Том Егеланд
Ефектът на Лазар (33)

33.
Експериментът

Ню Йорк

Сряда, 16-ти август 2017 г.

— Разбира се, оказах се права — каза Анабел. — Всичко това е дело на Майкъл.

— На кого?

— На бившия ми съпруг. Майкъл! Майкъл Уанг.

Седяхме един срещу друг на ламинирана маса със следи от изгаряне с цигара в една типична американска закусвалня. Тя хапваше салата, а аз си бях поръчал щедра порция американски палачинки. Тъкмо й бях разказал за бъркотията около мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ и безплодните ми посещения в библиотека „Бътлър“ и във Филаделфия.

— Но първо, Анабел, трябва да говоря с теб за нещо.

— Той стои зад това! Хората на Майкъл са по петите ти.

— Но… онзи списък, който ми даде.

— Не ме ли чуваш? Той е! Майкъл върши тези неща…

— Бившият ти съпруг?

— Точно както се опасявах.

— Анабел, ти ми даде списък с четири имена. Четири деца.

— Сега разбираш ли на какво е способен? Бившият ми съпруг, Бьорн. Избягах от него. Нямах друг избор. Сега той ме преследва!

— Той ли ми е изпратил всички тези съобщения и имейлите за изчезналите деца?

— Може би. Не съм убедена. По-скоро не. Защо му е да го прави?

— Тогава ти ли беше, Анабел?

— Естествено, че не. Нямам представа кой би могъл да ти изпраща тези неща. Но разбираш ли какво ти казвам? Майкъл е човекът, който стои зад мемориална фондация „Кокс Вандербилт“. Майкъл! Измамили са те! През цялото време са те водили за носа. Знаех си. По дяволите, знаех си.

— Анабел, какво знаеш за четирите изчезнали деца?

— Ще ти обясня. Бьорн, Майкъл ти възложи задачата да откриеш „Книгата на мъртвите“ само и единствено за да ме открие.

Това твърдение ме накара да забравя за миг всички въпроси около изчезването на четирите деца.

— Обърнал се е към мен с това поръчение, за да открие теб?

— Това е дълга история.

 

 

Тя ми разказа историята. Разказа ми как се е влюбила в Майкъл Уанг и как им се е родило дете. Дъщеря. Уинона. Типична история. Чували сте я вече безброй пъти. С времето осъзнала, че Майкъл Уанг не е човекът, за когото го е мислила. Отношенията им охладнели. Накрая тя взела дъщеря си Уинона и побягнала.

Анабел ме погледна в очите.

— Четирите деца — горкичките! Бенджамин, Грейс, Клоуи и Даниел бяха подложени на един експеримент. Същия, на който бе подложена Уинона.

— Експеримент?

Всичко това започна да ми идва в повече.

— Един медицински експеримент под ръководството на бившия ми съпруг.

— Той прави опити с деца? — В съзнанието ми изникна образът на безскрупулния доктор Менгеле. — По какъв начин? Какво точно прави?

— Не мога да ти обясня сега. Някой друг път. Важното е, че все още не са открили Уинона.

— Кои са те?

— Не само Майкъл я търси. Те… — Тя внезапно замълча. — Не, аз дори не знам кои са те всъщност. Единственото, което знам със сигурност, е, че са опасни. Издирват децата, които бяха подложени на експеримента на Майкъл, и… не, не искам да знам нищо повече.

— Кое ги прави толкова опасни?

— Не е ли очевидно?

— Защото отвличат деца ли?

— Не само…

— Но какво правят с тях?

— Ти как мислиш?

Преглътнах. Гърлото ми беше пресъхнало. Ако това, за което намекваше тя, бе истина, нещата бяха по-ужасни, отколкото бях предполагал.

— Защо преследват тези деца?

— Защото не са обикновени.

— Всички деца са специални по свой начин.

— Но тези деца са — тя зарея поглед в пространството, сякаш търсеше подходящите думи — наистина необикновени.

— Но по какъв начин?

— Боже, Бьорн, нима наистина не разбираш?

— Не.

Тя въздъхна, затвори очи и бавно поклати глава.

— Защо избяга?

Отново поклати глава.

— Заради насилие от негова страна?

— Майкъл? Агресивен? — Тя най-сетне вдигна поглед. — Не. Не и по общоприетите критерии. Ти не разбираш. Не беше това причината. Не заради агресия и насилие избягах от него. Но не, това е ужасно дълга история.

— Не разбирам нищо до момента. Защо бившият ти съпруг би се обърнал към мен да открия „Книгата на мъртвите“, за да намери теб?

— Защото той знае, защото е напълно наясно, че „Книгата на мъртвите“ е единственото, което би могло да ме накара да изляза от скривалището си, да се покажа. — Тя потрепери. — Божичко, трябва да отпътувам някъде далеч. Много далеч.

— Все още не мога да си обясня как четирите деца се вписват във всичко това. Както и защо някой ми е изпратил статиите за тях.

— Бьорн, те… — Тя въздъхна дълбоко. — О, ти така или иначе няма да ми повярваш.

— Разбира се, че ще ти повярвам!

— Не! Няма! Твърде е… твърде невероятно ще ти прозвучи.

Аз имах силни възражения срещу нейната хипотеза за Майкъл.

— Анабел, слушай. Ако Майкъл Уанг наистина стои зад всички тези неща, досега сигурно е похарчил над един милион долара. Само моят собствен хонорар беше…

— Парите не значат нищо за Майкъл. Абсолютно нищо! Той притежава „Ксиан Корпорейшън“. Това го прави един от най-богатите хора в света в момента.

Сякаш това само по себе си беше достатъчно като обяснение.

— Какво е „Ксиан Корпорейшън“?

Без да промълви нито дума, тя отвори дамската си чанта и извади кутийка с хапчета против главоболие. Логото представляваше стилизиран огненочервен дракон.

— „Ксиан Корпорейшън“ е фармацевтична компания, която финансира всички налудничави изследвания, провеждани от лабораториите „Ксиан Рисърч“. За Майкъл един милион са джобни пари!

— С какви изследвания се занимават?

— Изследват смъртта.

Смъртта. Да, всъщност защо не. Само смъртта ни липсваше.

Анабел ме погледна в очите.

— Какво знаеш за поръчителя си, Бьорн?

Ех, уцели едно от слабите ми места. Преглътнах нервно. Не знаех кой знае колко. Ако трябва да бъда съвсем честен, не знаех нищичко.

— Мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ е част от библиотека „Бътлър“ към Колумбийския университет — казах аз без особена увереност. — Но се оказа, че библиотека „Бътлър“ само е позволила на фондацията да използва името й срещу солидна сума. Библиотеката също е поела ангажимента да приеме „Книгата на мъртвите“, в случай че я открия. Самата фондация, поне доколкото успях да разбера, не е нищо повече от една пощенска кутия във Филаделфия.

Погледнахме се. Тя кимна.

— Работа на Майкъл — каза тя. — Убедена съм. Всички тези действия носят неговия отпечатък. Той дърпа конците. Използват те, не разбираш ли?

— За да те накарат да проявиш непредпазливост? Така ли мислиш?

— Да. Божичко, трябва да се махам оттук час по-скоро.

Никога не съм бил особено смел. Въпреки това отвърнах:

— Анабел. Може ли да дойда с теб?

Не знам точно как ми хрумна да го кажа. Със сигурност не идваше от онзи дял в мозъка, отговарящ за здравия разум и логиката. Нито пък от хипофизата. Не беше и продиктувано от излишен тестостерон. Понякога казвам и мисля неща, които съвсем противоречат на здравомислещата ми нагласа.

Тя ме погледна съсредоточено, за да се увери, че говоря сериозно.

— Да дойдеш с мен? Къде? И защо?

— Искам да ти помогна. Да те пазя. И дъщеря ти.

Такива думи не се връзваха особено добре с образа ми и аз го осъзнавах.

Въпреки това тя се усмихна.

— Защо имаш желание да ме защитиш, Бьорн?

— Чувствам се отговорен. Искам да оправя тази каша. Ако някой е злоупотребил с доверието ми, искам да поставя нещата на мястото им.

— Не. Или… не знам.

— Моля те. Не може да бягаш цял живот, Анабел. Трябва да разнищим всичко това.

— Знам.

— Добре тогава. Може ли да дойда с теб?

— Къде?

— До мястото, където се укриваш.

Тя дълго ме гледа.

— Наблюдават хотела ти. Ако просто така влезеш, минеш през рецепцията и се качиш да си събереш нещата, със сигурност ще те видят.

Потупах се по джоба на гърдите си.

— Паспортът и портфейлът са винаги с мен. В хотела имам само дрехи и тоалетни принадлежности. Мога да си купя всичко необходимо по-късно.

— А мобилният ти телефон? Божичко, Бьорн, не ми казвай, че си носиш телефона тук!

Показах й мобилния си телефон и СИМ картата, която, разбира се, бях извадил.

— Е, какво ще кажеш? — попитах аз. — Може ли да дойда?