Том Егеланд
Ефектът на Лазар (5)

5.
Графът

Уиндзор

Вторник, 1-ви август 2017 г.

— Един от участниците в отварянето на гроба на Християн Розенкройц — каза Франсоа Мълиган — бил не кой да е, а самият Франсис Бейкън. Той се заел със задачата да пази ръкописа, който според неговите собствени думи в незавършения му роман „Нова Атлантида“ би могъл да бъде гръцкият превод на „Книгата на мъртвите“, преписан от монаха Йероним фон Хайделберг.

Щях да възразя, когато Даян ме изпревари:

— До ден-днешен има спорове в научните кръгове дали Бейкън в действителност е бил розенкройцер — отбеляза дипломатично тя.

Но Франсоа Мълиган продължаваше нататък:

— Следващото голямо име, което е свързано с „Книгата на мъртвите“, е ученият Исак Нютон. В „The Chronology of Ancient Kingdoms, Amended“^[1] той препраща към текст в полето, който е взет от „Книгата на мъртвите“.

За да предотврати някой язвителен коментар от моя страна, Даян побърза да вметне:

— Добре документиран факт е, че Исак Нютон е бил силно заинтригуван от философията на розенкройцерите.

— Нютон е имал в библиотеката си екземпляр от „Amphitheatrum Sapientiae Aeternae“ на Хайнрих Кунрат — каза Франсоа Мълиган. — Тази книга е била една от отправните точки за създаването на манифеста на розенкройцерите. Нютон е бил заинтригуван също и от личности като Елиас Ашмол, един именит розенкройцер, а да не забравяме също алхимика Майкъл Майер, един от основоположниците на движението. Без съмнение, интересът на Нютон към алхимията е имал допирни точки с много от идеите на розенкройцерите за безсмъртието и магията.

Сър Родерикс захърка долу под масата.

Лека усмивчица заигра по сухите устни на Франсоа Мълиган, преди да продължи:

— Последната фигура в този исторически четириъгълник бил самият Граф Сен-Жермен.

Въздъхнах. Не успях да се сдържа. Даян се засмя тихичко. Разбирам я.

Граф Сен-Жермен.

Само графът ни липсваше.

 

 

Жозеф Дьо Сен-Жермен бил прочут окултист, алхимик и непоправим чаровник, живял през XVIII век. Дълго след смъртта му името му все още се появявало в разнообразни религиозни и окултни конспиративни теории. Никой не знае със сигурност кой е бил той. Самият граф твърдял, че е незаконен син на трансилванския принц Ференц II Ракоци. Успял да се хареса в кралския двор във Версай и станал съветник на френския крал Лудвиг XV и неговата любовница мадам Дьо Помпадур.

Мълиган изобщо не обърна внимание на насмешливия скептицизъм, с който аз и Даян реагирахме.

— След граф Сен-Жермен следите на книгата постепенно се губят — каза той с жар. — Има индикации, които отвеждат към Бенедиктинския орден. Ordo Sancti Benedicti е монашески орден на хиляда и петстотин години. Има сведения, че през 1610 г. — няколко години след откриването на гроба на Християн Розенкройц — книгата е била преместена в тяхната библиотека в манастира „Сакра ди Сан Микеле“ близо до Торино, Италия. Но когато манастирът бил затворен от папа Григорий XV, книгите в библиотеката се пръснали по всички краища на света. Започнали да събират книгите в новата библиотека на манастира едва през 1835 г. Къде са се озовали книгите от старата библиотека беше една от следите, по които работех, когато търсих „Книгата на мъртвите“ през 70-те.

— А тайният архив на Ватикана? — попита Даян.

Франсоа Мълиган избухна в добродушен смях.

— Бедният Ватикан, винаги го обвиняват за всичко. Уверявам те, че точно тази следа проверихме най-щателно. Заедно с един от архиварите, Пиеро Фичино, прекарах три седмици в архива на Ватикана в търсене на ръкописа. Никой не ме ограничаваше по никакъв начин, докато търсех.

— Имаш ли още насоки да ми дадеш? — попитах аз.

— Абатът на манастира „Сакра ди Сан Микеле“^[2] ми е стар приятел. Той ми беше асистент през 1979 г. и се отказа от професура в Папския библейски институт „Pontificio Instituto Biblico“ в Рим, когато му предложиха да стане абат на „Сакра ди Сан Микеле“.

— Професор ли е?

— Теолог.

— В какво се е специализирал?

Франсоа Мълиган ме погледна над очилата си, а после каза:

— Мястото на смъртта в теологията.

 

 

Сякаш зарадван, че най-после ще се отърве от нас, огромният Сър Родерикс напусна отшелничеството си под масата, изпълзя навън и размаха миниатюрната си отрязана опашка. Движението караше цялата му задница да се тресе. Изскимтя доволно, когато се наведох да го погаля. Франсоа Мълиган се засмя добродушно.

— Ах, ти, малък лигльо!

Предполагам, че имаше предвид кучето. Сър Родерикс се обърна, заклатушка се до леглото си, намести се удобно и шумно пръцна.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Някой натисна бравата на входната врата.

Времето сякаш спря. Дъхът ми, сърцето ми, всичко спря.

Чу се скърцане.

Отношението ми към вратите е еднозначно. Харесвам ги само затворени. И заключени.

Само по този начин мога да се изолирам от живота навън и да се отдам на самотата.

Самотата ме кара да се чувствам сигурен, да се отпусна.

Чувам как някой опира рамо във вратата и се опитва да я отвори. За късмет, тя е заключена.