Том Егеланд
Ефектът на Лазар (1)

1.
Поръчението

Ювдал

Предишната вечер — понеделник, 7-ми август 2017 г.

Искам да ви разкажа една история.

А историите често започват именно така — съвсем простичко.

Да си представим, че…

Имало едно време…

 

Тази история започна преди няколко седмици — един топъл, сънлив петъчен ден през лятната ми отпуска, спокоен, изпълнен със слънчеви отблясъци, някакво смътно очакване и облаци от цветен прашец. Седях в университетския кабинет в Блиндерн^[2], подсмърчах и кихах, докато попълвах един отчет за командировъчни. Телефонът звънна.

Аз не си падам много по телефоните. Не го крия. Навлизат безсрамно в личното ти пространство. Никъде не можеш да се скриеш от тях. Искат да им отговориш незабавно. Безцеремонно прекъсват всеки разговор, всяка целувка, всеки задълбочен размисъл. Намират те даже под душа. Ако ти се случи да чакаш половин час пред бюрото на навъсен държавен служител, може да се обзаложим, че някой телефон ще звънне и ще те изпревари на опашката. А ако случайно си археолог албинос, страдащ от множество алергии, напъхал се в тесен и влажен кабинет в Университета в Осло, заобиколен от папки и не особено задълбочени магистърски тези, който на всичкото отгоре изпитва известна ненавист към телефоните и всички неприятности, които неминуемо водят със себе си, то можеш да бъдеш сигурен, че те пак ще те открият.

Погледнах с неохота екрана на телефона. Дълъг номер. Американски? Колебливо натиснах зелената слушалка. Не отроних и дума. Ако пазиш тишина, голям брой от тези натрапници — нагли продавачи, коварни представители на инвестиционни фондове и други подобни измамници — обикновено избират да затворят. Но не и този път.

— Ало? Мистър Белто? — дълбок мъжки глас заговори на английски. Беше мъжествен баритон, съдържащ равни части пондус и тестостерон.

— На телефона — отвърнах аз, също на английски. Моят глас не издаваше друго, освен притеснението, което винаги изпитвам, когато съм принуден да говоря по телефона, както и остра нужда да се изкашлям.

— Професор Белто! За мен е чест!

Кихнах.

— Извинете ме.

— Наздраве.

Баритонът принадлежеше на Ейбрахам Кливланд. Представи се като генерален секретар на мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ в САЩ.

— Кокс какво? — попитах аз, преди да кихна за пореден път.

„Кокс Вандербилт“, поясни той, е изследователски институт към библиотеката „Бътлър“ на престижния Колумбийски университет в Ню Йорк. С ентусиазъм ми съобщи, че фондацията иска да ми предложи щедра стипендия, за да издиря отдавна изгубено произведение от Древна Месопотамия.

— Бихме искали — каза той тържествено — да откриете „Книгата на мъртвите“.

Подскочих на стола. Съвсем сериозно. „Книгата на мъртвите“! Легендарно произведение — сборник с религиозни и магически текстове, погребални обичаи, окултни заклинания и пророчества.

Въпреки всичко изпитвах колебание.

— Откъде този внезапен интерес към „Книгата на мъртвите“?

— Ръководството на фондацията е заделило солидна сума за издирването на няколко изгубени произведения — обясни Ейбрахам Кливланд. — „Маргит“ на Омир. Мемоарите на Агрипина Младша: Casus suorum. „Победоносните усилия на любовта“ и „Карденио“ на Шекспир. Мемоарите на лорд Байрон. Това са само някои от произведенията. Но на първо място в списъка, естествено, е „Книгата на мъртвите“. Много бихме искали да възложим задачата на Вас.

— На мен?

— Управата на фондация „Кокс Вандербилт“ и ръководството на библиотека „Бътлър“ единодушно смятат, че Вие сте най-подходящият кандидат.

Въпреки това отказах. Вярно е, че досега съм успял да издиря някой и друг ръкопис от древността. Но все пак. „Книгата на мъртвите“ не е произведение, което можеш просто така да откриеш. Вече петстотин години няма и следа от нея. Признах на Ейбрахам Кливланд, че задачата безспорно звучеше примамливо, но че бях твърде зает, за да се заема. Това впрочем си беше съвсем вярно. Отпуската беше дошла. Планирах да боядисам тавана на кухнята. Да поправя саксиите на балкона. Да подредя домашния си кабинет. Да си купя нов мобилен телефон. А от есента щях да работя с група културолози по един проект за влиянието на арабския окултизъм върху скандинавската митология. Като цяло това бяха бъдещите ми планове.

В следващия момент обаче Ейбрахам Кливланд назова размера на стипендията.

Двеста и петдесет хиляди американски долара. Над два милиона норвежки крони. Като хонорар. При това в аванс. Щяха да ми покрият и всички разноски.

„Не ме въвеждай в изкушение“, се казваше в един от стиховете на вечерната молитва от детството ми. Но да си призная: не съм особено устойчив на изкушения. Никога не съм се вслушвал в полезни съвети или предупреждения. Не съм и особено принципен човек. Не намерих сили да откажа. Това бяха твърде много пари. Два милиона крони! За да издиря една книга! Поддадох се на изкушението. О, да, и още как. Без свян приех да изпълня поръчението. Да открия „Книгата на мъртвите“.

— Най-вероятно няма да успея да я намеря — признах му аз. Не си падам по преструвките.

— Ако някой може да се справи, то това си ти.

Лесно се подлъгвам. Като най-големия наивник се хващам на всяко дребно ласкателство.

И все пак — два милиона крони.

 

 

Проведохме този разговор преди няколко седмици. От тогава до днес кръстосах половин Европа в търсене на тази проклета книга. А сега ето ме тук — в Ювдал, малко закътано селце, разположено в дъното на дълбока долина, сгушена сред пирена и тъмните гори в сърцето на Телемарк^[3]. На това място избрах да се оттегля за известно време, за да опиша всичко, което се случи през седмиците след обаждането на Ейбрахам Кливланд. За да разкажа за пътешествията ми до Лондон, Торино, Рим и Гармиш-Партенкирхен^[4].

Някой по-разумен от мен вероятно би избрал да отседне в хотел в Барселона. Или къща за гости в Прованс. А защо не някоя вила сред маслинова горичка в Тоскана.

Но не и аз — о, не, аз съм си чешит. Че как иначе. Аз се отправих към Ювдал, за да намеря Мир и Спокойствие да напиша тази история. Потеглих към една хижа в дивото, вдън горите, на мили от всичко и всички. Хижата, която наех, се намира на двайсет минути с кола от най-близкото селище. Толкова е откъсната от цивилизацията, че ще мога да намеря Мир и Спокойствие, колкото искам, каза хазяинът, когато ми връчи връзката с ключове, прикрепена към червено-бяла плувка за риболов вместо ключодържател. Мир и Спокойствие. За това дойдох чак тук. Сред боровете. Сред обраслите пътечки, скалите, блатата, шубраците. Непристъпните зъбери. Планинските езерца. Тук, където се спотайват тролове и много рядко някой друг ентусиаст като мен самия. От списание „Нешънъл Джиографик“ ме помолиха да напиша статия за търсенето на отдавна изгубения древен ръкопис. Петнайсет хиляди думи. Подробен и правдив разказ за търсенето на „Книгата на мъртвите“. Започнах статията ето така:

„Книгата на мъртвите“. Вероятно дори не си чувал за нея. Първоначално тя не била книга, а няколко напукани глинени плочки и свитъци папирус. Сборник от текстове, започнат някъде между Тигър и Ефрат преди четири хиляди години и завършен в храм на брега на Нил хиляда години по-късно. Смесица от акадски клинопис и египетски йероглифи. Преписан на фина телешка кожа по време на управлението на фараон Птолемей X Александър. Преписът върху телешка кожа за последно бил видян в Храма в Йерусалим преди повече от две хиляди години. Най-новата версия — преписана от монаха Йероним фон Хайделберг въз основа на гръцки превод от X век — е изчезнала преди повече от петстотин години. Според древните източници произведението съдържало езотеричното познание на свещеници и магьосници за живота след смъртта. Ето защо само представителите на най-висшето духовенство можели да се докоснат до него. Недостъпна за масите. Езотерична. Забранена. Табу.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Сърцето ми пърха в гръдния кош като птичка, затворена в клетка. Ставам и се отправям към прозореца с колебливи крачки. Коленете ми треперят. Изпитвам силна тревога. Всеки удар на сърцето ми отеква в ушите ми. Опирам чело до студеното стъкло и се взирам в мрака навън. Не виждам никого. Но знам, че са там.

Само едно мъничко проблясване. Нищо повече. Но го видях. Светлината от джобно фенерче или мобилен телефон. Убеден съм, че го видях. Не беше зрителна измама.

И все пак. Какво би могъл да търси някой точно тук? На това отдалечено място? При това в един и половина през нощта.