби, както и младите жени. Всеки с вид на богаташ също се озоваваше тук, за да бъде по-късно поискан откуп. Земята бе покрита с телата на тези, които бяха сметнати за твърде стари или болни, за да послужат за нещо.

Раду влачеше Амал през сърцето на падението на Византия, през центъра на пророчеството. Всичко бе омърсено, унищожено. В тази победа нямаше нищо свято. Бог наистина бе напуснал града.

Бог го нямаше, но Раду беше тук. И все още имаше мисия. Подозрението му, че Мехмед ще прати хора да охраняват Света София, се оказа правилно. Няколко еничари бяха застанали пред залостената врата на църквата. Пред тях бе започнала да се събира тълпа от наемници и редови войници, които викаха и крещяха, настоявайки за правото си на три дни плячкосване. Пазачите и резето нямаше да издържат дълго. Ако Раду не успееше да се вмъкне сред първите, влезли в църквата, не искаше и да си помисли какво щеше да се случи с двете малки, хубави момчета. Той знаеше, че има и странична врата — през нея се бе промъкнал преди, — но по площада имаше прекалено много войници, за да успее да влезе през нея незабелязано.

Той си проправи път през тълпата и стигна до еничарите. Един насочи ятагана си към него, но Раду бутна оръжието нетърпеливо.

— Знаете ли какво има в тази сграда? — попита той.

Еничаринът се поколеба.

— Трябва да я оставим непокътната. Мехмед не иска нищо да се изгаря.

— Всички богаташи от града се крият зад тази врата. Цялото злато, среброто, съкровищата, които ни бяха обещани, са вътре. Не сме дошли да горим — той извиси глас във вик. — Тук сме да забогатеем от лойта на тези нечисти неверници!

Тълпата зад него изрева и се люшна напред. Еничарите, достатъчно умни, че да разберат кога губят, си плюха на петите. Раду започна да сече дървеното резе и отвори вратите. Писъци и вопли на отчаяние посрещнаха дошлите да грабят. Тълпата се пръсна — всички се надпреварваха първи да стигнат до някой предмет или човек, на който можеше да се сложи цена. Раду огледа лицата на скрилите се тук хора, търсейки двете познати, за които бе дошъл. Амал не се отделяше от него.

В ъгъла до стълбите, водещи към галерията, Раду зърна двете момчета. Стояха пред дойката си с изпънати гърбове. Раду се спусна към тях, разблъсквайки неколцина войници, също видели момчетата.

— Моля те — дойката бутна двете момчета напред. — Пощади ме. Това са наследниците! Наследниците на Константин. Давам ти ги.

Момчетата храбро вирнаха брадички.

Някакъв войник сръга Раду.

— Твои ли са? — попита той, дишайки тежко над рамото на Раду.

— Момчетата, да. С жената можеш да правиш каквото искаш — той подаде ръка на момчетата и приклекна, за да ги погледне в очите. По израженията им видя, че го бяха познали. Мануил избухна в сълзи. Йоан се хвърли към Раду и обви ръце около шията му.

— Елате — прошепна Раду. — Нямаме много време. Знам, че и двамата сте много смели, но сега се престорете, че се страхувате и не искате да сте с мен.

Йоан го пусна и хвана Мануил за ръката. Амал колебливо протегна ръка и хвана свободната ръка на Йоан. Раду тръгна след тях и започна да ги избутва към стълбите.

— Защо се качваме? — попита Йоан шепнешком, докато подминаваха галерията.

— Сега от града не може да се излезе — отвърна Раду. — Ще ви скрия.

За щастие, никой не беше се качил по-нагоре от първия етаж. При толкова много хора в Света София, войниците бяха твърде заети да си ги делят. Раду последва момчетата по коридора, после нагоре по познатите дървени стълби, докато стигнаха вратата в тавана, която ги изведе на покрива.

Щом излязоха на него, Раду заклещи ятагана си в пантите на вратата. Тя нямаше да издържи на по-сериозна атака, но Раду се съмняваше, че войниците, жадни за плячка, ще се сетят да проверят покрива на катедралата.

Той отведе момчетата по-далече от ръба, откъдето някой на улицата можеше да ги види и откъдето те можеха да гледат какво става долу. Поне на Йоан и Мануил тези спомени засега им бяха спестени. Раду щеше да се постарае това да не се промени. Откриха едно закътано местенце и седнаха. Двамата наследници се сгушиха от двете страни на Раду, а Амал се сви в краката му.

— Благодаря ти, че ни спаси — каза треперещият Йоан.

Раду вдигна очи към небето и ги затвори, защото не можеше да приеме тази благодарност. Не ги беше спасил. Нямаше как да ги изведе от града без някой да забележи. Единственото, което бе постигнал, бе да отложи неизбежното.

Но за разлика от него, те бяха невинни. Затова той щеше да ги пази до последния си дъх.

Започна да се моли някъде там, навън, Киприян да направи същото за Назира.