Том Егеланд
Ефектът на Лазар (22)

22.
Срамът

Гармиш-Партенкирхен

Събота, 5-ти август 2017 г.

Седях на леглото в хотелската стая, в мрачно настроение и обезпокоен, че цялото пътуване е било просто загуба на време, когато Гизела Зомер звънна. Гласът й трепереше, когато ме попита защо искам да разговарям с майка й за войната. Когато й обясних, че съм учен, който търси изчезнала сбирка от ценни книги, открадната от нацистите през войната, тя отрони дълбока въздишка. По всичко личеше, че бе очаквала рано или късно да проведе този разговор. Като съдба, която неминуемо ще я застигне.

Сега тя стоеше пред мен във всекидневната на прекрасната тухлена къща в покрайнините на Гармиш-Партенкирхен и нервно прехвърляше запалената цигара от едната си ръка в другата.

Тя беше изключително елегантна жена малко над шейсетте. Изглеждаше, сякаш бе на четирийсет и бе съпруга на някой едър магнат в Монако. Разказа ми, че когато станала пълнолетна, приела моминското име на баба си по майчина линия. Искала, както се изрази, „да не бъде свързвана по никакъв начин с позорните дела на дядо си през войната“.

— Как ме откри? — попита тя.

— Чрез информацията, която се съдържаше в писмото.

— Какво писмо?

— Писмото, поставено в Танаха.

— Боже! Имало е писмо, поставено в Танаха?

— Да, от дядо ти Рудолф Готшалк до майка ти Елиз.

Тя осезаемо потръпна.

— Дядо е бил асистент на Алфред Розенберг. — Тя си дръпна продължително от цигарата и издиша бавно през носа, обгръщайки се цялата в облак дим. — Дядо и баба са живели в тази къща. Майка ми и баща ми са я наследили и са заживели тук, когато са се оженили. Сега тя принадлежи на мен.

В думите й имаше някакво тихо примирение, сякаш изпитваше срам, че е потомка на осъден на смърт нацист.

Ръцете й трепереха, когато изгаси цигарата. Тя беше алкохоличка. Сега го осъзнавах, но някои неща ми бяха направили впечатление още в началото. Разпознавах всички признаци, които бях забелязал у собствената ми майка, която потискаше цялата си тревога, страх и омраза към самата себе си с помощта на алкохол, хапчета и принудително безразличие към всички и всичко. Дълги години бях убеден, че изпитва безразличие и към мен. Лекото треперене. Погледът, който през цялото време блуждаеше. Нервните потрепвания. Постоянното пушене.

— Чувала ли си за „Книгата на мъртвите“?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва ли да съм? Много ли е вълнуваща?

— Религиозно произведение от древността.

— А, египетската книга.

— Не, не тази. Тя се нарича „Египетска книга на мъртвите“, известна още като „Книга на идващите (или отиващи) отвъд“. Тази, за която говоря, се нарича само „Книгата на мъртвите“.

— Разбирам. Съжалявам. Не съм преровила още всички вехтории в стария сандък.

 

 

Старият сандък.

Аз се взрях в нея, изгубил ума и дума.

„Всички вехтории в стария сандък.“

Тя явно забеляза, че бях силно впечатлен от думите й.

— Сандъкът с книгите на дядо — поясни тя.

— Имаш сандък с книги, останали от дядо ти?

Тя запали нова цигара и нервно си дръпна, после направи движение с глава в посока нагоре към тавана. Първоначално си помислих, че има предвид рая, но после разбрах.

Искаше да каже таванското помещение.

Старият сандък на тавана.

Книгите в стария сандък на тавана.

— Не знам защо дядо си е позволил да задържи част от ценните книги, конфискувани в Рим — каза тя. — Но той все пак е бил повлиян от времето, в което е живял. Нацистите не са били почтени хора. Той е бръкнал в меда, така да се каже. Откраднал няколко книги, които съхранявал в кабинета си. Мама ми е казвала, че той не ги е разглеждал или чел. За него те символизирали победата на нацизма. Нямам представа какво си е мислил. Не знам за какво са му били тези древни книги. Някои от тях са на косъм да се разпаднат. За какво биха му послужили?

— Затова си започнала да ги изпращаш обратно?

Тя вдигна рамене.

— А как иначе да постъпя?

— Бих казал, че си постъпила почтено и съвсем правилно.

— Бях планирала да изпратя обратно всичките. Една по една. Ако искаш, ми вярвай. Това беше моят план. Все отнякъде трябваше да се започне. Пощенските пратки са… — Тя въздъхна.

Можех лесно да си я представя. Мъчена от гузна съвест заради непочтените дела на дядо си през войната. Представих си я как се качва на тавана, отваря стария сандък на дядо си, изважда книгата, която й се струва най-запазена — един Танах от XVI век, поставя я в кашон за колет и адресира пратката: „Centro Bibliografico“, Lungotevere Raffaello Sanzio 5, 00153 Rom/Roma RM, Italia/Italien/Italy.

Без да открие писмото, което майка й е сгънала и скрила между коридите на книгата в края на войната.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед? — попита тя.

— С най-голямо удоволствие.

— Ела — каза тя и ме поведе нагоре по стръмното стълбище към тавана.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Едва след като двамата италиански монаси са обезвредени и заловени, някой изгася силната светлина. Сега виждам, че светлината е идвала от четири прожектора на покрива на голям пикап „Додж“. Зад него са спрени два други пикапа. В мрака съзирам между осем и десет мъже.

Един от тях, явно ръководителят, се приближава до мен.

— Добре ли сте, мистър Белто? — пита ме той на английски. Американец.

— Да — изпелтечвам аз.

— Съжалявам за всички неприятности! — Той кимва в посока към двамата италианци. — Тези двамата работят за един антиквар в Милано. Прави доста пари на черната борса. Извинявам се още веднъж.

Напълно наясно съм, че той лъже. Италианците са бенедиктински монаси от Торино, не наемници на антиквар на черната борса в Милано. Той не знае, че съм ги разпознал.

Но защо му е да лъже?

— А вие кой сте? По-точно, вие кои сте?

Лицето му е покрито със зимна маска, вижда се само частта около очите. През маската забелязвам, че се усмихва. Очите му са сиво-сини.

— Ние сме добрите, мистър Белто.

— Но кои?

— Няма нужда да мислите за това. Просто поставяме нещата на мястото им.

— Но…

Като професионален военен той се завърта кръгом и тръгва след мъжете, които водят двамата италианци надолу към паркинга.

Аз самият се затичвам към най-близкото дърво, защото много ми се пишка. Когато съм готов, установявам, че вече няма и следа от американците.