В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (1)

Кейт

В нощта, когато реши да изгори училищния параклис, Кейт Харкър не го направи от яд или на пияна глава. Беше отчаяна.

Пазеше палежа на църквата наистина като крайна мярка. Вече беше счупила носа на едно момиче, пушила в спалните помещения, преписала на първия изпит и упражнила словесно насилие над три монахини. Ала без значение какво правеше, академия „Света Агнес“ продължаваше да й прощава. Това им беше проблемът на католическите училища. Виждаха в нея кандидатка за спасение.

Кейт обаче не се нуждаеше от спасяване, тя просто искаше да се махне оттук. Почти в полунощ тупна в тревата под прозореца на спалното. Часът на вещиците, както навремето са му викали — онзи тъмен миг, когато неспокойните духове се пресягат към свободата. Неспокойните духове и тийнейджърките в капана на интернати, намиращи се твърде далеч от дома.

От спалното крило до „Параклиса на кръста“ минаваше поддържана каменна пътека и Кейт тръгна по нея, преметнала през рамо спортен сак. В него дрънчаха бутилки, същински шпори в ритъма на крачките й. Успя да натъпче вътре всички, с изключение на една от личните запаси на сестра Мерилий; беше пълна с вино милезим^[2]. Люлееше я в ръка.

Тихо и глухо започнаха да отмерват часа камбани, а звънът им се разнасяше от по-големия „Параклис на светците“, разположен от другата страна на кампуса. Той не оставаше без охрана — майка Алис, игуменка и директорка на училището, спеше в стая непосредствено до параклиса и, дори ако Кейт имаше желание да изгори точно онази сграда, не беше толкова глупава, че да добави и убийство към подпалвачеството. Не и когато за насилието се плащаше толкова висока цена.

Нощем вратите на по-малкия параклис се заключваха, но Кейт прибра ключа по-рано през деня, докато изтърпяваше поредната лекция на сестра Мерилий за търсенето на божията милост. Отключи си и остави сака непосредствено до вратата. Досега не беше виждала параклиса толкова тъмен, сините стъкла на витражите изглеждаха черни на лунната светлина. Дузина пейки отделяха Кейт от олтара и за момент почти й стана съвестно, задето ще запали това уютно местенце. То обаче не бе единственият молитвен дом на училището — не беше дори най-хубавият — и ако монахините от „Света Агнес“ я бяха научили на нещо, то се отнасяше за важността на саможертвата.

Кейт прогори пътя си през два интерната (метафорично казано) още през първата си година в изгнание, смени един през втората и се надяваше с това вариантите да се изчерпят. Но баща й беше твърдоглав (все на някого трябваше да се е метнала) и продължаваше да изравя нови. Четвъртото, реформаторско училище за проблемни юноши, издържа близо година, преди да предаде богу дух. Петото, академия само за момчета, готова да направи изключение в замяна на солидно дарение, устиска само няколко кратки месеца, ала баща й явно бе държал като коз в ръкава вече резервирано мястото в това адско манастирско училище, понеже запрати Кейт насам без дори и кратка отбивка обратно към град И.

Шест училища за пет години.

Но това щеше да е последното. Трябваше да е последно!

Кейт приклекна на дървения под, дръпна ципа на сака и се захвана за работа.

След заглъхването на камбаните, нощта притихна зловещо, в параклиса се възцари призрачна тишина и момичето започна да си тананика, докато разопаковаше донесения алкохол: две бутилки „Джак“ и една почти пълна с водка, измъкнати от кутия с конфискувани блага, заедно с три бутилки домашно червено, уиски на едно десетилетие от барчето на майка Алис, а също и милезимът на сестра Мерилий. Тя ги нареди на задната пейка, преди да отиде до молитвените свещи. До трите етажа плитки стъклени подноси се намираше купа с кибритени клечки, от старомодните — дълги и от дърво.

Все още тананикайки, Кейт се върна до барчето с напитки на пейката, развъртя капачките и извади тапите на различните бутилки, поля със съдържанието им седалките — ред след ред — като се опитваше максимално да пести течността. Задели уискито на майка Алис за дървената катедра отпред. Там стоеше отворена библия и, обладана от суеверие, Кейт спаси книгата — изнесе я през отворената входна врата и я остави на тревата отвън. Когато се върна в параклиса, влажната и сладка миризма на алкохол я блъсна в носа. Закашля се и изплю кисела храчка.

Над олтара в дъното на параклиса висеше масивно разпятие и дори в тъмната зала Кейт долавяше погледа на статуята върху себе си, докато вдигаше клечката.

„Прости ми, отче, задето съгреших“, помисли си и я драсна в касата на вратата.

— Нищо лично! — добави на глас, когато пламъчето избухна, внезапно и ярко. В течение на безкрайна секунда Кейт го гледаше как гори, а огънят се прокрадва към пръстите й. После, преди да е стигнал твърде близо, пусна клечката върху най-близката пейка. Тя прихвана незабавно и пламъкът се разгоря със звучно бууууф, погълна първо алкохола, после захапа и дървото под него. След малко пейките вече горяха, след тях пламна подът, накрая — и олтарът. Пожарът се разрастваше ли, разрастваше, от пламъче с размер на нокът до бушуваща хала и Кейт остана, омаяна, да го гледа как танцува и се катери, и поглъща параклиса сантиметър по сантиметър, докато горещината и димът най-накрая не я прогониха навън в студената нощ.

Бягай, обади се глас в главата й — мек, настоятелен, инстинктивен — докато параклисът гореше.

Тя устоя на копнежа и вместо това се отпусна на една пейка, на безопасно разстояние от пожара. Зае се да хлъзга подметки напред-назад през вехнещата в края на лятото трева.

С присвити очи успяваше да различи светлините на най-близкия сателитен град на хоризонта: Де Мойнс. Старомодно име, реликва от времето преди реконструкцията. Такива имаше половин дузина, разпръснати по периферията на Искреност — но нито един с над милион жители, населението им беше застопорено на място, заключено и никой от тях не светеше на столицата. Това беше идеята. Никой не искаше да привлече чудовищата. Или вниманието на Калъм Харкър.

Кейт си извади запалката — прекрасна сребърна вещ, която майка Алис й бе конфискувала още първата седмица — и започна да я върти в ръце, за да спре треперенето им. Провали се в начинанието, измъкна от джоба на блузата си цигара — друга плячка от кутията с конфискувани вещи — и я запали, като проследи танца на малкото синьо пламъче на фона на страховитата оранжева хала.

Дръпна си от цигарата и затвори очи. Запита се:

Къде си, Кейт?

Откакто научи за теорията за безкрайните паралелни светове, за идеята, че жизненият път на човека не е права линия, а дърво, и всяко решение води до разклоняване, което поражда и различно Аз, се случваше се да се заиграва с такива въпроси. Харесваше й представата, че има стотици различни Кейт и всяка живее стотици различни животи.

Може в някой от тях да липсват чудовища.

Може там семейството й да бе още цяло.

Може тя и майка й изобщо да не бяха напускали дома.

Може да не се бяха връщали.

Може едно, друго, трето — и ако съществуват стотици животи, стотици Кейт, тогава тя е само една от тях и то именно тази, която поначало е трябвало да бъде. Погледнато по този начин, ставаше по-лесно да прави необходимото, понеже имаше възможност да вярва, че някъде другаде друга нейна версия е в състояние да направи различен избор. Пада й се по-добър — или поне по-простичък — живот. Нищо чудно дори тя самата да спестява мъките на двойничките си. Позволяваше на някоя друга Кейт да запази разума и сигурността си.

Къде си? — запита се.

Лежа в ливада. Взирам се в звездите.

Нощта е топла. Въздухът е чист.

Тревата хладнее под гърба ми.

В тъмното не се крият чудовища.

Колко готино, помисли си Кейт, а пред нея покривът на параклиса пропадна и блъвна вълна от жарава.

В далечината виеха сирени и, както си седеше, тя поизправи гръб.

Започва се.

За броени минути момичетата се изсипаха от спалните помещения и майка Алис се появи по халат, бледото й лице — оцветено в червено от сиянието на все още горящата църква. Преди пожарните да пристигнат и сирените да заглушат всичко друго, Кейт имаше удоволствието да чуе достолепната стара монахиня да изригва поредица живописни слова.

 

 

Дори католическите училища имат граница на търпението.

Час по-късно Кейт, с оковани в скута ръце, седеше на задната седалка на местна полицейска патрулка, пратена от Де Мойнс. Колата се носеше през нощта, втурнала се през тъмната шир, образувана от североизточния ъгъл на Искреност, и с приближаването си към столицата се отдалечаваше от безопасността на периферията.

Кейт се размърда на седалката, опитваше се да се намести по-удобно, докато патрулката набираше скорост. Искреност отстоеше на три дни път с кола, което предполагаше, че засега се намират на поне четири часа от края на Пустошта — ала нямаше начин редови полицейски служител да прекара подобна кола през онова място. Патрулката не разполагаше с особено солидна защита, само с желязна решетка и дълги фарове с УВС — с ултравиолетов спектър — прорязващи ярки черти през мрака.

Кокалчетата на шофьора върху волана бяха побелели.

Кейт понечи да му каже да не се притеснява, поне засега — намираха се достатъчно далеч и по краищата на Искреност цареше относителна безопасност, защото никоя от тварите, гъмжащи в столицата, не виждаше причина да се впуска в Пустошта, за да се доберат до плячката отвъд, не и когато далеч по-близо до град И. имаше предостатъчно хора за плюскане. Ала ченгето стрелна Кейт с мръсен поглед и тя реши да го остави да се вари в собствен сос.

Завъртя глава и долепи здравото си ухо до кожената облегалка, а после се взря навън в мрака.

Пътят пред колата изглеждаше празен, нощта — плътна и тя започна да изучава отражението си в прозореца. Беше странно как на фона на тъмното стъкло изпъкват само очевидните черти — светла коса, заострена брадичка, тъмни очи — но не и белегът като засъхнала сълза в ъгълчето на окото, нито онзи, от слепоочието надолу покрай ухото до ръба на челюстта.

В „Света Агнес“ „Параклисът на кръста“ вероятно представляваше вече само овъглена черупка.

Нарастващата тълпа момичета по пижами се прекръстиха при вида му (Никол Тийк, чийто нос Кейт наскоро бе счупила, грейна в самодоволна усмивка, все едно нападателката й щеше да получи каквото си е заслужила и не е искала да бъде заловена), а майка Алис се помоли за душата на ученичката си, докато я изпровождаше от поверената й територия.

По живо, по здраво, „Света Агнес“!

Ченгето каза нещо, ала преди да стигнат до Кейт, думите му се натрошиха и от тях остана само приглушено мънкане.

— Какво? — попита тя, уж не проявявайки интерес, нищо че обръщаше глава.

— Почти пристигнахме — промърмори той, явно още кисел, задето го бяха заставили да я докара чак дотук, вместо да я хвърли да пренощува в някоя килия.

Подминаха табела — „380 км до град И.“ Приближаваха Пустошта — буфера между столицата и останалата част на територията. „Ров — помисли си Кейт, — ров със собствени чудовища.“ Нямаше ясна граница, разликата обаче се усещаше — същинска брегова линия, земята пропада под краката ти, макар да остава плоска. Последните градчета отстъпиха пред опустошени поля, а светът премина от спокоен към празен.

Още няколко болезнено мълчаливи километра — ченгето отказа да пусне радиото — и после бе нарушена монотонността на главния път от разклонение и патрулната кола отби по него, колелата хлътнаха от асфалт на чакъл, преди сърдито да изскърцат на спиране.

Предчувствие сви леко гърдите на Кейт, понеже ченгето включи прожекторите с УВС лампи и те хвърлиха дъга от светлина около колата. Не бяха сами — на банкета на тесния път беше спряно черно превозно средство с единствени признаци на живот УВС осветлението под шасито, червеното на стоповете и басовото ръмжене на двигателя. Кръгът от светлина на ченгето затанцува по металната мрежа, способна да пусне сто хиляди волта на всичко, което се приближи прекомерно. Това беше кола, създадена да пресича Пустошта и да се среща със заложилите засада в нея.

Кейт се усмихна — със същата усмивка Никол я бе озарила пред параклиса — самодоволна, без да се виждат зъбите. Усмивка не щастлива, а победоносна. Ченгето слезе, отвори вратата на пътничката си и я измъкна от задната седалка за лакътя. Отключи й белезниците, като си мърмореше под нос за политика и привилегии, докато Кейт разтрие китките си.

— Свободна ли съм?

Полицаят скръсти ръце. Тя го прие за потвърждение и тръгна към другата кола, но се обърна и подложи шепа с думите:

— Имаш нещо мое.

Ченгето не помръдна.

Кейт присви очи. Щракна с пръсти и спътникът й стрелна с поглед ръмжащия танк, преди да изрови сребърната запалка от джоба си.

Момичето стисна гладкия метал в юмрук и се обърна, но не преди да дочуе със здравото си ухо тихичкото „Кучка!“. Не си даде труда да поглежда през рамо. Качи се в другата кола, отпусна се на кожената седалка и се заслуша в шума, който ченгето вдигаше. Шофьорът говореше по телефона. Срещна погледа й в огледалото за обратно виждане.

— Аха, качих я. Аха, добре. Хубаво! — подаде мобилния назад през преградата и докато Кейт го вдигаше към лявото си ухо, сърцето й се разтупка.

— Кейтрин. Оливия. Харкър.

Гласът по телефона тътнеше гръмотевично, разтърсваше земята. Не силен, изпълнен обаче с мощ — такива изискват уважение, ако не внушават направо страх; Кейт упражняваше същия тон от години, но все пак неволно се разтресе цялата.

— Здравей, татко. — Стараеше се гласът й да не трепне.

— Гордееш ли се със себе си, Кейтрин?

Тя се вгледа в ноктите си.

— Доста.

— Със „Света Агнес“ стават шест.

— Хмм? — престори се на не разбрала.

— Шест училища. За пет години.

— Е, сестрите казаха, че съм способна на всичко, стига да си го навия на пръста. Или това бяха думи на учителите в „Уайлд Прайър“? Започнах да им губя дирята.

— Стига! — Усети командата като удар в гърдите. — Не можеш да продължаваш по същия начин.

— Знам — отвърна момичето, борещо се да остане правилната Кейт, онази, която иска да стои редом с баща си и заслужава да е близо до него. Онази, която не се бои от нищо. И от никого. Дори от него. Не успя да докара самодоволната усмивка, но си я представи и задържа образа й пред очите си.

— Знам — повтори. — И каскадите от този тип, предполагам, стават все по-трудни за покриване. И скъпи.

— Тогава защо…

— Знаеш защо, татко — прекъсна баща си Кейт. — Знаеш какво искам!

Изслуша го как издиша в другия край на телефонната връзка и отпусна глава на кожената облегалка. През отворения шибидах на колата се виждаха звездите в гъстия мрак.

— Искам да се прибера у дома.