В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (42)

IIII

Светът се връщаше на части.

Бетон под коленете му.

Желязо около китките.

Местещо се езерце светлина.

Метално чук-чук-чук.

Ехо като в голямо, празно пространство.

Светът се върна на парчета, както и Огъст. За миг остана ужасен, че се е изгубил, ала болката в главата, болката в китките и изгарящата горещина по кожата му съобщиха, че още не е пропаднал в мрака. Засега.

Стоеше на колене на пода в някакъв склад, обкръжен от стъкла и прах и озарен от едничка гола крушка в кръг светлина с толкова резки граници, че пространството отвъд изглеждаше стена от чернота. Ръцете му бяха извити над главата. Около китките му гореше болка и Огъст усещаше металните вериги да се врязват и да охлузват плътта до кръв по начин, какъвто не би трябвало да е възможен.

Къде се намираше той?

И къде беше Кейт?

Почукването продължи някъде извън езерото от светлина и когато Огъст присви очи, най-напред видя не блясъка на метал или светла кожа, а огненочервеното в очите на малчаито.

Той се пребори да стъпи на пода, а съществото в черен костюм пристъпи напред с провесен в ръката дълъг метален прът с остър и назъбен край, сякаш отчупен от голяма машина. Откъснатият край се влачеше по бетона със стържене и Огъст направи гримаса, понеже звукът направо срязваше мозъка му.

Имаше нещо странно у чудовището. Беше кокалесто като скелет, разбира се, ала чертите на лицето му, ширината на раменете, самата му стойка, бяха почти човешки.

Почти.

Огъст успя да се надигне на коляно, а после чу електрическо бръмчене и веригите над главата му се опънаха и го извлачиха за китките нагоре, докато се изправи, а после — и се надигна на пръсти. Бореше се да намери опора, раменете му се напъваха до краен предел. Откога беше започнал да чувства лек опън на мускули и сухожилия? Усещаше цялото си тяло крехко, чупливо и далеч в дебрите на ума си се зачуди дали това всъщност не е усещането да си човек.

— Огъст Флин. — Малчаито изтърколи името му по езика си. — Казвам се Слоун.

Разбира се. Любимчето на Харкър.

— Знаеш ли — продължи Слоун и се загледа в пръстите си, които завършваха със заострени нокти. — Не изглеждаш много добре… — Наведе се напред. — Кога си се хранил за последно?

Огъст се опита да каже нещо и осъзна, че не може. Челюстите му бяха здраво стиснати, а устата — залепена с тиксо.

— А, да, вярно — поясни малчаито. — Запознат съм със силата на гласа на сънаите. Особено ако сменят формата си. Аз и Лио имаме споделени мигове… — След пауза на замисляне продължи. — Да ти кажа, благодарение на брат ти и сестра ти научавам толкова много за вашия вид! Май се отплеснах…

Втори чифт червени очи изплуваха в мрака зад него, ала Слоун бе съсредоточил вниманието си в металния прът в ръцете си. Вдигна го и го опря в ребрата на Огъст, където от раната от куршума, получена на спирката за камиони, се стичаше тънка струйка чернота.

— Кървиш — констатира чудовището със злокобна, престорена тревога в гласа. — Не е ли странно? — И отдръпна пръта. — Да ти кажа, твърдят, че сънаите били неуязвими, ала не е вярно, и двамата го знаем.

С тези думи се завъртя и с пръта удари Огъст право в гърдите. Болката беше смазваща и костите му изпукаха зловещо, а съзнанието му направо се разчупи около удара. През запушената му уста се изтръгна стенание. Имаше чувството, че тиксото се топи, споява се с кожата му, а изпаренията задавяха сетивата му по време на борбата да вдиша. Виеше му се свят.

— Не, колкото повече огладняваш, толкова по-близо си до човешкото. Ала не достатъчно… — Чудовището пъхна назъбения край на пръта под брадичката на Огъст и го застави да вдигне глава. — Можеш да страдаш и дори да кървиш, ала просто не желаеш да умреш…

Прътът се сблъска с ключицата на Огъст и болката се взриви в гърдите му. Той преглътна стенанието си.

— Може би се питаш — продължи Слоун, като хвана пръта с две ръце, — какво искам от теб в момента, Огъст!

Момчето го гледаше сърдито и се опитваше да овладее дишането си.

— Всъщност е много просто. — Червените очи танцуваха като пламъци в черепа на чудовището. — Искам да пропаднеш в мрака.

Другият малчаи, пристъпил преди малко до ръба на светлия кръг, погледна нервно Слоун, а на Огъст му призля.

Усмивката на звяра се разшири.

— Според мен знаеш защо.

Момчето понечи да поклати глава, ала прътът го улучи в ребрата. Взривът от болка го накара да сведе глава в опит да се заземи, вместо да се остави да бъде пометен. Слоун заби нокти в брадичката му и вдигна главата му нагоре.

— Мислѝ! — чукна Огъст по челото със заострения си нокът и после го драсна през лявата вежда.

Така изглеждаше белегът на Лио. Винаги му се беше струвал абсурден, понеже на сънаите просто не им оставаха белези. Не и когато са от плът и кръв. Следователно Лио го бе получил в друго състояние.

— Аз мисля — продължи Слоун с лигавия си влажен глас, — че най-могъщата форма на сънаите е и най-уязвимата. Ако пропаднеш в мрака, ще успея да забия този прът право в сърцето ти… — И с тези думи се наведе толкова близо, че Огъст усети студеното разложение на душата на чудовището върху трескавата си кожа. То прошепна: — Всъщност знам със сигурност, понеже приложих теорията си на практика снощи. С Илса.

Сърцето на Огъст прескочи.

В гърлото му се надигна жлъчка.

Не.

Мракът се сгъсти, заплашваше да избликне, а малчаито затананика от задоволство.

— Толкова много звезди — подхвърли то.

Не се тревожи, Огъст.

— Гледах ги как гаснат една по една…

Аз не се боя от тъмното.

— Точно преди да й прережа гърлото.

 

 

Светът още тънеше в мрак. Кейт отвори очи.

Не, не беше точно мрак.

А чернота.

Плътната чернота на затворени пространства без външна светлина.

Главата я болеше и усещаше гърлото си насинено там, където Слоун я беше стискал с всичка сила. Пое си хрипливо дъх и вкуси влагата на изоставените помещения, обладани от стихиите, с нотка на метал, на пръст и на камък.

Потрепери и осъзна, че седи на под, облегната на стена, и че двете повърхности са от бетон, а студът се просмукваше в гърба и краката й. Към китките й се притискаше метал и при опита да ги раздели, чу дрънченето на стомана в стомана. Ръцете й бяха приковани за нещо от дясната й страна. Завъртя се достатъчно към него и вдигна ръце с разперени пръсти. Напипа плоска метална пръчка, наподобяваща винкел от скеле. Дръпна с всички сили, ала скелето не поддаде.

Кейт се вкопчи в метала и се изправи — бавно, в случай че таванът е нисък. На около метър над пода белезниците й издрънчаха в напречна пречка и я принудиха да спре. Отпусна се на колене и последва вертикалната линия на винкела до бетонния под. Откри, че е завинтен за метална подложка. Така нямаше да стигне доникъде. Завъртя глава в опит да чуе нещо — каквото и да било — през туптенето на пулса в здравото си ухо. В началото нямаше нищо, но после, приглушен от бетон и метал, и каквото още се намираше между нея и външния свят, чу глас.

Сладък и плавен, и на ръба на смеха.

Слоун.

Кейт стисна зъби, разкъсвана между желанието да крещи името му, докато той се появи, или да запази мълчание, докато не се сдобие с начин да го убие. Продължи да се вслушва. До ухото й достигнаха и други звуци, приглушени от междинните стени — стържене на метал, потиснато стенание от болка — и стомахът й се превъртя.

Огъст.

Огъст трепереше в коридора с ококорени от страх и глад черни очи.

Доведи сънаито.

Кейт си пое дълбоко въздух и положи усилие да се съсредоточи. Трябваше да се махне оттук. Запалката й я нямаше, изгубена по време на схватката, което означаваше, че няма нито оръжие, нито средство да види какво прави. Нямаше с какво да отвори и ключалката на белезниците и…

Нов задавен писък зад стената.

Тя трепна и се пребори с полазилата я тръпка от страх. Друга Кейт някъде другаде би се оставила на ужаса, ала тя не разполагаше с подобен лукс, така че преглътна буцата в гърлото си и опипом се върна до платката, където винкелът беше завинтен за пода. Напипа четири винта, всички здраво ръждясали на място. Рамката беше прилично здрава, но успееше ли да разхлаби основата, навярно щеше да смогне да я повдигне и да пъхне белезниците под нея. За свалянето им щеше да се притеснява после. Да си окован не е толкова ужасно, колкото да си окован за нещо. Кейт си пое дълбоко дъх и издиша; във въздуха се разнесе ново стенание и гърдите я свиха.

Пробва да развърти една гайка, но тя не поддаваше. Чопли я до болка в пръсти, усуква я, докато ноктите й не се напукаха.

Нищо.

Затвори очи и се опита да мисли. Посегна към медальона на гърдите си. Ококори се. Притисна се към решетката, успя да стигне до верижката на медальона и го измъкна изпод яката на пуловера си. Не беше особено елегантен жест, но съвсем скоро го прекара през главата си и заби металния му ръб във вдлъбнатината като отвертка, надявайки се да влезе. Получи се. Завъртя го с всички сили. Два пъти пръстите й се изплъзваха и се ожули до кръв.

Ала после, най-сетне, първият винт започна да се върти.

След още няколко изобилстващи от ругатни секунди дори излезе.

Един падна, остават три, помисли си Кейт.

Зад вратата гласът на Слоун ту се усилваше, ту заглъхваше.

Момичето заби сребърния диск в следващия винт.

Разнесе се ужасен удар на метал в плът, на винкел в кост.

Кейт завъртя винта, медальонът й се изплъзна, но тя го намести и го завъртя отново.

Приглушено стенание.

— Дръж се, Огъст! — молеше се, когато и вторият винт започва да се разхлабва. — Дръж се!