Том Егеланд
Ефектът на Лазар (9)

9.
Тайната библиотека

Торино

Сряда, 2-ри август 2017 г.

От терасата на покрива слязох надолу по каменното стълбище и се върнах в тишината и хладината на монашеската си килия. Не срещнах никого по пътя. В манастира беше тихо. Монасите си почиваха. Дори котката я нямаше. Полежах малко на леглото и четох новини на мобилния си телефон. Нищо значимо не се бе случило в света, докато ме нямаше.

Не знам откъде ми хрумна тази налудничава идея. Но се чувствах като дете, оставено в магазин за играчки: библиотеката беше на мое разположение.

От монашеската килия тръгнах през дългите безлюдни манастирски коридори. Тежката входна врата към помещението на библиотеката беше отключена. С тихи стъпки влязох в първата от залите, където бях седял заедно с Анджело Драго по-рано същия ден. Бавно и със страхопочитание се движех покрай рафтовете, оглеждах гърбовете на книгите, плъзгайки пръстите си от книга на книга. Мирисът на стари книги бе несравним с нищо друго — смесица от прах, полепнал по хартията, мастило, засъхналото лепило на подвързията, кожа и позлатата на буквите. Какво се надявах да открия? Глинените плочки и папирусите с оригиналните текстове на „Книгата на мъртвите“? Не, разбира се. Даже копието на гръцкия превод, направено от монаха Йероним фон Хайделберг, Βίβλος Νεκρών, едва ли беше пъхнато на случайно място между книгите в богатата колекция на манастирската библиотека. Ако монасите в „Сакра ди Сан Микеле“ действително притежаваха някоя от версиите на „Книгата на мъртвите“, то това съкровище, без съмнение, се съхраняваше на сигурно място, зад заключена врата. Може би не една, а цели десет врати. Въпреки това продължавах да снова в библиотеката, прокарвах показалец по позлатените гърбове на книгите, разгръщах внимателно различни произведения от отдавна забравени епохи. След няколко минути разглеждане се озовах пред вратата, от която бедният монах по невнимание беше излязъл по-рано същия ден. Предпазливо поставих ръка върху месинговата брава и натиснах. Оказа се, че и тази врата не беше заключена. Ако монасите криеха някаква тайна в библиотеката, определено не се опасяваха, че някой неканен гост ще я открие. От друга страна обаче, абатът бе подчертал, че посещения като моето бяха рядкост. Може би монасите в манастира не бяха привикнали да се придържат към стриктни мерки за сигурност.

Колебливо, сякаш пристъпвах в древно светилище, в което нямах право да влизам, отворих вратата към тайната зала на библиотеката. Тя напомняше на храм.

Имаше лампи на тавана, но светлината беше приглушена и аз присвих очи, за да виждам по-ясно. В залата сякаш времето бе спряло. Цареше някакъв особен покой, атмосферата беше мистична. Без да искам, цялото ми тяло потръпна. Стаята беше шестоъгълна, също като другите. В центъра имаше масивно грубовато писалище като онези, на които са седели монасите в стари времена, преписвайки старателно дума по дума от древни ръкописи върху фина телешка кожа. Дълго време стоях неподвижно и се оглеждах наоколо. Рафтове с книги от пода чак до тавана. Над затворената врата към следващата зала видях изкусно изработен релеф на глава на куче. Немска овчарка. На украсен с орнаменти дървен статив в един от шестте ъгъла на стаята беше поставен огромен глобус, представящ света такъв, какъвто картографите са го изобразявали по времето, когато Шекспир е бил млад. Рафтовете по стените бяха широки, пълни с книги с кожени подвързии, стари кодекси и навити на руло пергаменти. Внимателно, за да не повредя крехките материали, разгръщах документи и писма и плъзгах погледа си по почти нечетливи вече думи и години. Anno Domini^[1] MDXLII. AD MDCXVII. Anno MCCCXXXV post Christum natum^[2]. Имаше цветни карти на забравени земи, писма с печати и тайнствени подписи на магьосници и пророци, предсказващи бъдещето, астролози и гадатели, получили признание и почести в далечни кралства.

Усетих движение и се стреснах.

Котката от монашеската килия се беше настанила върху писалището. Луцифер. Известно време ме наблюдава укорително. Сякаш имахме неразчистени сметки. Сякаш ме упрекваше, че се бях промъкнал в тази зала на библиотеката без изричното разрешение на монасите. Котката измяука. Аз казах: „Шшт“. Тя не ми обърна внимание.

Върху писалището беше поставен много стар пергамент. По едно позлатено преспапие върху всеки от четирите ъгъла на пергамента му пречеше да се навие обратно в първоначалната си форма. Котката скочи на земята и изчезна навън, когато се приближих, за да погледна текста отблизо. Дали беше писмо? А може би някакъв официален документ? Беше ми трудно да определя, беше написан на староеврейски език. Има хора, които биха ме нарекли полиглот, но ако трябва да бъда честен, когато става дума за иврит, познанията ми са, меко казано, оскъдни. Целият документ беше плътно изписан с текст, от горе до долу и в полетата. Равни, симетрични линии, красиво оформени знаци. В центъра на документа четири думи бяха изписани по-големи:

                      חתפמ הוהי
                    עיבג לאירבג

Дали е възможно да са искали да скрият от мен тъкмо този документ, когато един от монасите влезе по време на разговора ми с Анджело Драго по-рано днес? Направих няколко снимки с мобилния си телефон. На пръв поглед успях да разчета две собствени имена от текста.

הוהי беше едно от имената, с които назоваваха Бог.

לאירבג Gavri’el: следователно Гавраил.

Но какво можеше да означава останалото? Mafte’akh — ключ?

עיבג — Gvi’a? Бокал? Не можех да разбера каква е връзката.

 

 

Зад мен премина сянка. Обърнах се.

Абатът беше застанал на вратата.

Първото чувство, което изпитах, беше на смущение. Нямах място в тази зала, не беше моя работа да влизам тук. Без съмнение, бях злоупотребил с доверието на монасите, връщайки се в библиотеката без придружител.

— Търсиш ли нещо? — попита той.

Макар че въпросът си беше в реда на нещата, а подборът на думите бе вежлив, гласът на абата беше напълно лишен от емоции. Нямаше гняв, нито разочарование. Нищо.

— Още е рано да си легна — казах аз покорно. — И реших да се поогледам тук в библиотеката. Надявам се, че няма проблем.

Абатът не благоволи да ми отговори. Просто си замина. Двама монаси, които не бях виждал преди, влязоха в залата. Страните ми все още бяха зачервени от срам, когато ме заведоха обратно в монашеската килия. Никой от тях не каза и дума. Очаквах някой упрек или поне забележка. Но не. Затвориха шумно вратата зад мен. Толкова шумно, че да разбера посланието.

Чу се как пъхнаха ключ в ключалката.

Вече не можех да изляза.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Мракът ме обгръща. „Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината.“, пише Мойсей^[3] и аз напълно разбирам защо е станало така. Не понасям мрака.

Страхът от тъмното не е страх от самия мрак, а от всичко, което би могло да се крие в него. От неизвестното.

„Ако очаквам преизподнята за мое жилище, ако съм постлал постелката си в тъмнината, (…)“^[4], пише Йов.

Над мен в хижата не се чува нищо.

Нито звук.