Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (31)

31

12–19 април

Докато Раду и Назира се молеха в стаята си в светлината на зората, започна краят на света.

Усетиха бучене под коленете си, което прекъсна молитвата. Църковните камбани забиха тревожно, сякаш възвестяваха идването на ангели, предвестници на края на дните. Раду чу писъци от улицата.

— Оръдията — той се обърна към Назира. — Оръдията пристигнаха.

— Тръгвай — каза тя.

Раду си нахлузи ботушите и от бързане почти падна. Преди да е успял да закопчае плаща си, някой заудря по вратата на спалнята. Раду я отвори и видя Киприян, блед и изпит като стените на града.

— Оръдията — каза той, клатейки глава. — Свършено е с нас.

— Трябва да отидем на стената — Раду сграбчи Киприян за лакътя и го накара да се обърне. — Ходи ли вече? Срината ли е? Османците влязоха ли в града?

— Не знам какво е станало, откакто си тръгнах. Бях с чичо ми и Джустиниани. Викат те. Мисля, че най-сетне повярваха на думите ти за турските оръдия.

Раду едва потисна смеха си. Те излязоха тичешком от дома на Киприян и се втурнаха напред по улицата. Наложи се да си проправят път през няколко тълпи, събрани пред църквите — всички се опитваха да влязат едновременно. Мощни гърмежи разтресоха целия град с отмерен ритъм, който подчертаваше биенето на камбаните и отчаяните ридания на хората.

— Ти! — Киприян хвана един свещеник за яката. Мъжът изгледа Киприян сякаш бе самият дявол. — Къде си тръгнал?

— Към църквата!

— Там с нищо няма да помогнеш!

Впечатлението на мъжа, че Киприян е дяволът, се затвърди. Той го изгледа със смесица от гняв и отвращение.

— Само там можем да помогнем!

— Събери хората и ги накарай да събират камъни и каквото друго намерят и да ги носят на стената. Трябва ни помощта на всички, за да преживеем нощта. Можеш да се молиш, докато работиш.

Свещеникът се поколеба, но най-сетне кимна.

— Ще им кажа.

— Това беше хубаво — каза Раду, когато двамата отново затичаха към стената.

— Но няма да е достатъчно. Обещай ми, че ако пробият, ще избягаш.

— Първо трябва да взема Назира.

Киприян кимна.

— Иди в Галата, ако можеш. Може да успееш да се промъкнеш незабелязано.

— Ами ти?

— Аз ще остана с чичо си.

Раду спря. Стените вече се виждаха. Виждаха се и стълбове от пушек и облаци прах, вдигнат от разбитите камъни, увиснали във въздуха като видение от бъдещето.

— Не дължиш живота си на града. Той дори не е твоят град.

Киприян също спря и двамата застанаха един до друг, задъхани от тичането.

— Чичо ми винаги е бил много добър с мен.

— И ти би трябвало да си — и си — благодарен за това. Но ако се стигне до избор дали да останеш и да умреш, или да избягаш и да оцелееш, избери второто. Той би искал същото.

— Така ли?

— Би трябвало. Градът или ще оцелее, или ще падне според прищявката на съдбата. Ако ти паднеш заедно с него, това ще е трагедия — Раду осъзна колко са верни думите му, докато ги произнасяше. Не можеше да понесе мисълта Киприян да загине заедно с града.

Тревогата в сивите очи на Киприян се превърна в замисленост. После усмивката му, онази бляскава усмивка, която превръщаше очите му в цепки и която Раду отдавна не беше виждал, заличи всичко останало. Киприян поклати глава, сякаш се опитваше с усилие да превърне усмивката в по-подходящо за ситуацията изражение, но тя се оказа упорита.

— Благодаря ти — каза той. Раду никога досега не беше обръщал внимание на устата на Киприян, но сега по някаква причина не можеше да откъсне очи от нея.

От цялото бучене и викане Раду се обърка. Главата му олекна, а сърцето му биеше по-бързо, отколкото би трябвало, въпреки тичането.

Звукът от каменна топка, удряща каменна стена, го извади от вцепенението му. Киприян го поведе през хаоса към мястото, където стояха и ги чакаха императорът и Джустиниани. Бяха застанали под една кула и жестикулираха разгорещено. От кулата се подаваше много дълго оръдие, насочено към османските войски.

— Не! — извика Раду и хукна към тях.

Последвалият трясък за миг го оглуши. Той загледа, сякаш много отдалеч, как тежестта на незакрепеното за нищо оръдие го отблъсква назад. Температурата и силата на гърмежа се оказаха прекалено много за оръдието. То се удари в задната част на кулата със страшна сила. И оръдието, и кулата избухнаха. Раду се обърна и повали Киприян на земята, като покри главата си, докато върху тях валяха отломки. Нещо се стовари върху рамото му.

Когато във въздуха остана само лек дъждец от прах, Раду се изтърколи от Киприян, стиснал рамото си.

— Ранен ли си? — Киприян се надвеси над него и го огледа, търсейки рана.

— Потърси императора! Той беше по-близо.

Киприян се изправи и се спусна напред, като прескачаше останките от кулата.

— Чичо! Чичо!

Раду простена от болка и се надигна, за да седне. Кулата я нямаше. Беше останала само каменната й основа. Сред отломките се виждаха полузатрупани тела.

— Насам! — извика Киприян.

Раду изкриви лице, докато се опитваше да се изправи. Киприян явно беше открил императора. Или тялото му. Раду знаеше, че трябва да изпитва облекчение и дори радост, щом императорът бе убит толкова рано, при това заради глупостта на собствените си войници. Но вместо това изпита тъга.

— О! — възкликна той изненадано, когато вдигна поглед и видя протегнатата ръка на Константин. — Помислих, че… Стояхте толкова близо до кулата!

— Джустиниани те чу да викаш и отскочихме. Откъде знаеше, че ще се срути? — Константин изгледа останките от кулата с буреносно изражение. — Оръжейникът ми да не е предател? Той ли ни саботира?

Раду го стисна за рамото, сякаш това щеше да облекчи болката, която го прорязваше.

— Не е предател. Просто глупак. Не може да се стреля с толкова голямо оръдие без да се уплътни. Силата на взрива го блъска назад. Освен това го е натъпкал с твърде много барут. Казах ви, че познавам оръдията на султана. Урбана, жената, която ги направи, беше от Трансилвания. Бяхме приятели. Често разговаряхме.

— Дай да видя — каза Киприян. Той завъртя Раду и внимателно отлепи ризата от нараненото му рамо. Пръстите му бяха леки като обещание, докато се плъзгаха по кожата на Раду. Раду потръпна. — Не кървиш. Ще имаш доста сериозна синина. Но ако можеш да си движиш рамото, значи не е счупено.

Пръстите на Киприян останаха върху кожата на Раду още няколко безкрайни секунди и после той върна ризата на мястото й. Раду отново остана без дъх.

Джустиниани се прокашля и се изплю. Имаше толкова много прах в косата, че изглеждаше сякаш внезапно е остарял с трийсет години. Той замислено изгледа Раду.

— Значи си специалист по оръдията, така ли?

— Специалист — не. Но нито една от кулите тук не е предвидена за оръдия. Не са достатъчно здрави и няма достатъчно пространство за оръдия. Ще се наложи да измислите друг начин да ги използвате.

— Мислехме, че ако успеем да отвърнем на огъня на султанските оръдия с огън…

— Мишената е прекалено малка. Ще се наложи да стреляте няколко пъти, докато налучкате разстоянието, а дотогава те ще са преместили оръдията си. Видяхте лагера им. Дори да успеете да унищожите едно оръдие, те са подготвени да го поправят и да излеят нови. Сигурен съм, че Урбана е с тях. Тя е най-добрата. А и подозирам, че са направили земен вал и стрелят иззад него.

Константин мрачно кимна.

— Когато стреляха по вратата на свети Роман… Дори аз си помислих, че идва краят на света. Но повече не са стреляли. Може би оръдието се е счупило?

Раду опипа рамото си. Можеше да го движи, но болката бе заслепяваща.

— Базиликата. — Той едва сподави усмивката си, щом си помисли колко ли ще е щастлива Урбана. — Трябва да се охлажда между гърмежите, което значи, че може да стреля само по няколко пъти на ден. Направиха я повече, за да докажат, че е възможно, отколкото с практическа цел. Броят на оръдията е онова, от което трябва да се страхувате, а не размерите им. Стените държат ли се?

Джустиниани изтръска част от праха от косата си.

— Засега няма толкова големи дупки, че да сме застрашени. Стрелят неточно. Трябва да стрелят на серии от три залпа, по един от всяка страна и един в центъра, за да свалят цялата стена. Но те стрелят все на едно и също място. Нанасят щети, но не достатъчно.

Джустиниани се надвеси над стената и загледа, без да трепне, как огромното гюле се удари в стената под тях. Звукът бе по-силен от всичко, което Раду бе чувал, като гръмотевица, удряща се в друга гръмотевица.

— Не можем да поехме хм ударите. Отломките от стената са също толкова опасни за защитниците, колкото и самият залп. — Джустиниани замълча, потънал в мисли. — Не можем да отвърнем на оръдейния им огън, нито можем да се надяваме стените да удържат.

Той се усмихна мрачно.

— Време е да проявим гъвкавост.

Заради нараненото си рамо, Раду помагаше на Киприян с организацията, вместо да се включи в поправката на стената. През целия ден тичаха насам-натам и показваха на работниците къде да налеят хоросан, за да запълнят дупките. Овързваха бали с вълна с въжета и ги спускаха надолу, за да поемат ударите. Всички гоблени от двореца бяха смъкнати и сега фината бродерия и яркоцветните сцени от миналото бяха метнали върху стената в отчаян опит да се осигури бъдеще.

Когато започна да се свечерява, всички в града бяха с изцъклени очи, треперещи от неспирните гърмежи. Но бяха готови. Щом падна мрак, Джустиниани прати нагоре онова, което бе подготвил. При всеки значителен пробив в стената, защитниците спускаха към дупката дървени колове, между които бяха опънати животински кожи. В пространството между кожите и стената изсипваха камъни, дърва, храсти, съчки и кофа след кофа пръст.

Спасяваха града с дървени колове.

— Ще се запалят ли? — попита Раду Киприян, докато наблюдаваха поправките на стената близо до двореца Влахерна.

— Кожите няма да се запалят лесно. Но ще трябва да поставим войници с арбалети, за да държат враговете далеч. — Киприян спря, за да насочи хората, които търкаляха бурета, пълни с пръст, към тях. — По дължината на стената, за да има къде да се скрием!

Мъжете тъкмо наместиха буретата, когато от мрака долетя каменно гюле. Раду нямаше време да затаи дъх, преди гюлето да се вреже право в поправената стена.

Пълнежът зад кожите пое удара и гюлето се търкулна на земята без да причини никакви щети.

Защитниците на стената около тях нададоха радостни възгласи. Мнозина паднаха на колене и започнаха да се молят. Киприян също нададе вик на радост и се хвърли в обятията на Раду. Раду присви очи от болката в рамото и от радостния вик, който се изплъзна от устата му, преди да си даде сметка, че се радва за неправилната страна във войната.

През следващите пет дни нищо не се промени, никой не си почина. Оръдията стреляха, а звукът от камък, разбиващ се в камък, стана толкова постоянен, че Раду спря да го забелязва. Над всичко се стелеше лютивият мирис на пушек, Когато Раду се прибираше, за да поспи няколко часа, Назира го караше да си облива главата с вода, преди да влезе в стаята, за да отмие поне малко от този мирис.

Щом затвореше очи, шумът от стената го събуждаше. Той спря да прави опити да се прибира и свикна да сяда в сянката на вътрешната стена за по няколко минути почивка. Часовете се сливаха, единствено слънцето и луната отбелязваха хода на времето. Но дори и небесните светила бяха така затъмнени от пушека, че едва се виждаха.

Освен постоянния обстрел, османските войници се хвърляха хаотично към стената. Хвърляха куки и сваляха буретата с пръст, които пазеха защитниците. Османците бяха толкова нагъсто, че с един-единствен оръдеен залп защитниците можеха да избият мнозина, но на тяхно място идваха нови и нови войници.

Раду искаше да може да забрави тази част от защитата — действията, които го убедиха, че никога няма да успее да отмие миризмата на стената от душата си. Защото се налагаше той да е от тази страна, защото трябваше да изиграе ролята си. Затова, когато османските войници — неговите братя — тичаха към стената, за да приберат телата на съратниците си, Раду стоеше горе редом с враговете и ги избиваше един по един.

Първия път, когато уцели човек, той се извърна и повърна. Но скоро дори тялото му претръпна на ужаса от това, което вършеше. Това беше още по-лошо. След всеки изстрел той се молеше да е пропуснал и с всеки изстрел се молеше стените скоро да рухнат и да спасят всички им.

На шестия ден от обстрела въздухът се разцепи от взрив, който отекна по стените. Обърнаха му внимание само защото се разнесе не от стената, а от османския лагер.

Раду се затича към върха на стената и надникна отвъд нея. От насипа, зад който бе скрита базиликата, се издигаха кълба черен дим. Още първия ден бяха открили къде е оръдието, но Джустиниани не бе успял да го унищожи. Изглежда, не се и налагаше.

Щетите се виждаха ясно дори от това разстояние. Явно оръдието най-сетне бе победено от високата температура и налягането на толкова много изстрели и бе избухнало. Раду яростно затърка лице, оставяйки повече мръсни следи от тези, които избърсваше. Не се съмняваше, че Урбана е дошла с Мехмед, за да се погрижи за безценната си артилерия. Нима най-големият й триумф се бе превърнал в неин край?

Около него се надигна нестроен, немощен хор от радостни възгласи, но този път той дори не можа да се престори, че споделя възторга. Базиликата я нямаше. Стената още стоеше на мястото си. А приятелката му най-вероятно бе мъртва.

Киприян го откри седнал, облегнат на буретата, зареял поглед към града на хълма. Колко още щеше да им струва този проклет град, преди да се свърши?

— Ела. Джустиниани е на стената над Ликос. При него със сигурност ще има храна, която може да се яде — Киприян поведе Раду надолу, към генуезеца. Той яде от предложената му храна във вцепенено мълчание, докато слънцето залязваше, осъзнал твърде късно, че е забравил да се помоли дори в сърцето си.

— Трябва да си починеш — каза Джустиниани. Уморената му усмивка бе добродушна. — Днес постигнахме победа, макар да нямаме заслуги за нея. Въпреки това ще я приемем.

Раду имаше чувството, че може да спи години наред. Това и искаше. Да заспи и да се събуди, когато градът вече е станал османска столица, всичко е променено и мирът отново се е възцарил на земята. Защото той все още вярваше, че Константинопол трябва и ще принадлежи на Мехмед. Пророкът, мир нему, го беше предрекъл.

Но Раду не искаше да вижда нищо повече, докато градът не падне.

В този момент някакви ритмични удари прорязаха замъгления от дим, безмълвен нощен въздух. Последваха ги звън на цимбали и нищене на свирки. Накрая към звуците се присъединиха човешки крясъци, които ги превърнаха в какофония, вещаеща смърт. Космите по ръцете на Раду настръхнаха. Той бе виждал тази тактика да се прилага и преди, при обсадата на Круя, и с възторг се бе присъединил към братята си в стената от шум.

Никога не се бе намирал от другата страна на тази стена. Сега разбра защо тактиката е толкова ефективна — да чуваш какво приижда и да не можеш да избягаш. В долината под тях разцъфтяха пламъците на огньове. Понесли се със звуковата вълна, няколко хиляди мъже се хвърлиха към стената.

Раду последва изкрещените заповеди на Джустиниани. Защитници от другите части на стената се втурнаха към тях да помагат. Раду запращаше стрела след стрела отвъд стената и накрая се прехвърли на арбалет, когато болката в раненото му рамо стана нетърпима.

Османците не спираха да прииждат.

Когато най-сетне пробиха стената, Джустиниани ги очакваше. На някои места труповете бяха натрупани толкова високо, че образуваха стълба към върха на стената. Османци се катереха по османци, проправяха си път със зъби и нокти към смъртта, която ги чакаше горе. После техните тела се превръщаха в стъпала за онези, които идваха след тях.

Всичко бе потънало в пушек и мрак, писъци и барабани, кръв и огън. Раду се втренчи напред, смаян. Как беше възможно това да са хора? Какво беше възможно всичко това да е истина?

— Раду? — извика Киприян. Сграбчи Раду за ръката и го дръпна от пътя на един ятаган. Няколко османци бяха стигнали върха на стената точно до него. Раду искаше да им каже, че не им е враг. Само че ятаганите им бяха вдигнати и той отвърна с меча си. Киприян притисна гръб в гърба му. Към Киприян полетя ятаган. Не и Киприян, бе единствената мисъл на Раду, когато отсече ръката, стиснала оръжието. Едва тогава зърна лицето на човека. Той впери очи в Раду, изгубил цялата си ярост. Приличаше на Петру, глуповатия еничарин, когото Лада бе прибрала. Можеше да бъде Петру, ако Лада не беше отвела всичките си еничари във Влашко. В този миг мъжът се преметна през стената и потъна в мрака.

Раду нямаше време да мисли или да чувства, защото пред него се вдигна друг ятаган, стиснат от друга ръка. Това бяха неговите братя, но в хаоса и яростта това нямаше значение. Трябваше или да убива, или да бъде убит, затова Раду убиваше.

И убиваше.

И убиваше.

И убиваше.

Накрая атаката, която бе започнала като вълна, се оттече като вълна и тихо изчезна в нощта. Джустиниани, накуцвайки, приближи Киприян и Раду.

— Изгорете тараните. Оставете ги да съберат загиналите.

Раду не знаеше колко е продължило всичко и какво им е струвало, но бе свършило. Не разбра, че плаче, докато Киприян не го прегърна и го притисна до себе си.

— Свърши. Успяхме. Стената устоя.

Раду бе твърде изморен, за да се запита дали плаче от облекчение, или отчаяние. Не бе имал избор, нали така? Беше се погрижил Киприян да оцелее и той бе оцелял. Но нямаше чувството, че е победил. Рамо до рамо, двамата се запрепъваха надолу по стената и към града, където се проснаха в сянката на църква и заспаха сън, от който дори подновеният, гневен обстрел не можа да ги извади.

Когато Раду се събуди, главата му бе подпряна на рамото на Киприян. В душата му нахлу усещане за покой и облекчение. Бяха успели. Бяха оцелели.

Тогава облекчението бе прогонено от ужас. Той се беше бил редом с този мъж, беше се радвал, че оцеляха, макар всеки оцелял византиец да бе още един, с когото Мехмед трябваше да се бие, за да победи. С ясното съзнание, че всеки следващ ден, в който стените устояваха, бе още един ден, през който неговите мюсюлмански братя щяха да измират.

Къде беше сърцето му? На кого беше верен?

Раду с олюляване се отдалечи от спящия Киприян. Залута се безцелно из улиците, объркан и потънал в скръб, и отново се озова пред Света София. В основата на сградата едно момче се беше свило на кравай и спеше. Беше невидимо в мрака.

Раду се приближи до Амал с натежали стъпки. Наведе се и разтърси момчето, за да го събуди.

— Кажи на Мехмед, че стреля грешно с оръдията.