Том Егеланд
Ефектът на Лазар (102)

101.
Спасителят

Рим

Вторник, 12-ти септември 2017 г.

Внимателно поставих пергамента с Ключа на Йехова обратно в Граала на Гавраил. Погледнах въпросително равина.

— Е — каза той и кимна сам на себе си. — Моментът настъпи. Вземи го със себе си.

Не знаех дали да вярвам на ушите си.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

— Да, разбира се.

— След две хиляди години?

Той се усмихна.

Внимателно пъхнах сребърния съд в чантата, която носех през рамо.

Все още изпитвах колебание.

— Защо ме оставяш да си тръгна с нещо, което твоят народ е пазил в продължение на хилядолетия?

— Всичко има смисъл, всичко се случва с причина.

— А какъв е смисълът в това?

— Една от магическите особености на „Книгата на мъртвите“ е, че тя разказва и собствената си история. И в миналото, и в бъдещето.

При други обстоятелства щях да се засмея. Но ситуацията бе твърде сериозна.

— Нима искаш да кажеш, че аз съм споменат в книгата?

— Може би не лично, поименно. Но спасител е споменат. Който и да се окаже той.

— И този спасител… съм аз, така ли?

— Може би?

— Може би.

— Провидението е решило така.

— Но как бихте могли да знаете със сигурност?

— Едно от числата, за които се говори в „Книгата на мъртвите“, е 2017.

— Годината ли?

— Логично е да предположим, че става дума за годината.

— Как би могъл да знаеш това, щом не си я чел?

— Познанието се предава.

— Григорианският календар не е съществувал по времето, когато са написали „Книгата на мъртвите“.

— Естествено, че не. Но книгата съдържа пророчества. Предвижда какво ще се случи в бъдеще.

— И какво ще се случи тази година?

— Тази година ще настъпи точният момент, така пише.

Това, че моментът бе настъпил, ми го беше казал и Авнер Фром, при това няколко пъти. Какво е имал предвид? Какво знаеха те, което бе неизвестно за мен? Чувствах се като участник в игра, на която нито знаех правилата, нито смисъла — бях като същество без собствена воля, като оръдие на някакви сили, които ме използваха за своите цели.

„Когато настъпи моментът, ще разбереш. Ако ти си човекът, за когото те смятам.“

— Кой момент е настъпил? — Аз не се предавах.

— Моментът този, който притежава познанието, да спаси книгата.

„Този, който притежава познанието.“ Отново думите на Авнер Фром.

— Да я спаси — повторих аз. — Да я освободи?

Равинът кимна.

— Но нали осъзнаваш, че никога не би успял да разгадаеш шифъра сам?

— Никога не казвай никога.

— Знам, че имаш кураж, че си целеустремен човек. Но моите предци във Вавилон са били изобретателни, блестящи умове. Дори с огромния капацитет на съвременните компютри ще отнеме седмици и месеци, преди някой да може да разгадае напълно тази мистерия — да извлече „Книгата на мъртвите“ от Тората.

— Аз разполагам с достатъчно време — отговорих небрежно.

— А търпение имаш ли, професоре?

Стиснах ръката на Менаше Майер и му благодарих за помощта и за разговора, от който бях научил толкова много. Той ме изпрати чак до стълбището пред синагогата. Беше започнало да вали. Отново си стиснахме ръцете.

— Желая ти успех — каза той и аз се отдалечих сред ситните капки дъжд.