Том Егеланд
Ефектът на Лазар (105)

104.
Заплахата

Рим

Вторник, 12-ти септември 2017 г.

Мъжът, който се бе представил като Джошуа, погледна чантата, а после погледът му се спусна надолу към водата.

— Папирусът е на три хиляди години — казах заплашително аз. — Три. Хиляди. Години. Знаеш ли колко крехък става един папирус след толкова дълго време? Преди да успееш да извикаш водолази, за да извадят чантата, той вече ще бъде напълно съсипан. Нечетим. И самият папирус, и мастилото ще се разтворят във водата. Папирусът ще се набръчка като хартиена салфетка. В най-добрия случай ще остане само една мокра топка.

За да подчертая, че сериозно възнамерявам да изпълня заплахата си, леко разклатих чантата.

Няколко туристи ме погледнаха притеснено и забързаха в другата посока.

— Остави ме да премина моста! — казах тихо, но настоятелно. — Или ще пусна чантата!

Джошуа не беше от плашливите.

— Вероятно се чудиш какво възнамеряваме да сторим с ключа за шифъра — каза той съвсем хладнокръвно.

Погледите ни се срещнаха.

— Когато го занесем в лабораторията ни в Щатите — продължи той, — ще го снимаме и обработим по всички правила, спазвани от специалистите по целия свят. Когато папирусът и текстът са на сигурно място, ще се заемем със същинската работа — разшифроването. Вече сме събрали голям екип блестящи учени. Бихме се радвали да се включиш и ти, професоре. Високо ценим опита и познанията ти.

Аз стоях до парапета, все още с ръка над водата. Отне ми известно време да проумея какво бе казал Джошуа.

— Моите… познания?

— Разбира се. И през ум не ми е минавало да ги подценя. Не само защото имаш такъв авторитет в научните среди, професоре, а и защото ти си човекът, успял да открие Ключа на Йехова. Ти имаш пълното право да присъстваш и да участваш в последния етап на начинанието.

Не можех да осмисля какво точно имаше предвид. Работа ли ми предлагаше?

Джошуа се приближи няколко крачки.

— Професоре, определено те бива да блъфираш. Но това — той кимна в посока към ръката ми, с която държах чантата — някак не ми се вярва. — Подсмихна се. — И двамата знаем, че ти никога, никога не би пуснал чантата с Ключа на Йехова в реката. Никога!

Той се приближи още повече.

— Ще я пусна!

— Не, няма да го направиш. Всяка клетка в тялото ти ще се възпротиви. Да пуснеш чантата — да унищожиш една от най-ценните находки в културната история — за теб е немислимо. В противоречие е с инстинктите ти на учен, на ценностите ти, на призванието ти. Професоре, и ти, и аз знаем, че никога не би пуснал чантата.

Той имаше право. Естествено, че имаше право. Не се поддаде на блъфиране от моя страна.

Той все още се усмихваше, когато застана до мен, хвана ръката ми и внимателно я върна в безопасно положение. Хвана дръжката на чантата. Почувствах желание да я издърпам отново към себе си — едно безсмислено, обречено желание, — но бях наясно, че нямам шанс. Затова го оставих да я вземе, без да окажа съпротива. Какво бих могъл да сторя?

— Дай ни няколко седмици, професоре. Има много неща, които да се свършат, преди да се заемем със същинската задача. Когато настъпи моментът, ще се свържем с теб.

Можех ли да му имам доверие? Наивен ли бях, ако му вярвах?

Той внимателно постави чантата с шифърния ключ на собственото си рамо.

Отправи се към вана на булевард „Lungotevere de’ Cenci“ и се качи вътре. Автомобилът потегли. Аз стоях на моста в дъжда и наблюдавах вана, докато се изгуби от погледа ми между дърветата.