В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (41)

IIII

Полезрението на Огъст се стесняваше.

Сенките в стаята се гънеха, отлепяха се от стените и от пода и се усукваха около Кейт. Собствената й сянка се загърми около нея още при първата крачка.

— Аз не исках… той се хвърли… помислих…

Посегна към ръката му, душата й пулсираше под кожата като червена крушка, а Огъст се олюля назад. Назад, назад, назад.

Опита се да изрече думите, ала те засядаха в гърлото му.

Имаше чувството, че гравитацията в стаята се е променила, сякаш стената зад Кейт всеки миг ще се превърне в под и той ще падне право там. А тя просто стоеше и чакаше и стигаше само да се протегне и да я сграбчи, да забие нокти в раненото й рамо и да извлече душата й на повърхността, и болката щеше да спре, всичко щеше да спре и…

— Бягай! — примоли се той, докато плътта му гореше и костите пееха.

— Огъст, аз…

— Бягай!

Този път тя го послуша. Препъна се заднешком през прага и спринтира навън в здрача, точно когато пред къщата спря втора кола.

 

 

Кейт заби пети в чакъла, понеже черният седан блокира пътя й.

Непознат за нея малчаи слезе от колата.

След него се показа и Слоун.

Плъзна поглед по момичето и разтегли устни в усмивка.

— Здравей, Кейт.

Катастрофиращата кола. Тази мъртвешка усмивка. Кървавочервените очи.

Тя вдигна пистолета.

— Какво правиш тук?

Слоун разпери ръце, тънки като тел.

— Дойдох да те отведа у дома.

— Не те е пратил татко.

— Напротив, Кейт. Независимо от лошите работи, които си му прошепнала в ушенцето.

Момичето стисна пистолета.

— Нямам намерение да ходя никъде с теб. Ти си пратил онези чудовища да ме убият, нали?

Слоун я огледа замислено.

— Е, и?

— Казал си, че не си го направил…

Усмивката му беше отровна.

— Аз не съм казвал подобно нещо.

Баща й го бе заявил. Лично го разпитах. И двамата знаем, че той не може да лъже.

Дойде й като удар под кръста. Слоун не можеше да лъже, ала Харкър бе способен на това.

— Осло — обърна се към другото чудовище Слоун. — Върви да доведеш сънаито. Аз ще се оправя с нея.

Малчаито тръгна към къщата, а Кейт се прицели в него и стреля. Куршумът със сребърен връх се заби в рамото на чудовището и то изръмжа. По ризата му плисна черна кръв. Кейт извъртя оръжието към Слоун, само че звярът вече беше стигнал до нея. Студените му пръсти се вкопчиха в китката й и обърнаха дулото нагоре.

— Пак ли същата игра? — попита той сухо. — Наистина ли смяташ, че можеш да настроиш господаря ми срещу мен? — Произнесе думата „господар“ с капка презрение. Дръпна Кейт към себе си, а тя плъзна свободната си ръка към запалката в джоба точно преди той да я стисне за гърлото.

Щом Слоун й посегна, тя заби сгъваемото ножче в ръката му. Чудовището се отдръпна от среброто, а Кейт издърпа ножа и се опита да му пререже гърлото, но Слоун — твърде бърз — заби юмрук в челюстта й, преди тя да успее да замахне отново, и момичето падна тежко на чакъла сред пръски кръв.

Запалката се пързулна извън обхвата й и в раненото рамо на Кейт се забиха студени пръсти. Слоун я преобърна по гръб и я стисна с две ръце за гърлото.

— Малката ни Кейтрин, колко е пораснала!

Тя задраска по китката му, но все едно се бореше с камък.

— Смяташ ли, че заслужаваш правото да управляваш града? Той не ти принадлежи, не принадлежи и на Калъм Харкър — вече не. Скоро чудовищата ще въстанат и тогава… — Слоун се наведе към нея. — Градът ще бъде мой.

Опря коляно в ранените й ребра и Кейт се опита да извика, но въздухът не й стигаше. Дробовете я боляха.

— Голяма каша забърка — продължи чудовището. — Не можеш дори да умреш, както ти е предписано. Майка ти се справи поне с тази задача.

Кейт риташе и се гърчеше в опит да намери опора и дори успя да подпъхне крак под противника си, но пред очите й причерняваше.

— Би трябвало да те убия вече — каза с копнеж Слоун. — Ще ти окажа милост. Ала не мога… — Той блъсна тила й в земята и над света се спусна чернота.

 

 

Огъст изкуцука в банята. Коленичи на плочките и издърпа калъфа на цигулката на пода пред себе си, замота се със закопчалките, а на вратата се появи сянка с червени очи, които се отразиха в огледалото.

Огъст не беше достатъчно бърз — едва докосна струните на цигулката, и в ребрата го изрита ботуш и го запрати с все сила в стената под мивката.

Зад гърба му изпука порцелан, въздухът излезе от дробовете му.

— Я виж ти — разнесе се влажното хриптене на малчаито. — Сега не си толкоз страшен, а?

Огъст се надигна с усилие на четири крака и запълзя обратно към цигулката, но тварта стовари ботуша си върху китката му и я смаза на плочките на пода. Болката го разтърси целия, твърде силна и твърде човешка. Остри нокти го вдигнаха във въздуха и той полетя заднешком, удари се в стената с такава сила, че при свличането му натрошените плочки изпопадаха около него.

Огъст вкуси кръв и с усилие се изправи точно когато малчаито сграбчи цигулката му за шийката.

Не.

— Сънаи, сънаи, с воал пред очите — запя чудовището и прокара нокът по струните. — Песни сладки пеят и гълтат душите!

Момчето се втурна напред, ала в същия момент малчаито се извърна и стовари инструмента върху главата му.

Огъст се опита да вдигне ръка и да спре удара или поне да спаси цигулката, ала закъсня фатално и тя се строши в черепа му, като превърна света във вихър от тресчици, скъсани струни и тишина.