Том Егеланд
Ефектът на Лазар (38)

38.
Кодово име: „Ефектът на Лазар“

Олбъни

Сряда, 16-ти август 2017 г.

Понякога получаваш отговори, които напълно те изумяват. Да имаш спомени от предишен живот. Точно в този миг не знаех нито какво да кажа, нито накъде да погледна. „Аз съм такъв човек.“

— Бьорн, не ме гледай така.

— Аз…

— Знам какво си мислиш. Да, звучи налудничаво. Осъзнавам го. Но е самата истина.

— И в „Ксиан“ изследват този ген?

— Да, те… — Анабел замълча и поклати глава. Тя неочаквано се изправи и отиде до прозореца. Нервно разгърна пуснатите завеси и погледна навън. Постоянната й тревога ми приличаше на невроза. Признавам, че аз самият съм се борил с подобни състояния. Дали сложих веригата? Дали съм заключил вратата? Не ми беше никак трудно да си представя как се чувства тя. „Навън има някой.“ Но дали Анабел се страхуваше от реални преследвачи, или всичко това бе заблуда, плод на собственото й съзнание? Беше ли наистина допустимо, че мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ беше само прикритие, използвано от изоставения й съпруг? А това, че „Ксиан“ се занимаваше с научни изследвания, касаещи ген, който ти дава възможност да си спомниш предишен живот?

Звучеше невероятно. Можех ли да й имам доверие?

Когато тя се върна и отново седна, отпи голяма глътка от виното и затвори очи.

— Генът на Лазар? — припомних й аз.

Анабел ме погледна в очите, после се прокашля и продължи:

— Научният проект първоначално имаше за цел да изолира гените, които контролират и повлияват върху паметта на човека. Учените, които работеха по него, искаха да създадат медикамент, който подобрява способността ни да помним. Само си представи, Бьорн, какъв комерсиален успех би бил един такъв медикамент, каква сензация! Хапче за памет!

Аз се усмихнах.

— Аз не съм компетентна в този тип изследвания — каза тя. — Но знам, че на някакъв етап в работата си те са се натъкнали на този ген. Генът на Лазар. От гледна точка на биологията, това всъщност е грешка. Мутация.

— Нима? — измърморих аз.

— Носителите на този ген не сме много. Болшинството от хората, естествено, не си спомнят нищо от предишните си животи.

— Не, определено.

— Но някои хора, Бьорн, имаме тази вродена способност. Защото носим този ген, тази генетична мутация.

Осъзнавах, че разговорът граничеше с чиста лудост, но въпреки това продължих.

— Следователно изследванията на „Ксиан“ първоначално са били насочени към паметта, а не към смъртта?

— Фокусът на проекта е бил сменен след откриването на гена на Лазар. Майкъл е бил обсебен от откритието. Изведнъж смъртта се е превърнала в център на всичко. Това се е случило няколко години преди да се срещнем. Той започна да организира конгреси на тема прераждане, за да се свърже с евентуални желаещи да се включат в опитите. Проектът имаше и ново име. Кодово име. „Ефектът на Лазар“.

— Ефектът на Лазар — повторих аз.

— Така се запознах с Майкъл. Романтично, а?

— Анабел, през цялото време говориш, сякаш е неоспоримо и сигурно, че сме имали предишни животи. Това е все пак само хипотеза, която при това не всички споделят?

Тя се усмихна и дълго ме наблюдава.

— Осъзнавам, че не е лесно да го приемеш. Но през целия си живот съм била убедена в това. За мен е просто факт.

— Факт?

— Да. Аз знам, че е така. Но наистина уважавам мнението ти. И съмнението ти също. За да разбереш, и не на последно място — за да повярваш в това, което казвам, е важно да приемеш, че нашето разбиране за смъртта е формирано от страх, от вярвания и религии, от незнание.

Тя се наведе към мен и постави ръката си върху моята.

— Но никоя от нашите представи всъщност не ни показва, че смъртта е само преходно състояние, също както и животът. Това, което наричаме душа — искрата на живота, която ни придава облик и ни определя, — е част от нас дори в биологичния смисъл, наравно с всички органи в тялото.

 

 

Смъртта. В продължение на хилядолетия философите са се опитвали да я разберат. Пророците са описвали впечатляващи картини за това какво се случва, когато умрем. Някои си представят смъртта като вечен сън без сънища, тъмно празно пространство. Други се надяват, че съществува рай, изпълнен с безоблачно щастие. Други се страхуват от агонията на ада. А трети очакват безкрайна поредица от нови животи. Анабел безспорно имаше право, че виждането ни за смъртта е оформено от културата, към която принадлежим. Аз самият винаги съм се опитвал просто да не мисля за това.

Да спреш да съществуваш. Все едно надничаш в бездна.

Но аз не се страхувам от мрака на смъртта. Не, страх ме е от това да изчезна.

Да. Спра. Да. Съществувам.

Животът е низ от моменти. Мънички отрязъци щастие. Ще изгубим всички тях. Всичките тези моменти.

— Много години Майкъл Уанг се занимаваше с тези експерименти без никаква външна намеса — каза Анабел. — Той беше идеалист. Така смятах тогава. Тласкан от любопитство, от любознателност. — Тя поклати глава.

— Но?

— След няколко години започна да работи съвместно с властите. — Тя замълча. — Вероятно ЦРУ. Не знам със сигурност. Срещала съм се с някои от тези хора. Така и не казаха за кого работят. Но се забелязваше по някакъв начин. Усещаше се що за хора са в действителност.

— Не си ли питала съпруга си?

— Майкъл и аз вече бяхме започнали да се отдалечаваме един от друг. Нещо в него се промени, когато Уинона се появи на бял свят. Години ми трябваха, за да прозра неговия цинизъм. Всичките му лъжи. Да, той наистина е любознателен по отношение на смъртта. Но съвсем не бе тласкан от идеализъм. Поне вече не. Може би в началото, но с годините… Не знам. От желание за слава, за признание? От стремеж да остане в световната история като Айнщайн на медицината, един нов Кюри, нов Флеминг или нов Пастьор — или нещо още по-значимо. Като човека, разкрил загадката на смъртта.

— Може би е имал и материален мотив? Да спечели?

— Всъщност не. Майкъл Уанг е невероятно богат. „Ксиан корпорейшън“ прави печалба от милиарди всяка година. Парите изобщо не са неговият стимул. Но нещо се случи с Майкъл. Не бих могла да твърдя, че е полудял в общоприетия смисъл на думата. Но беше напълно обсебен от това да разнищи процесите на границата между живота и смъртта. Да стане господар на живота и смъртта. Да, като се замисля, може да се каже, че е полудял.

— Затова ли се разделихте?

— Разделили? Аз избягах. Взех Уинона и избягах, Бьорн. Беше през 2015 г. Веднага след изчезването на горките деца. Макар че полицията не прозря каква е връзката, „Ксиан корпорейшън“ беше наясно. Незабавно осъзнаха какво се случваше. Но вече беше късно. Другите деца бяха поставени под наблюдение.

— Другите деца?

— Да. Уинона беше първата, която Майкъл използва за своите опити. След това бяха Бенджамин, Грейс, Клоуи и Даниел. След Даниел Кембъл имаше още три деца. Но те бяха отведени на сигурно място.

— Върху всички тях ли е експериментирал Майкъл Уанг? Всички те ли са носители на гена?

Анабел не отговори в прав текст.

— Аз самата избрах да избягам с Уинона. Не само защото тези неизвестни похитители щяха да я намерят. Майкъл щеше да продължи да прави експерименти с нея. Вече не гледаше на нея като на своя дъщеря, а като на опитно зайче.

— Уинона и седем други деца?

Тя само кимна. Замълчах нарочно, за да може тишината да я накара да продължи.

— О, Бьорн, не мога да говоря повече за това.

— Анабел…

— Моля те. По-късно. Не сега. Не издържам повече.

 

 

Седяхме мълчаливо няколко минути и пиехме вино. Тя започна да ми задава въпроси — за мен, за живота ми. Не ми е много лесно да отговарям на лични въпроси, да разкривам неща за себе си. Не и пред непознати. Особено жени.

Но нежният и съчувствен поглед на Анабел ме подканяше да бъда открит, да разкажа. И аз й разказах за всичките си приключения — за преживяното в Рен льо Шато, за гроба до древната църква в Безие и египетската мумия на мъж, който историята помни като Мойсей. Разказах й за скелета на създанието, наречено Oûäh, който открихме в руините на пирамидалната храмова кула, известна като Вавилонската кула в ал-Хила, някога наречен Вавилон, в Ирак. Разкрих й тайната на библиотеката в Александрия, на пророка Нострадамус и могъщия флорентински род Медичи. Разказах за гроба до Галилейското езеро, където открихме реликви, които промениха световната история. Накрая разказах за трите мистериозни убийства, за чието разследване помогнах, когато ме извикаха като исторически експерт в Ювдал миналото лято.

— Уау — каза тя.

Ами да, какво друго да каже?

 

 

Тази вечер Анабел и аз направихме план за бягство. Е, не беше гениален план. Признавам. Къде щяхме да отидем? Не знаехме. Къде се намираха преследвачите ни? Не знаехме. Всичко, което знаехме — всичко, от което се бояхме, — беше, че са някъде там, че ни наблюдават. Най-вероятно. Косвено ги бях насочил по следите на Анабел и Уинона.

Парите не бяха проблем. Докато била омъжена за Майкъл Уанг, Анабел разполагала с лична банкова сметка с няколкостотин хиляди долара. Тя беше изтеглила в брой по-голямата част от тази сума, преди да избяга.

Преследвачите ни едва ли знаеха точно къде се намираме. Но вероятно се бяха досетили, че Анабел и аз сме заедно. Какво да правим? Да останем в къщата в Олбъни нямаше изобщо да помогне — в най-добрия случай щеше да отложи малко неизбежното. Рано или късно щяхме да бъдем открити. Ние трябваше да направим първата крачка, не просто да ги чакаме да предприемат нещо. Но по какъв начин да го сторим, не ми беше ясно. Някой беше по петите ни и този някой не ни мислеше доброто. Това беше единственото, което знаех.