Том Егеланд
Ефектът на Лазар (23)

23.
Сандъкът

Гармиш-Партенкирхен

Събота, 5-ти август 2017 г.

Прашинки танцуваха на слънчевата светлина, която се процеждаше през пукнатото стъкло на прозореца на тавана. Гизела Зомер кимна в посока към най-отдалечения и тъмен ъгъл на помещението.

Слънцето никога не огряваше мястото, на което беше поставен сандъкът. Той беше потънал в прах, притиснат между купчини стари вестници и списания, умрели мухи и прастари паяжини. Когато Рудолф Готшалк бил заловен от Съюзниците през 1945 г., сандъкът бил преместен на тавана. Съпругата му Гудрун и дъщеря му Елиз хвърлили бърз поглед на старите книги, а после ценните произведения потънали в забрава.

Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, когато с несигурна крачка приближих сандъка и отворих капака.

Най-отгоре беше един атлас от 1928 г., една Библия с кожена подвързия, която Рудолф Готшалк беше получил като подарък при кръщенето си през 1899 г., и две книги, които според заглавните страници бяха „Misjné Torá“ и „Dalālat al-ha’irīn“ на Мойсей Маймонид, в които авторът се опитва да намери допирните точки между юдаизма, науката през XII век и философията на Аристотел. Отдолу бяха „Шулхан арух“^[1], основният труд на средновековното еврейско канонично право „Бет Йосеф“ и „Кесеф Мишне“, всичките написани от известния равин Йосиф Каро през XVI век.

Нито Рудолф Готшалк, нито дъщеря му Елиз или внучката Гизела са имали и най-малка представа какви безценни съкровища на литературата се намират в дома им.

Времето сякаш спря, когато погледнах пергамента под „Кесеф Мишне“.

Заглавието беше изписано с гръцки букви:

Βίβλος Νεκρών

(Книгата на мъртвите)

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Събуждам се и осъзнавам, че съм задрямал, седнал на дивана. Сутрешното слънце е напекло през прозореца.

Няколко секунди се чувствам объркан. След това си спомням.

Ювдал. Монасите. Американците.

Приближавам се до полуотворения прозорец. Пердетата потрепват. Лек ветрец шумоли сред дърветата навън. Като насън си спомням събитията от миналата вечер. Нищо от случилото се през нощта не ми изглежда реално. При все това знам, че се е случило, и то точно по начина, по който го помня.

Или?

Колебливо излизам от хижата и се отправям надолу към паркинга. Моята кола все още си стои до гъстите храсталаци, където я бях паркирал. Няма никакви други коли. Но следите от гуми личат ясно.

Какво всъщност се случи снощи?

Защо американецът излъга за монасите?

Ако не бяха следите от гуми по земята и отвореният капак към вкопаното мазе, щях да се изкуша да приема, че съм сънувал. С метлата изчиствам няколко тлъсти паяка от пода на кухнята, затварям капака към мазето и поставям отгоре килимчето. Объркан съм. Признавам. Двама бенедиктински монаси да ме преследват от Торино до Ювдал, за да се сдобият с фрагмента от „Книгата на мъртвите“ — това беше нереалистично само по себе си. На черната борса този фрагмент лесно би могъл да се продаде за милиони евро. Но едва ли материалната облага бе това, което ги привличаше. Ценното за тях беше съдържанието.

За късмет, оригиналът се намира на сигурно място в сейф в университета.

А американците? Кои бяха те? Откъде се бяха взели? Какво биха могли да търсят тук — в Ювдал, насред гората, на километри от цивилизацията?

Не разбирам абсолютно нищо. Но на мен съвсем не ми е за първи път.