Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (25)

25

Христос се взираше скръбно от стената в Раду. Както и да се местеше, където и да гледаше Раду, кръглите очи на Иисус го следваха.

— Добре ли си? — прошепна Киприян с крайчеца на устата си, приведен към Раду.

Раду спря да пристъпва от крак на крак по огромната мозайка.

— Да. Уморен съм.

Пред тях свещеникът, застанал зад огромен дървен аналой, редеше молитва след молитва. Раду знаеше гръцки добре, но едва разбираше остарелите изрази и думи. Дори да ги разбираше, те не го засягаха. Тук, в тази църква, се чувстваше отново като дете. Раду не бе щастлив в детството си и му беше безкрайно неприятно то да му бъде напомнено по този начин.

Всичко в църквата бе ненормално голямо. Макар тази църква да не беше толкова голяма или красива колкото Света София, всички налични повърхности бяха позлатени. Свещеникът бе облечен в пищни одежди, носещи теглото на историята и традицията във всеки шев и бродерия. Кандило изпълваше помещението с ароматен дим, от който на Раду му се насълзиха очите и му се зави свят.

На подиум до свещеника имаше трон, на който седеше Константин. Раду му завидя, че е седнал. Всички останали стояха прави, наблъскани един до друг, и слушаха. Раду копнееше за движенията на истинската молитва, за простотата, красотата и близостта на молещите се.

Литургията продължаваше, студена и безразлична като стенописите, изобразяващи как най-различни светци срещат жестокия си край. На Лада поне те биха й харесали. Раду се усмихна при спомена за посещението им в манастира на остров Снагов във Влашко. Лада си спечелил порицание, задето се засмя пред потресаващата сцена на смъртта на свети Вартоломей. На една от стените в манастира висеше картина, на която светецът бе изобразен с наполовина смъкната кожа. Раду потръпваше от страх всеки път щом я зърнеше. Лада го бе посъветвала да си мисли колко ли му е било студено на горкия свети Вартоломей без кожа.

Прищя му се Лада да бе тук с него. Но дори да беше тук, тя щеше да е горе в галерията с Назира и останалите жени. И щеше да кипи от гняв поради този факт.

Раду отново отклони поглед от Иисус и очите му попаднаха на не по-малко скръбното изображение на Богородица. Главата й бе сведена настрани, а в скута си държеше миниатюрен Христос със сериозен поглед, вперен в гледащия. Той знаеше, че има само един Бог. Но в този град на мистици, пропит с толкова много религиозност, Раду не можеше да се отърси от страха, че другият бог, богът на неговото детство, се спотайва в мъглата, в дъжда и в треперенето на земята. Раду бе хванат в капан между тези стени, отделен от човека, в когото се беше превърнал. С уста проклинаше мюсюлманските неверници, а в сърцето си се молеше за прошка.

Без съмнение единственият бог, Аллах, богът на сърцето му, знаеше какво прави Раду тук. Въпреки че самият Раду да не знаеше.

Когато литургията най-сетне свърши, единственото желание на Раду бе да се прибере в дома на Киприян и да спи цял ден. Но Киприян го хвана за лакътя и го задърпа към групичка мъже, която се бе оформила около Константин.

— Исках да те представя на… А, ето ги и тях! — Киприян топло се здрависа с две момчета, чиито кръглооки, скръбни лица бяха същите като тези от мозайките по стените. Раду почти очакваше да сведат глави настрани и да вдигнат ръце в пози на светци. Вместо това те се усмихнаха свенливо.

— Това е Йоан, а това е брат му, Мануил. Моите братовчеди. Синове на покойния Йоан, който беше император преди Константин.

По-голямото момче изглеждаше около осемгодишно, а по-малкото на пет. Бяха облечени в пурпурни роби и носеха златни обръчи на главата вместо корони. Закопчалките на верижките, придържащи плащовете на раменете им, блещукаха като обсипани със скъпоценни камъни, но когато Раду се вгледа в тях по-отблизо, видя, че са от просто стъкло. Раду се поклони.

— Аз съм Раду.

По-малкото момче, Мануил, се оживи, а кръглите му очи се окръглиха още повече.

— От двореца на султана?

— Кой ти е разказвал за мен? — попита Раду с объркана усмивка.

— Киприян ни разказа всичко за теб!

Киприян се прокашля.

— Не чак всичко. Само… това, че ме спаси.

Мануил кимна.

— Вярно ли е това, което се говори за султана?

Раду се усмихна, за да скрие бездната, зейнала в душата му. Дори това момченце ли бе чуло, че Раду е бил срамната играчка на султана? Защо би му разказал това Киприян?

— Много неща се говорят. Боя се, че ще трябва да си по-конкретен.

— Че султанът убива по един човек преди всяко ядене и че наръсва храната си с кръвта му, за да се опази от смъртта.

Раду изпита такова облекчение, че му се наложи да преглътне напушилия го смях. Прикри го, като се престори, че кашля.

— Не е вярно, освен ако нещата не са се променили много, откакто заминах. Султанът предпочита храна без кръв като повечето хора.

— Аз чух, че е толкова богат, че си е сменил всичките зъби със скъпоценни камъни — Йоан, по-големият, каза това със заучено безгрижие, но и той като брат си се приведе напред в очакване на потвърждение.

— Това доста би затруднило яденето на всички онези ястия, напръскани с кръв! Но не, и това не е вярно. Макар че понякога носи толкова голяма чалма, че опира в тавана!

Това бе преувеличение, но и двете момчета закимаха, изумени.

— Във всичките му стаи има шадравани с бистра вода, а пръстите му са така натежали от пръстените със скъпоценни камъни, че не може да си напише името, ако не ги свали.

Мануил се намръщи.

— Тогава не разбирам за какво му е притрябвал глупавият ни град.

Йоан го сръга остро в ребрата.

— Ти завиждаш, защото аз съм наследник на трона, а не ти.

Мануил му се изплези.

— Не и ако умреш преди мен!

Киприян сложи ръце на раменете им.

— Без такива приказки, момчета.

Те посърнаха и забиха засрамени погледи в пода.

— Ще поговоря с бавачката ви за слуховете, които ви позволява да слушате.

Йоан първи вдигна глава. Вирна храбро брадичка, макар че тя потрепери леко.

— Султанът наистина ли е толкова жесток, колкото се говори?

Раду искаше да отрече, но не можеше да забрави, че тук играе роля.

— Той е… много умен и много целенасочен. Готов е да направи всичко, за да получи онова, което желае. Така че, да, може да бъде доста жесток.

Йоан кимна и решително стисна зъби.

— Е, няма значение. Стените ще ни опазят. И дори ако успее да мине през тях, от небесата ще се спусне ангел с пламтящ меч, преди да са минали статуята на Юстиниан. Неверниците никога няма да завладеят града ми.

До тях се разнесе дълбок, силен смях. Константин разроши кестенявите къдрици на момчето и неволно бутна златния му обръч.

— Твоят град ли? Струва ми се, че все още е мой.

Йоан се усмихна и се изчерви.

— Исках да кажа…

— Не се бой, Йоане. Ще се грижа за града, докато не дойде твоят ред.

Те обърнаха усмихнатите си лица към Раду. Тежестта на взаимната им обич и надежда, съчетана с измъчения поглед на Иисус над всички тях, почти събори Раду на земята. Той се поклони, за да прикрие чувствата си, и се изправи.

— Ще вечеряш ли с нас? — попита Константин. — Хубаво ще е веднъж да има някой друг на масата, който да отговаря на безкрайните им въпроси.

— С удоволствие — каза Раду, все още изтощен, но усетил искрица вълнение. Това бе първата лична покана да прекара известно време с императора. Това бе хубаво. Стъпка в правилната посока. Възможност да усети, че наистина постига нещо, макар да се боеше, че от подобно постижение полза няма да има.

В този миг една малка ръчичка се пъхна в ръката на Раду и когато сведе поглед, той срещна мъченическите очи на Мануил. Момченцето грейна в усмивка и Раду усети как душата му се сгърчва, когато отвърна на тази усмивка.

Всичко на вечерята бе толкова нормално. Раду бе успял да се отпусне, да се наслади на храната, на смеха и на разговорите. Всичките му надежди да чуе нещо важно умряха някъде между хляба, месото и сладкото.

Точно тогава му хрумна идея.

Мехмед може и да го беше пратил тук без план, но Раду можеше да унищожи шансовете на града, но да оцелее по време на обсадата дори преди османците да пристигнат. Щом храната позволяваше на местните да мислят, че всичко е наред, щом ги караше да мислят, че градът им не се намира в непосредствена опасност, то липсата на храна най-сетне щеше да им покаже, че не могат да оцелеят.

Унищожаването на хранителните запаси щеше да е акт на милосърдие. Хората щяха да се принудят да избягат от Константинопол. Дори ако този ход не доведеше до капитулация, най-малкото щеше да опразни града от невинни граждани.

Орхан, лъжливият претендент за османския престол, се оказа ключът към откриването на един от най-големите складове за хранителни запаси. Хората му не се допускаха до стената поради опасения, че войниците могат да ги сбъркат с турци, верни на Мехмед, затова им бяха възложени други задачи в самия град. Една от тези задачи бе охраната и проверяването на ключалките на един склад. Раду не можа да измисли друга причина за тази охрана, освен че складът бе пълен с храна.

Не му беше трудно да проследи пазачите и да открие целта си. Това го изправи пред по-големия въпрос: как да порази тази цел?

Лада би подпалила склада. Раду не се съмняваше. Но складът се намираше насред сравнително населен район. Можеше неволно да причини смъртта на невинни граждани, а една от причините да измисли този план бе именно да опази гражданите. Нямаше да понесе да причини смъртта на невинни.

Отровата щеше да доведе до същия резултат, защото никой нямаше да разбере, че храната е отровена, докато не започнеха да умират хора. Освен това Раду нямаше как да се сдобие с големи количества отрова, особено пък тайно.

Той стоеше в кухнята и късаше хляб на парченца, обмисляйки идеята си, когато чу Назира да пищи от ужас в спалнята. Той се втурна нагоре по стълбите и я видя застанала на леглото. Тя посочи ъгъла, в който се беше свил едър, рошав плъх, не по-малко ужасен от нея.

— Убий го!

Раду въздъхна и се огледа за нещо достатъчно голямо, с което да размаже гризача. После спря. На лицето му грейна усмивка.

— Не. Ще го хвана.

Макар в града да имаше изобилие от плъхове, да хване достатъчно от тях не беше дребна работа. По-точно, беше поредица от множество изтощителни дребни работи. И тъй като Раду не можеше да рискува някой да забележи отсъствието му от стената, се наложи да жертва съня си. Назира веднага се влюби в плана, но бе физически неспособна да понесе гледката на плъх, без да се разпищи. Писъците не бяха подходящи за тайни действия.

И така Раду прекарваше по цяла нощ, всяка нощ, в ловене на плъхове. Този начин на живот бе твърде различен от онова, на което бе свикнал край султана, но не чак толкова различен от обичайната му роля. Да се промъква тук и там, да събира припаси, да напредва към крайната цел постепенно.

Щеше да е направо вълнуващо, ако не включваше толкова много от проклетите плъхове.

— Какво е станало с ръцете ти? — попита го Киприян една сутрин, няколко дни след началото на плъхоловското му приключение. Двамата с Раду закусваха заедно на стената, рамо до рамо, и гледаха пустото поле под себе си, изпълнено с надвисналата опасност, която носеше бъдещето.

Раду сведе поглед към пръстите си.

— Четирикраките жители на гробището не обичат да делят надгробните камъни с натрапници.

Киприян остави хляба си на стената и взе ръцете на Раду в своите. Огледа ги внимателно. В корема на Раду нещо запърха. Чувството бе нещо повече от страх да не го разкрият, но Раду не можеше да обясни какво точно.

— Внимавай — каза Киприян и прокара пръст, мек като шепот, по дланта на Раду. — Нуждаем се от тези ръце.

Киприян вдигна поглед и Раду не успя да понесе настойчивият му поглед. Киприян пусна ръцете му и се засмя неловко.

— Нуждаем се от всички налични ръце.

— Да — промълви Раду. Все още усещаше следата, оставена върху дланта му от пръста на Киприян.

Тази нощ Раду налови достатъчно плъхове. Ако беше продължил, нямаше да успее да ги пренесе тайно. Изчака хората на Орхан да свършат обхода си покрай задния вход на склада. Те никога не влизаха вътре, само проверяваха ключалките. Той се промъкна безшумно по улицата, метнал на гръб гнусен, гърчещ се чувал, пълен до пръсване. Остави го на земята и отключи с шперц, проклинайки нахапаните си пръсти за мудността им. Киприян бе нрав. Нуждаеха се от тези ръце.

Най-сетне, разтреперан от нерви, Раду успя да отвори вратата. Той се вмъкна вътре и закрачи към центъра на огромното помещение. Наоколо в мрака се извисяваха сандъци и бъчви. Миришеше на топлина и прах. Познал бе какво е съдържанието на склада. Той стисна железния лост, който беше донесъл, и започна да отваря капаци. След това разхвърля плъховете по щайгите и бъчвите, докато в чувала не останаха само онези от тях, които не бяха преживели плена си. Само че Раду бе успял да отвори едва една трета от събраните вместилища за храна. Щеше да му се наложи да върши това всяка нощ седмици наред, за да унищожи всички запаси.

Изгори го, прошепна Лада в главата му.

— Винаги има друг начин — отвърна Раду. Отгоре се дочу тътен на гръмотевица, която сякаш се съгласяваше с него. В града често валяха проливни дъждове. На Раду щеше да му се наложи да побърза да се прибере, за да не се измокри до кости. Той вдигна поглед към тавана…

И му хрумна друга идея.

Той излезе навън и претегли вариантите. Сградите в Константинопол бяха стари и строени близо една до друга. Той пое, без да се бави, по една странична уличка в търсене на онова, което му трябваше. Три сгради по-нататък го откри: сгъваема стълба. Първите капки дъжд се посипаха, когато той се качи на покрива на сградата. Пое си дълбоко дъх, затича се колкото можа по-бързо и прескочи уличката, удряйки се в съседния покрив толкова силно, че почти се свлече от него. Лада щеше да се справи много по-добре. Но пък тя изобщо нямаше да си прави този труд. Ако тя бе тук, всичко вече щеше да е в пламъци.

Той задуши мислите за много по-способната си сестра и се затича към следващия покрив и прескочи следващата уличка. Този път се приземи меко, претърколи се по гръб и се разсмя, докато дъждовните капки чукаха по покрива около него. Под него — топли, прашни и сухи — бяха хранителните запаси на града.

Раду се изкатери до върха на плавно спускащия се надолу покрив. Целта му бе да размести достатъчно керемиди и слама, за да се отворят дупки, но не чак толкова много, че някои да забележи щетите, преди да е станало твърде късно да се поправят. Керемидите бяха тежки и добре заковани. Той ги размести с лоста си. Избираше си места, където бе очевидно, че през дългите години живот на покрива често се бе събирала вода.

Дъждът вече валеше сериозно. Керемидите станаха хлъзгави. Раду се държеше внимателно за тях. Позволи си няколко секунди мълчалив триумф, докато гледаше как водата пада от небето върху покрива и се просмуква през дупките, които той бе направил.

Той продължи да отваря още дупки, движейки се към ръба на покрива, но там се изправи пред нов проблем.

Не можеше да се засили, за да прескочи до отсрещната сграда. Покривът бе толкова хлъзгав, че без съмнение щеше да се подхлъзне и да полети към смъртта си. Земята беше далече — три човешки боя — и Раду не вярваше, че шансовете му за оцеляване са особено добри, ако скочи.

Ръба на покрива обрамчваше тесен корниз. Около него се плискаше дъждът. Бурята бе набрала скорост и мощ. Раду остави лоста си на покрива и се вкопчи в корниза. После се спусна надолу, увиснал на пръстите на ръцете. С безмълвна молитва на уста, той се пусна. Когато удари земята, се претърколи в опит да разпредели удара по възможно най-много части от тялото си. Това бе номер, който той бе усвоил много отдавна, когато му се налагаше да бяга и да се крие от жестокия си брат Мирча. Често бе скачал от прозорци и зидове в детството си.

Мирча бе мъртъв и Раду не скърбеше за него. Сега обаче, след като се изправи и се провери за наранявания, той за миг изпита благодарност за уроците от детството. Единият глезен се обаждаше и сигурно щеше да го боли на сутринта. Скромна цена за постигнатото. Раду покри главата си с качулката.

— Ей! Ти!

Раду се обърна изненадан. Макар да беше твърде тъмно, за да успеят да видят лицето му, хората на Орхан го бяха спипали на връщане от обиколката си. А Раду стоеше тъкмо до вратата на склада. Ако надзърнеха вътре, целият му труд щеше да иде на вятъра.

Той бързо извади парче кремък от джоба си и го пусна на земята. После изруга високо на турски и побягна.

— Опитваше се да подпали храната! Шпионин! Саботаж! — понесоха се викове зад него, последвани от трополенето на крака.

Раду бягаше, за да спаси живота си.

Понесе се предупредителен звън на камбани, който сякаш се бе присъединил към преследвачите му. Раду хвърчеше през улици и улички. Прескачаше зидове и се придържаше към най-тъмните части на града. Не след дълго стигна до един изоставен квартал. И все още чуваше преследвачите си. Беше като кошмар — да бяга през един мъртъв град, с преследвачи по петите и никакво скривалище на хоризонта.

Отчаян, Раду се затича към външната стена. Ако успееше да се добере до нея, щеше да избяга от града. Щеше да открие Мехмед.

Но ако изчезнеше в същата нощ, когато в града бе забелязан неизвестен шпионин, на хората нямаше да им отнеме много време да свържат нещата. Назира щеше да бъде изложена на опасност. Раду се обърна и се шмугна в една пуста конюшня. От пропадналия покрив течеше вода. Той се сви до стената в едно от отделенията за коне.

Някога се беше крил в конюшня с Лада. Тя бе обещала, че никой, освен нея няма да го убие. Моля те, каза си Раду. Моля те, нека е било пророчество.

След като постоя в ъгъла достатъчно, та сърцето му да спре да препуска и тръпките от страх да се превърнат в тръпки от студ, Раду се изправи и се промъкна навън в нощта. Дъждът започна да отслабва, докато той бавно си намираше пътя от запустелия квартал към онези части на града, където все още имаше живот. Захвърли черния си плащ на един простор и завърза косата си на стегната опашка. После закрачи напред, без да бърза, наведен под напора на дъжда.

Тъкмо бе сложил ръка на бравата, когато някой грубо го сграбчи за рамото изотзад. Този някой го завъртя… и го прегърна.

— Раду! — каза Киприян, без да го пуска. — Търсих те къде ли не. В града има саботьор. Хванали са го при опит да подпали пожар. Толкова се разтревожих за теб.

Раду си пое дълбоко дъх и се опита да успокои гласа си.

— Чух камбаните и излязох да видя какво се е случило. Уплаших се, че османците най-сетне са пристигнали. Но защо си се тревожил за мен?

Киприян го подържа в прегръдките си още малко и после отстъпи назад, без да сваля ръце от раменете на Раду.

— Ако човекът на султана те беше открил… — очите му бяха присвити от притеснение. — Уплаших се за живота ти.

Раду отново прегърна Киприян не само защото тялото му бе топло и успокояващо след изтощителната нощ, а и защото искаше да скрие колко трогнат и натъжен бе от факта, че първото нещо, за което се бе загрижил Киприян, бе предателската кожа на Раду.