Том Егеланд
Ефектът на Лазар (63)

62.
Пациентът

Вирджиния

Петък, 25-ти август 2017 г.

Тя изглеждаше, все едно вече беше мъртва. С полуотворена уста, със сухи, безцветни устни. Червени и зелени кабели, общо пет на брой, бяха прикрепени към челото й и бяха свързани с различни апарати и измервателни уреди до леглото. Ръцете й, много слаби и покрити със синкави петна, бяха скръстени върху завивката. Тънки тръбички вливаха някакви течности във вените й. Пръстите й приличаха на нокти на хищник. Главата й беше повдигната от две големи възглавници, кожата й беше изпъната по лицето и почти прозрачна. Кислородна тръбичка бе пъхната в едната й ноздра и прикрепена към бузата с лейкопласт.

Майкъл Уанг се приближи до възрастната жена и нежно я погали по челото.

— Госпожа Абенхърст — каза той. — На деветдесет и осем години. Вече три месеца е в кома. Инсулт.

— Защо не е в нормална болница? — попитах аз.

— „Ксиан“ също е болница. Но да дам по-точен отговор: преди десет години тя дари тялото си на „Ксиан“. Желанието й беше — както на много други пациенти — да предостави на наше разположение умиращото си тяло.

На един монитор до леглото ЕКГ сигналите показваха търпеливите удари на сърцето. Звуците. Дишането й. Тиктакането на стенния часовник. Почти недоловимото бръмчене на апаратите.

Майкъл Уанг ме наблюдаваше с лека усмивка.

— Давам си сметка, че това е непозната територия за теб, професор Белто. И го уважавам. Както повечето хора, и ти имаш представа за смъртта — може би убеждение по-скоро, — формирано от огромното влияние на нашата култура.

Стенният часовник изоставаше с три минути. С насечени движения секундната стрелка се бореше да остане в крак с времето.

— За много хора смъртта има религиозно измерение — каза той. — За някои смъртта е понятие в биологията. Знам, че ти не си вярващ, Белто, затова предполагам, че гледаш на смъртта като на невъзвратим край на живота, а не като начало на нещо ново.

Той отново погали госпожа Абенхърст по челото и й кимна в знак на уважение. След това ми направи знак да отида с него до един голям електронен микроскоп в другия край на стаята.

— Какво се случва с нас, когато умрем? От медицинска гледна точка, се случват толкова много неща. — Той включи един монитор. — Едно от първите неща е, че мозъкът спира да работи. Ето, вижте!

На монитора проблясваше хаотичен запис на невробиологични сигнали от вътрешността на мозъка.

— Когато смъртта настъпва — каза Майкъл Уанг, — мозъкът избухва в химически фойерверки като на Нова година.

На екрана невротрансмитерите в мозъка бяха оцветени в различни цветове.

— В първата минута от процеса на смъртта екскрецията на норадреналин във фронталния лоб се увеличава трийсет пъти. Норадреналинът има голяма част от ефектите на обикновения адреналин.

Една друга област на екрана се оцвети в червено.

— Стойностите на хормони като допамин, който регулира чувството на щастие, и невротрансмитери като серотонин — на екрана проблесна едно синьо поле — се увеличават страшно много. Серотонинът се отразява и на настроението. И не на последно място — може да причини халюцинации.

Нещо избибитка и на екрана се разгърна едно оранжево поле.

— Сърдечният ритъм се забавя, понеже стойността на невротрансмитера гама-аминомаслена киселина се покачва до двайсет пъти над нормалното във фронталния лоб и визуалната кора на мозъка. Следиш ли ми мисълта?

Би било преувеличено да кажа, че разбирах всичко, което Уанг казваше. Но горе-долу следях.

Той продължи:

— Екскрецията на всички тези вещества в мозъка предизвиква разпознаваеми медицински модели. Познаваме този ефект: умиращият усеща спокойствие, вътрешна топлина, да, всъщност чувство на щастие. Толкова мъдър е замисълът на човешкото тяло, че ни предоставя едно природно „хапче за щастие“, което успокоява естествения ни страх от смъртта.

— Умиращите казват, че пътуват през тъмен тунел към далечна светлина — допълних аз.

— А, да. Съществуват много научни изследвания, които документират тези халюцинации. Учените са интервюирали стотици пациенти, които са били близо до смъртта. Има много общи черти в преживяванията им.

— Като например?

— Колкото и странно да звучи, повече от половината са усетили процеса на смъртта като приятен. Трима от десетина умиращи пациенти имат усещането за пътуване през тунел. Почти същият брой виждат светлина в края на тунела. Ако са християни, виждат или своите вече починали близки, или Христос напред в тунела. Трима от десетина са видели небесна шир. Половината са имали ясното съзнание, че са мъртви, а почти същият брой имат спомени от времето, в което са били в клинична смърт. Двайсет и четири процента са почувствали, че излизат от тялото си и се наблюдават отстрани. Не е ли невероятно?

Той изключи монитора и ме погледна въпросително, а усмивката все още беше на лицето му.

— Същите невротрансмитери, които отключват всички тези усещания на сетивата, едновременно с това способстват сърцето да бие все по-бавно, докато накрая спре. Мозъкът и сърцето комуникират до голяма степен чрез така наречения вагус нерв — блуждаещия нерв. Когато сумата от всички невротрансмитери достигне критично високо ниво, сърцето спира да бие. Някои невролози тук в „Ксиан“, но също и в Мичиганския университет, са идентифицирали химичните сигнали от мозъка, които карат сърцето да спре. Ако тези сигнали бъдат блокирани, смъртта се забавя.

— Не е ли странно, че мозъкът кара сърцето да спре?

— Именно. Инстинктът за самосъхранение е изключително силен във всеки организъм, не само в човешкия. Въпреки това всички ние стигаме до момент, в който собственото ни тяло ни предава. „Изключва се“. Едно биологично-химическо самоубийство, когато тялото лишава съзнанието от собствената му воля.

Огледах се в лабораторията. Микроскопи, монитори, компютърни екрани. Тук учените превръщаха най-големия ни страх — и най-важния въпрос във философията — в невробиология.

— Възможно ли е да се обясни какво в действителност се случва в мозъка, когато умрем? — попитах аз.

— Ослепителната светлина и усещането за пътуване в дълъг тъмен тунел се дължат на нещо толкова банално като недостиг на кислород. Нервите в окото получават кислороден шок и реагират, като изпращат сигнали, които мозъкът не тълкува правилно. Ретината на окото е изключително чувствителна към недостиг на кислород. Външният слой на ретината бива засегнат първо, а после ефектът се разпространява навътре към центъра. По този начин възниква усещането за пътуване през тунел, който постепенно се стеснява. Мозъкът се обърква от състоянието на възприятията.

— Като насън?

— Да, би могло да се каже. Мозъкът е отговорен за съзнанието ни, а то бива буквално бомбардирано с химически невротрансмитери. Всъщност пациентът сънува, но сънят му изглежда като действителен.

— А душата? — попитах аз с леко скептична усмивка.

Майкъл Уанг ме погледна в очите.

— О! Душата! Да. Какво е тя? Мозъкът ни може да бъде измерен, претеглен, изобразен и изследван до най-малкия детайл. Можем да локализираме страха, радостта, религиозния екстаз. Но психиката? Мислите ни? Тях можем ли да изследваме? Те не подлежат на претегляне или анализ, защото са неуловими. — Той направи пауза. — А ако душата, професор Белто, е нещо между конкретното, измеримото и абстрактното?

— Нещо абстрактно все пак не може да бъде едновременно с това и конкретно?

— Нима? — Майкъл Уанг се усмихна загадъчно и замълча за дълго. — Медицината още не е оповестила това, че душата е част от нас като конкретен, истински, но невидим орган. Орган, чиято същност изисква жив организъм, в който да пребивава. Когато един организъм приемник умре, душата трябва да си намери друг.

Няколко секунди размишлявах върху твърдението му.

— Тоест как би дефинирал душата? — попитах аз.

— На този етап нямаме инструментите, така да се каже, да дефинираме душата в нашата научна област. Не можем засега да я опишем с медицински термини. Когато астрономите трябва да опишат черна дупка, която поглъща абсолютно всичко, те говорят за хоризонт на събитията. Всяко нещо, което попадне в хоризонта на събитията на черната дупка, ще бъде абсорбирано. Даже светлината. Така е и с душата. Отсъствието на познание за душата се дължи на нейния хоризонт на събитията.

— Въпреки това твърдиш, че си успял да прехвърлиш тази полуабстрактна, полуконкретна и невъзможна за дефиниране душа от една умираща жена в Уинона.

— Ние просто улеснихме един процес, който щеше така или иначе да протече и без нашата намеса.

— А тогава защо се намесихте?

— За да можем да документираме случващото се. За да докажем една научна хипотеза.

— Успяхте ли да документирате хипотезата?

— Нашите изследвания ни доведоха до нови прозрения. До неща, които не разбираме напълно. Можем да опишем някои от външно проявяващите се медицински механизми. Но все още не разполагаме с думите, с които да дефинираме основното, най-важното в естеството на душата. Но да — ако мога да се изразя ужасно банално: Уинона наследи душата на Сюзън Донахю.

Аз се прокашлях по-скоро като израз на недоверие.

Майкъл Уанг сбърчи чело почти незабележимо.

— Това не е просто мое твърдение, професор Белто, то е факт. Ние наричаме такова прехвърляне на душата трансмисия.