Том Егеланд
Ефектът на Лазар (42)

42.
Фалшификатът

Шушьоен

Понеделник, 21-ви август 2017 г.

Уебсайтът на „Ню Йорк Таймс“ беше първият, който публикува новините:

Фрагментът от „Книгата на мъртвите“, открит от Бьорн Белтьо, обявен за фалшификат

Фрагментът от „Книгата на мъртвите“ не беше автентичен?

Седях неподвижно на леглото, а мрачно чувство на разочарование и паника бавно обземаше цялото ми същество. В кухнята се чуваше звън на чинии, вилици и лъжици. Анабел и Уинона вече бяха станали и се бяха заели да приготвят закуската. Все още не ме беше напуснала тревогата от изминалата нощ. А сега и това.

Фалшификат!

Все още беше ранна утрин. Току-що се бях събудил и четях новините на таблета, както обикновено, за да видя дали през нощта не е дошъл краят на света, а аз съм го проспал.

И както се оказа, краят на света наистина бе настъпил. Поне краят на моя малък свят.

Прилоша ми. Бях измамен.

Фалшификат!

За един учен няма нищо по-злепоставящо от това да го уличат в измама. Все пак науката в същността си е едно безпристрастно търсене на истината.

Ред по ред прочетох новината в „Ню Йорк Таймс“. Прочетох я много пъти.

Университетът „Бътлър“ беше подложил фрагмента от „Книгата на мъртвите“ на рутинна проверка — радиовъглеродно датиране, което категорично доказваше, че пергаментът не е от Средновековието, както твърдях аз, а напротив — идваше от някоя щастлива, добре гледана крава, живяла през XIX век.

Мастилото и боите бяха най-вероятно на по-малко от сто години.

„Професор Белтьо не можа да бъде открит за коментар.“

Затворих очи и силно ги стиснах. За мен самия новината беше опустошителна. Репутацията ми беше унищожена. Поне така ми се струваше в този момент. Макар че никой от интервюираните в „Ню Йорк Таймс“ не ме винеше, злорадството прозираше в думите им. Един американски археолог бе казал следното: „Не мога да допусна, че професор Белтьо умишлено е искал да подведе обществеността, но все пак този случай ясно показва, че ние, учените, не бива да си вадим прибързани изводи и че трябва да проверяваме много пъти автентичността на направените от нас открития, преди публично да обявим някаква сензация.“

Да, това си беше самата истина.

Изпитах силно желание да се завия презглава и да продължа да спя. Да заспя завинаги. Но вместо това станах, облякох се и отидох във всекидневната. От кухнята се чу гласът на Анабел:

— Добро утро, закуската е почти готова.

Отидох в банята, ходих до тоалетна и се измих. Когато влязох в кухнята, те двете вече бяха седнали на масата. Анабел наклони въпросително глава. Уинона ми хвърли бърз поглед. Тя сигурно усети, че нещо не беше наред, защото стана и внимателно ме отведе до свободния стол.

— Много благодаря, Уин — измърморих аз, трогнат.

— Има ли нещо, Бьорн? — попита Анабел.

Не знаех как да поднеса новината.

— Наистина съжалявам за случилото се снощи — каза Анабел. — Не знам какво й стана. Почти не е спала и е неспокойна. — Тя погали дъщеря си по косата. Уинона се отдръпна леко. — Нещо я безпокои, нали, миличка?

— Може би защото е на ново, непознато място — казах аз, без да си вярвам.

Анабел поклати глава.

— Никога не е реагирала така. Дори не мога да кажа със сигурност дали осъзнава къде се намираме.

— Анабел. Има нещо, което трябва да знаеш.

Поех си дълбоко дъх и й разказах за фрагмента. За статията в „Ню Йорк Таймс“ и радиовъглеродния тест.

Тя беше също толкова потресена и разочарована, колкото и аз самият.

— Само на сто години? — каза тя с недоверие.

— Да, на сто години.

— Но кой го е фалшифицирал? И защо?

Поклатих недоумяващо глава.

Анабел тъкмо щеше да зададе друг въпрос, когато чухме звука.

Първоначално само далечно жужене. След това стана все по-насечен звук, който постепенно се приближаваше.

Хеликоптер.

Погледнах през прозореца. Хеликоптерът се приземяваше на малка полянка близо до двора на хижата. Веднага щом докосна земята, перката забави въртенето си. Вратата отстрани на хеликоптера се отвори. Отвътре излязоха няколко души, преброих поне петима. Трима униформени полицаи. Двама мъже в сиви костюми.

Да дойдат с хеликоптер?

Чак дотук?

— Анабел! — извиках аз.

Тя не отговори. Обърнах се. Къде бяха? Изтичах от кухнята във всекидневната. Нямаше никой.

Анабел и Уинона се бяха сгушили в един ъгъл до гардероба в спалнята. Очите на Уинона бяха изпълнени със страх.

Изтичах обратно в кухнята и наблюдавах как мъжете преминават през полянката, където беше кацнал хеликоптерът, после през двора и се приближават към хижата.

Почукаха на вратата. Доста силно. Настоятелно. Като истински представители на властта и закона. Във всяко почукване се съдържаше заплахата, че ако не отворим, ще разбият вратата.

Какво да правя? Имах ли въобще избор? Разбира се, че не. Отворих.

— Бьорн Белтьо?

Въпросът на полицая не звучеше като учтиво запитване. Той просто искаше да изтъкне неизбежното. Решителна демонстрация на авторитет. Той беше шефът. И гласът, и пагоните му го потвърждаваха.

— За какво става дума?

И моят въпрос беше също толкова излишен, колкото и неговият. Но исках да му покажа, че и аз мога да играя по същия начин, макар и само с празната надежда да отложа неизбежното.

Един от по-младите полицаи ми подаде някакъв документ. Забелязах, че ръцете ми трепереха, докато го разгъвах.

Документът беше от Окръжния съд в Осло.

Един от полицаите каза:

— Според постановление на едно от съдилищата в Щатите Анабел Крафт се задължава да върне дъщеря си Уинона на баща й Майкъл Уанг.

— Но…

— Според американския закон Анабел Крафт носи отговорност за отвличане на дете от родител.

— Но това не е вярно. Тя се опитва да защити дъщеря си от баща й!

— За съжаление, не можем да се съгласим с това твърдение, Белтьо. Съдът е постановил, че детето трябва да бъде върнато, тъй като това е решението на американските власти.

— Станало е недоразумение! Майкъл Уанг може би е успял да манипулира съдията! Може да го е подкупил! Уинона ще бъде в опасност, ако той се докопа до нея.

Аз самият осъзнавах, че сигурно думите ми им звучат налудничаво.

— Нашата задача — каза полицаят — е да последваме решението на съда. Не сме тук, за да го дискутираме.

— Норвегия и Съединените щати нямат договор за екстрадиция, който…

— Имат от 1977 г.

— Който касае и дела за попечителство?

— Тази дискусия е безпредметна.

— Значи ще принудите един гражданин на Норвегия да…

— Това изискване не се отнася до теб, Белтьо. Успокой се. Става дума само за Анабел и Уинона Крафт. Ти няма да бъдеш екстрадиран. Доколкото разбирам, те двете са тук с теб?

Аз не отговорих нищо.

— Имаме основания да смятаме, че укривате две издирвани лица, и това ни дава правото да влезем и да проверим.

Нямах представа дали законът наистина беше на негова страна в този случай. Най-вероятно беше. Опитах се да ги задържа с мълчанието си. Но нито отказът ми да отговоря, нито слабото ми тяло успяха да им попречат. Те бяха шестима, а аз бях само един. Дори да бях стоял на вратата, за да не могат да влязат, можеха лесно да ме блъснат настрани. Когато минаха покрай мен, забелязах, че двамата цивилни носеха карти на шнур през врата. Около символа на Щатите — орел със стилизиран флаг на гърдите и стрели и маслинова клонка, стиснати в ноктите — пишеше: „Посолство на Съединените американски щати“.