Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (45)

45

28–29 май

Неспирният обстрел от османските оръдия ехтеше по време на литургията. На Раду му се прииска да беше успял по някакъв начин да се координира с Мехмед, така че ехтежът и вибрациите от ударите на каменните гюлета в стената да звучат в ритъм. Сега ударите бяха неравномерни и създаваха усещане за хаос, което би попречило на всеки да се потопи в религиозната служба.

Но това така или иначе не бе възможно. Не и тази вечер.

За пръв път откакто Константин се бе опитал да обедини църквите, Света София светеше. Гневното придържане към догмата, настояването за религиозна чистота тази вечер бяха забравени, а хората се молеха на всяка икона, на всяка реликва, на всяка връзка с Бог, с която разполагаха. Ако Света София можеше да ги спаси, те най-сетне бяха готови да й дадат тази възможност.

Отвъд стените, в лагера на османците, бе тихо. Обстрелът се беше засилил, вече хвърляха по стените всичко, което намереха, готови за последния напън. Над стените прелитаха стрели с набързо надраскани предупреждения от съчувстващи войници-християни: Краят наближава.

Но на жителите на града не им трябваше това предупреждение. Участта им бе изписана по каменните гюлета, които удряха стените, бе изписана в деня за почивка и молитви, който Мехмед бе отпуснал на хората си. Оставаше една последна атака, един последен шанс да се защитят или да нападнат, да останат на крака или да паднат, да живеят или да умрат.

Затова жителите на града се стекоха в Света София. Църквата бе претъпкана, нямаше място да се обърне човек. Раду дишаше същия въздух като всички наоколо. Издишаха ужас и примирение, а той ги вдишваше, докато вече не можеше да диша. Света София му харесваше много повече тъмна, огласена от крилете на птиците, пърхащи под покрива. Тогава се бе чувствал по-близо до божественото, отколкото сега.

Константин стоеше отпред и гледаше нагоре, сякаш се бе превърнал в икона. Наблизо стоеше Джустиниани, блед и запотен. Трябваше да е седнал, но бе важно да се покаже здрав и силен. Беше ранен при обстрела предишния ден. В града бе плъзнала паника, щом се разчу, че може да умре, и тази паника бе по-опасна от всяко оръдие. Затова Джустиниани стоеше на крака, вместо да седи и да почива, и се молеше, вместо да спи, за да видят хората императора и военачалника си и да изпитат някакво подобие на надежда.

Когато службата приключи, никой не помръдна. Раду нямаше търпение да излезе навън, да се отдалечи от всичко това. Една ръка го подръпна за елека и той се завъртя, готов да удари натрапника.

Сведе глава и срещна погледа на малкия престолонаследник, Мануил.

— Къде е братовчед ми? — попита Мануил. Нещо в начина, по който устните му потрепериха, но брадичката му не помръдна, прониза дълбоко душата на Раду. Мануил очакваше да чуе, че Киприян е мъртъв и се подготвяше да не плаче, щом го чуе. Раду приклекна, за да изравни лице с това на детето.

— Киприян почива вкъщи. Няколко камъка го удариха по главата, но ще се оправи.

Мануил изпусна въздишка на облекчение и се ухили, разкривайки първите си паднали зъби.

— Обеща ми да ме заведе да ловим риба, когато свърши обсадата.

— Ами ето на. Той ще оздравее бързо, защото не може да наруши такова обещание.

Мануил кимна — нетърпеливо попи утешението. Пъхна ръчичката си в тази на Раду и го прикова на място със силата на невинността си. Йоан и дойката им скоро се присъединиха към тях. По-голямото момче бе мрачно, с пепеляво лице. Той кимна на Раду и Раду официално сведе глава в поклон.

— Ти ще ни защитиш — каза Йоан. На Раду му се прищя да потъне в земята. Йоан кимна отново и Раду осъзна, че момчето убеждава себе си. — Пазителите и стените ще ни защитят.

Всички обърнаха глави, за да проследят как Константин, царствен и величествен, излиза от църквата. Щом вратата се затвори след него, тълпата вкупом издиша след дълго затаявания дъх. Разнесоха се плач и викове на отчаяние. Хората се пръснаха във всички посоки. Раду дочу откъслечни разговори с планове за криене, за места, които може би са сигурни, за подземни цистерни, където турците няма да се сетят да погледнат. Поне осъзнаваха къде свършват силите на вярата им.

Раду стисна дойката за лакътя, докато тя се опитваше да подбере момчетата и да ги изведе.

— Стойте тук — каза той.

Тя се намръщи, обидена.

— Трябва да върна момчетата в двореца.

— Ако стените поддадат, дворецът ще бъде първото място, към което ще се втурнат войниците в търсене на плячка.

Тя вдигна враждебно нос, сякаш думите на Раду бяха зловонни.

— Проклетите турци няма да могат да минат покрай колоните. Ангелът Божи ще се спусне от небесата и ще ги прогони с пламтящия си меч.

Раду преглътна раздразнената въздишка, напряла към устните му, макар това да му струва огромни усилия. Вместо да въздъхне, той се усмихна насърчително.

— Да, разбира се. Именно затова трябва да останете тук. Света София е по-навътре в града, отколкото ангелът ще допусне да влязат турците, затова тук ще бъдете в безопасност.

Тя се намръщи, претегляйки думите му.

— А и за момчетата ще е добре да се помолят повече.

Никоя византийска дойка не би могла да устои на изкушението да накара подопечните си да се молят повече. Тя хвана момчетата за ръце и закрачи към центъра на църквата. На Раду му се искаше да може да направи нещо повече. Но знаеше, че Мехмед иска Света София да остане непокътната и щеше да прати войници да я охраняват, ако и когато стените паднеха. Тук бе по-сигурно откъдето и да било другаде в града.

Той излезе от църквата и с облекчение вдиша нощния въздух. Друга малка ръчичка го дръпна за ризата. Той сведе очи и видя Амал. Взе една монета, последната, и я сложи в шепата на момчето.

— Кажи му да гледа портите в стената пред двореца. Аз ще…

— Къде е племенникът ми?

Раду се завъртя. Константин го гледаше изморено. Раду заекна, изненадан и гузен.

— Той-той-той си почива. Мисля, че ще се оправи, но не е в състояние да се бие — той хвърли поглед настрани. Амал беше изчезнал.

Константин кимна. В очите му се появи нещо подобно на облекчение.

— Заеми тогава ти мястото му до мен.

Раду бе понесен напред от групичката около Константин. Заклещен в средата до Джустиниани, той нямаше как да се измъкне. Не искаше точно тази вечер да е с императора. Беше планирал да заеме позиция до Керко порта — малка порта, която водеше към двореца Влахерна. Налагаше се да е там. Но нямаше как да се отдели от групата, без да събуди подозрения. Константин поведе свитата си през града, покрай вътрешната стена и към армията, струпана пред онази част от стената, която минаваше над река Ликос. Тук и пред двореца щеше да се състои последният сблъсък. Дворецът се виждаше в далечината. Назира бе там, а Раду беше тук и не можеше да си тръгне.

Константин се качи на купчина отломки и отправи поглед в плъзгащия се над главите на войниците му мрак.

— Не се бойте от злите турци! — боботенето на гласа му бе прекъснато от удара на поредното гюле в стената някъде в далечината. — Нашите брони са по-здрави и ще ни опазят. Нашите бойни умения са по-добри и ще ни спасят. Нашият Бог ще ни спаси! Техният зъл султан започна войната, като наруши мирния договор. Построи крепост на Босфора, на наша земя, преструвайки се, че все още сме в мир. Той ни завидя, възжела града на Константин Велики, вашата родина, единствената истинска родина на всички християни, градът пазител на гърците! Той видя блясъка на нашия Бог и го поиска за себе си. Ще го оставим ли да превземе града ни?

Мъжете гневно се развикаха.

— Ще позволим ли повиците на имамите да замърсят въздуха, който благочестивите християни дишат вече повече от хиляда години?

Последва нова вълна от рев, по-силна от първата.

— Ще им позволим ли да изнасилят жените ни, да избият децата ни и старците и да осквернят светите храмове на Бог, като ги превърнат в конюшни?

Този път ревът бе придружен от удряне на копия в земята и трясък на юмруци по щитове. Раду не можеше да не отбележи, че не други, а кръстоносците християни бяха из вършили всичко, споменато от Константин, преди двеста години.

Константин продължи.

— Днес е денят на нашия триумф. Ако пролеете дори капка кръв, ще бъдете готови за короната на светец и вечна слава! — Той вдигна юмрук във въздуха. — С Божията помощ ще победим! Ще избием неверниците! Ще развеем знамето на Христа високо и ще бъдем възнаградени за вечни времена!

Възторжените викове и крясъци станаха толкова силни, че почти заглушиха обстрела. Константин вдигна ръце, свали ги и се обърна. Лицето му беше бледо и изпито, губеше светлината си така, както денят около тях се превръщаше в нощ.

— Ще заключим портите към града — тихо каза той на Джустиниани. — Ще победим или ще паднем тук. Никой няма да излезе. Ако стената падне, ще загинем заедно.

Джустиниани кимна мрачно.

Раду гледаше двамата мъже с чувството, че се сбогува, но без мъка. През времето, което бе прекарал тук, ги бе видял в цялото им величие да удържат града в лицето на непобедима заплаха. Беше ги видял и да вършат жестокости, за да го постигнат. Уважаваше ги и ги мразеше и знаеше, че без тях светът ще бъде по-лошо място.

Ако загинеха.

Раду едновременно се надяваше и страхуваше от подобен изход — противоречиви чувства, като всичко друго в този прокълнат град. Той зае мястото си на стената до Джустиниани. Макар да бе тъмно, османците бяха запалили толкова много огньове, че светлината се отразяваше от надвисналите облаци и създаваше зловеща оранжева мъгла. Защитниците не можеха да поправят стената, защото нямаше мрак, който да ги скрие.

От позицията си Раду виждаше мястото за сбор на османската войска. Някъде наблизо Мехмед чакаше да разбере дали великият му план ще успее, или ще се провали, дали ще изпълни пророчеството, изречено преди векове. Може би ако Раду бе от другата страна на стената, с Мехмед, всичко това щеше да му се стори вълнуващо. Призляваше му от тази мисъл — от мисълта с кого би могъл да бъде в момента. Колко лесно щеше да му бъде да пожелае края на този град и всичките му жители.

Но мисълта го изпълваше и с копнеж, породен от знанието колко лесно би могло да бъде всичко. Затова той пусна тази мисъл в нощта, заедно с всичко останало. Тази нощ той щеше да загине на стената, между братята и враговете си, защото вече не можеше да различи едните от другите. Най-сетне бяха стигнали до края. Която и страна да победеше, победата й щеше да бъде горчива.

Каменно гюле се вряза в стената под Раду и Джустиниани. Те паднаха на колене. Вибрациите от сблъсъка разтърсиха Раду от глава до пети. Той тръсна глава в опит да прогони звънтящия звук от ушите си.

Не. Не беше звън. Бяха писъци. Той хвърли поглед над баража от бурета и зърна крещяща орда, втурнала се към стената. В атаката нямаше ред или организация. Войниците прииждаха като ято скакалци, катереха се един по друг, блъскаха се и се ритаха, нетърпеливи първи да стигнат до стената. Онези, които успяха, бяха повалени светкавично. Закъснелите се закатериха по труповете им. Когато и те на свой ред паднаха убити от стрели, труповете им се присъединиха към купчината. Раду стреляше в мелето и гледаше с отвращение и ужас как нередовната войска на Мехмед използва труповете — а понякога и ранените, но живи войници — вместо стъпала. Проправяха си път с нокти и зъби нагоре, а смъртта на другарите им им помагаше да се доближат до върха на стената.

Бяха толкова много, че Раду просто не можеше да пропусне, когато стреляше. Беше все едно стреля по морските вълни. Но те не спираха да прииждат. Джустиниани насочваше своите войници, предугаждайки опитите на групите мехмедови войници да пробият стената на едно или друго място.

— Там! — извика той и посочи стената недалеч от Раду. Раду хукна натам, без да изпуска от поглед първите османци, стигнали върха.

Зад него нямаше достатъчно хора. Беше стигнал прекалено бързо. Започна да мушка, да сече и да отбива удари, но надежда нямаше. Мъж, надаващ викове на румънски, се блъсна в него и го препъна. Раду падна по гръб и се взря в лицето на смъртта. Където и да отидеше, детството му го следваше. И сега щеше да го убие.

Мъжът изчезна. Освен горната половина на тялото му, която падна върху краката на Раду. Той премигна, за да прогони дима и праха. Всички войници от нередовната армия на Мехмед, които бяха стигнали до върха на стената, лежаха посечени от едно от собствените си гюлета. Раду изрита тялото на мъжа настрани, опря глава в стената и се разсмя.

Урбана и оръдията й в края на краищата му бяха спасили живота.

Той се вдигна на крака и хукна към Джустиниани. Сигурен беше, че му е било писано да умре преди няколко минути. Но все още беше жив. Което значеше, че все още може да постигне нещо. Този път, ако му се предоставеше възможност, той нямаше да се поколебае да се възползва от нея.

Далеч напред, Константин преметна един войник през ръба на стената. Посочи и в нощта лумна гръцки огън, който подпали и живите, и мъртвите. Пламъкът плъзна нагоре и надолу, изгаряйки всичко, освен камъните. Хората се разбягаха с викове и атаката изгуби инерция.

— Изтеглят се! — прогърмя гласът на Джустиниани. Хората около Раду нададоха радостни викове, но някои се разплакаха, а други започнаха да се молят. С Константин и Джустиниани градът все още имаше шанс. Джустиниани тупна Раду по гърба. — Оцеля! Радвам се.

Двамата се снишиха, когато над тях изсвистя гюле и падна в пространството между двете стени.

— Мислиш ли, че ги обърнахме в бягство?

— Целта им беше да ни изтощят. Сега ще прати еничари.

Мехмед без съмнение пазеше най-добрите си войници за накрая. А Раду знаеше, че следващата атака наистина ще бъде последна. Щом числеността на нередовната войска не успя да пробие, единственият шанс бе в еничарите. А ако те не успееха… С Мехмед щеше да бъде свършено. Нямаше да му остане нищо друго.

— Можем да издържим. Ще издържим. — Джустиниани тръгна, накуцвайки заради раната в крака, към една подвижна стълба. — Намери си нещо за ядене и пиене. Хей, вие, вдигнете ранените. Занесете ги да почиват до вътрешната стена. Ще променим позициите, за да компенсираме…

Всички замръзнаха щом започна музиката. Пред погледа на Раду изморената радост по лицата на околните се претопи в изтощен ужас. Нямаше да успеят да си починат тази нощ. Отмереният ритъм на свирнята, предизвестяваща атаката на еничарите, се блъскаше в стената с не по-малка сила от гюлетата. Бялото платно на главите им грееше като оголена кост в светлината на огньовете, когато всички вкупом се втурнаха към стената, надали викове.

Това беше. Последната вълна щеше да пробие стените и да залее града или пък щеше да се оттече, отнасяйки последния шанс за победа на Мехмед със себе си.

Самият Мехмед яздеше напред-назад достатъчно далеч, за да не го стигат стрелите от арбалетите. Раду го виждаше, щеше да го познае навсякъде. Но сърцето му не запя, не закопня за него. Делеше ги толкова тясно парче земя, но то бе напоено с кръв и осветено от пламъци.

Джустиниани кресна на Раду.

— Режи въжетата! Хвърляй куките!

Раду се затича напред, започна да сече въжета и да хвърля куки. Всички под командата на Джустиниани следваха заповедите му без колебание или въпроси. Раду не можеше да види или да чуе Константин, но бе сигурен, че и при него беше същото. Двама души удържаха една цяла империя.

Раду спря и седна, облегнал гръб на едно буре. Загледа се около себе си. Всички наоколо бяха генуезци, хората на Джустиниани. Бяха добри колко еничарите и бяха на стената. Какво можеше да направи той? Дори да спреше да им помага, дори да спреше да хвърля куки на земята и да реже въжета, нямаше какво да направи, за да обърне хода на битката.

Недалеч от него, един войник скочи от стената. Раду вдигна изненадан поглед към него и видя лицето на Лазар под бялото платно.

Не. Лазар бе мъртъв. Раду го беше убил, за да спаси Мехмед. Той се изправи с усилие, намушка еничаря и пусна трупа му да падне на земята. Но идваха още. Цяла група започна да се прехвърля през стената, водена от истински великан. Той стърчеше над всички, платното на главата му грееше над масата от тела. Държеше двуостър меч. Това бе необичайно за османците, но подхождаше на ръста му. Мъжът размахваше меча и посичаше всички, посмели да го доближат, с безмълвна експедитивност. Под защитата на свирепостта му по стената се изкачиха още еничари.

— При мен! — Джустиниани започна да си проправя път към великана с оръжие в ръка. Раду го последва, за да му пази гърба. Но дори Джустиниани не би могъл да надвие великана в единоборство. Когато се доближи, великанът размаха меча си. В последния момент Джустиниани падна на колене. Замахна със своя меч с цялата си останала сила. Великанът замря, свел изненадан поглед. После се строполи на земята — и двата му крака бяха прерязани през коленете.

Еничарите около тях се вкамениха от изненада. Джустиниани се изправи и размаха меча си победоносно. Този път, сигурен какво би направила Лада, Раду не се поколеба. Прокара меча си през краката на Джустиниани отзад. Разряза мускулите и сухожилията. Едно бързо срязване, за да обърне хода на битката.

Джустиниани падна. Раду го подхвана.

— Джустиниани! — извика той. — Ранен е! Помощ!

Хората на генуезеца се втурнаха към тях с цялата енергия, която им бе останала. Еничарите, останали на стената, бързо бяха посечени.

— Какво ще правим? — попита един от генуезците с обляно в сълзи лице, загледан в човека, когото бе последвал, за да защити един чужд град.

— Трябва да го занесем до корабите! — Раду се изправи и подхвана Джустиниани под мишниците.

— Не — простена Джустиниани и поклати глава. Беше пребледнял от шока и загубата на кръв, погледът му бе див. — Не можем да отваряме портата.

— Трябва! Да го спасим! — Раду кимна на разплакания войник, който внимателно подхвана ранените крака на Джустиниани. Успяха да го свалят от стената с помощта на останалите генуезци, като си го подаваха един на друг. Джустиниани стенеше и викаше от болка и не спираше да повтаря да го оставят.

Хукнаха през откритото пространство между стените, отбягвайки стрелите и гюлетата. Всички генуезци бяха тръгнали с него, повече от сто мъже, без чиято защита тази част на стената нямаше да издържи.

— Ключа! — извика Раду. — У кого е ключът?

— У Джустиниани!

Раду чуваше най-ясно виковете. Горе на стената стоеше Константин и размахваше ръце. Беше изпаднал в паника, ръкомахаше и клатеше глава. Ако портата се отвореше и войниците излезеха през нея, това щеше да нанесе смъртоносна рана на града. Твърде много хора щяха да изберат бягството, ако им се дадеше тази възможност. Сега към тях се втурнаха войници на Константин, за да ги спрат с извадени мечове.

— Ако ни задържат тук, Джустиниани ще умре! — извика Раду.

Генуезците, верни до смърт на Джустиниани, извадиха собствените си мечове и се изправиха срещу хората, с които се бяха били рамо до рамо през последните седмици. Всички спряха и зачакаха да видят какво ще се случи.

Раду бръкна под окървавения елек на Джустиниани и извади тежък железен ключ. Джустиниани го сграбчи за ръката.

— Моля те — каза той. Лицето бе бледо и окъпано в пот, но погледът му бе ясен. — Не го прави.

Раду вдигна глава към стената. Силуетът на Константин се очертаваше на фона на озареното от огньове нощно небе. Раменете му се отпуснаха. После той свали наметалото си и го хвърли от стената. Шлемът му, с метален пръстен около него, също хвръкна. Той се обърна и отново се присъедини към битката на стената, като един от хората, с които бе живял. Като един от хората, с които щеше да загине.

— Нямаше какво друго да направя — прошепна Раду. Той освободи едната си ръка и отвори портата. Щом се озова от другата й страна, той се втурна към Влахерна. Дори някой от хората на Джустиниани да беше забелязал, че вече не е с тях, всички бяха твърде заети с опитите да спасят собствения си живот, за да го спрат.

В двореца нямаше много хора. Само шепа стражи край Керко порта. За късмет или заради съдбата, всички бяха генуезци.

— Джустиниани е ранен! — извика Раду. — Единственият му шанс е да стигне до корабите! Идете да помогнете!

Мъжете замръзнаха за момент и после всички се втурнаха да бягат. Портата остана на негово разположение. Раду повлече крака към нея. Резето, спуснато през цялата й дължина, тежеше хиляди предателства. Той успя да го вдигне и остави портата отворена. Беше избрал нея, защото бе най-зле охранявана, но не достатъчно широка, че да пропусне цяла армия. Трябваше му още нещо. Ако имаше някой, способен да победи в този момент, това бе Константин. Раду трябваше да прекърши духа на защитниците. Ако успееше, градът щеше да падне. Той се качи обратно в двореца, където го чакаше Назира, стиснала обвит в плат вързоп.

Тя се хвърли в прегръдките му и притисна лице към рамото му.

— Уплаших се, че си загинал.

— Още не — той извади османските флагове, които бяха откраднали от кулата на Орхан. Двамата се затичаха през празния ехтящ дворец, изкачваха стълба след стълба, докато не стигнаха до покрива. Оттам чуха звуци на настъпваща смърт, звънтене на мечове, яростни крясъци.

Откъснаха императорския флаг и закачиха флага на Османската империя. Разделиха се и затърсиха къде другаде да окачат флаговете така, че защитниците на стената да могат да ги видят. Срещнаха се на стената над портата, която Раду бе оставил отворена. Той размаха последния останал флаг и после го метна върху стената точно върху портата.

Раду отправи поглед към Константин, който единствен стоеше между града си и унищожението. Макар да беше прекалено тъмно и Раду да знаеше, че не е възможно, усети как срещат погледите си за последен път. Откъм защитниците се понесоха викове — отчаяният напън към портата се беше засилил. Хората мислеха, че османците са влезли в града и бяха готови да изоставят всичко, за да спасят семействата си или да загинат с тях.

Раду извърна глава. Беше изиграл своята роля. Махалото се бе люшнало в посоката на Мехмед и никога нямаше да се върне към защитниците. В края на краищата Раду бе успял да убие Константин. Но го бе направил твърде късно, за да извлече някаква милост за всички останали.

— А сега какво? — прошепна Назира.

— Киприян — отвърна Раду.

Те се хванаха за ръце и побягнаха от двореца към тъмния град, за да изпреварят задаващата се вълна.