В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (17)

II

Кейт се наслаждаваше на късчето време между часовете, петте минути, които „Колтън“ отпускаше на учениците си, за да стигнат от А до Б. Да си в час изтощаваше — половината учители се отнасяха с нея като със заредено оръжие, другата половина — все едно носи корона. Само през междучасието си поемаше свободно дъх, затова се раздразни не на шега, когато една съученичка от „История“ я хвана под ръка на път към „Физическо“.

— Здрасти — изписука момичето с глас, твърде свеж като за десет сутринта. — Аз съм Рейчъл.

Кейт продължи да крачи спокойно и безмълвно.

— Чух какво си направила на Шарлът Чапъл.

— Нищо не съм направила на Шарлът.

Засега.

— Слушай, според мен е страхотно — заяви весело Рейчъл. — Кучката му с кучка определено си заслужаваше да я строят.

Кейт въздъхна.

— Какво искаш?

Усмивката на момичето засия като слънце.

— Просто да помогна. Нова си тук и си помислих, че една приятелка ще ти е от полза.

Кейт вдигна едната си руса вежда. Да те харесват, е привилегия, а не нужда. Навярно по-полезна щеше да й бъде друга тактика — да се опита да се впише, да стане кралица на випуска, да използва по-традиционна форма на популярност, ала всичко това й изглеждаше толкова… незряло. Все още усещаше кръвта под ноктите си. Как човек да го е грижа на коя маса сяда, когато малчаите разкъсват гърла наред? Но пък не бива да забравя, че тези деца живеят в Северния град. И тъкмо за това плащат родителите им. За неведението.

— Не ти трябва да си ми приятелка, Рейчъл.

Веселието на момичето се претопи в студена пресметливост.

— Слушай, Кейти…

— Кейт.

— Всички имат нужда от съюзници. Можеш да се правиш на неуязвима колкото си щеш, но се обзалагам, че предпочиташ да те харесват.

— Така ли? — поинтересува се сухо Кейт.

Рейчъл кимна сериозно.

— Всички знаем кой е баща ти, не е задължително обаче и ти да си като него… — Тя улови съученичката си за раменете и я погледна право в очите, сякаш се канеше да каже нещо жизненоважно. — Не си баща си.

При тези думи Кейт се напрегна недоловимо, ала успя да разтегли устни в суха, жестока усмивка.

— Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Разбира се — отвърна Рейчъл.

Кейт се наведе към нея и долепи устни до ухото й.

— Много по-лоша съм.

Отдръпна се и преди да се отдалечи, се наслади на изражението на момичето.

 

 

Предполагаше се през първата седмица по физическо да изучаваш сегмент за самозащита — Кейт имаше няколко проблема с представата на „Колтън“ по темата. Първият — и най-големият — беше, че липсват оръжия. Тя не си представяше човек, толкова глупав, че да тръгне по улиците на град И., без да носи поне нож, „Колтън“ обаче настояваха за „безопасна“ среда (тя започваше да мрази тази дума).

Нищо не й пречеше да избяга от час, но й беше по-интересно да гледа как учениците се опитват да се защитят (нелепо) от въображаеми нападатели, затова седна на трибуните с другите от класа и се престори, че внимава.

— Кой ще ми каже какво означава КСНС? — попита един учител.

— Каса на НАСА? — предположи момиче, жвакащо дъвка. Неколцина се разсмяха. Кейт се надяваше съученичката й да се шегува и същевременно, че не си прави майтап.

— Ами става — ухили се учителят, — ама питах абревиатура на какво е?

Корем. Стъпала. Нос. Слабини.

Набито момче вдигна ръка:

— Корем, стъпала, нос, слабини?

— Отлично!

На Кейт й се искаше да обърне внимание, че корсаите нямат нито корем, нито стъпала, нито нос или слабини и озовеш ли се достатъчно близо до някой малчаи, за да го удариш, вероятно ще ти разкъса гърлото. Все пак запази наблюденията си за себе си и се съсредоточи върху второто най-разочароващо нещо в този тъй наречен курс по самозащита, а именно фактът, че учителите правят всичко погрешно.

Демонстрираните хватки едва ли биха спрели човек, да не говорим за чудовище. Плюс това преподавателите не бяха във форма, сякаш всъщност не възнамеряваха да учат питомците от „Колтън“ как да се бият. Курсът в часа по физическо представляваше само театър, показно, колкото да накарат децата — или, по-вероятно родителите им — да се чувстват по-спокойни.

В пет от шестте училища на Кейт — включително „Сейнт Агнес“ — преподаваха курсове по самозащита, защото мнозина от тамошните ученици бяха синове и дъщери на влиятелни хора — посланици от Териториите, собственици на големи компании, наследници на богатства от старо и ново време — все хора, чиито деца са идеални мишени. Вярно, никой не бе събрал смелост да отвлече Кейт, ала с времето тя натрупа арсенал от техники за защита — както и няколко за атака — което правеше настоящата демонстрация на неумение още по-дразнеща.

Един учител показа как се обезоръжава нападател — направи го толкова бавно и тромаво, че Кейт направо се изсмя. Уж беше тихичка, но гимнастическият салон на практика представляваше акустична зала и звукът се разнесе достатъчно далеч, за да я чуе инструкторът.

— Нещо смешно ли има? — попита той и огледа учениците. Ако другите по трибуните не се бяха отместили припряно встрани, нямаше да разбере кой всъщност се е изсмял.

Кейт въздъхна.

— Не — отвърна с по-висок глас тя. — Просто вие правите всичко погрешно.

— Ами добре, госпожичке — посочи я преподавателят. — Защо не слезеш тук да ни покажеш правилния начин?

Учениците се разшумяха. Инструкторът очевидно не знаеше коя е. Един от другите учители го погледна изпод вежди, Кейт само се усмихна и стана от мястото си.

 

 

Десет минути по-късно седеше в кабинета на педагогическия съветник. Не задето се бе присмяла на инструктора, а защото му бе счупила ключицата. Не целеше да го нарани. Не и сериозно. Не беше нейна вина, че стойката му е лоша и надценява възможностите си.

— Госпожице Харкър — каза съветникът доктор Ландри, пълничък, очилат и с голяма плешивина на главата. — Тук, в „Колтън“, се опитваме да осигурим безопасна среда за обучение…

Ето я пак проклетата дума!

— Провеждаме политика на нулева толерантност, стане ли дума за насилие.

Кейт преглътна напиращия в гърлото й смях. Ландри стисна устни. Тя се изкашля и обясни.

— Беше упражнение по самозащита. И учителят ме помоли да участвам в него.

— Помолили са ви да демонстрирате защитна маневра и докато сте го правили, по случайност сте счупили ключицата на инструктора?

— Точно така.

Ландри се изсмя.

— Прочетох досието ви, госпожице Харкър. Това не е изолиран случай!

Кейт се облегна, готова да изслуша списъка на нарушенията й, както правят по филмите, но се случи друго. Съветникът си свали очилата и започна да ги трие. Попита:

— Откъде според вас идва тази агресия?

Кейт го погледна в очите.

— Това шега ли?

Ландри не й изглеждаше шегаджия. Точно обратното, изглеждаше искрено загрижен. Той отвори чекмеджето на бюрото и плъзна по плота шишенце с малки, бели хапчета. Кейт не посегна към тях.

— За какво се използват?

— При тревожност.

Тя седна по-изправена и се постара раменете й да са изпънати, а изражението — неразгадаемо. Отвърна официално:

— Не страдам от нерви.

Ландри я изгледа умислено.

— Госпожице Харкър, откакто седнахте, почуквате с пръсти по коленете си…

Кейт притисна длани към бедрата си.

— Напрегната сте. Раздразнителна. На нокти. Преднамерено се дистанцирате.

Тя му се усмихна извънредно студено:

— Живея в свят, където сенките имат зъби. Околната среда не предразполага особено към отпускане.

— Знам кой е баща ви…

— Всички знаят.

— … и съм чел за майка ви. За нещастния случай.

За момент й се привидя лицето на майка й, озарено от насрещната кола, ококорените й лешникови очи, стържещите гуми, хрущящият метал — Кейт заби нокти в панталона си и устоя на желанието да остави доктора да приказва на глухото й ухо.

— Е, и?

— Е, знам колко е трудно да преживееш подобна загуба. Последващото отчуждение. А сега и това: ново училище, ново начало, но и, както го виждам аз, много ново напрежение… — Ландри кимна към хапчетата. — Няма нужда да ги използвате. Просто ги вземете с вас. По-малко вредни са от цигарите, а и никога не се знае, може пък наистина да помогнат.

Кейт огледа шишенцето. Колко ли от учениците пиеха такива хапчета? А от гражданите на Северния град? Дали лекарственото спокойствие ги спираше да не избухват в изблици на насилие? Помагаше ли им да се преструват, че светът е безопасен? Да не се строшат на парчета? Помагаше ли им да спят?

Кейт се намръщи, ала посегна към хапчетата. Съмняваше се, че нещо ще помогне, жестът обаче си струваше, ако така успее да разкара добрия доктор Ландри от врата си и не запишат инцидента в училищния й картон (и да се появи на радара на баща й).

— Свободна ли съм да си вървя? — попита тя.

Ландри кимна и тя избяга от погледа му в празния коридор.

Там изтърси една бяла таблетка в ръката си. Погледна я и се поколеба.

Къде си? — попита се сама.

Далеч. Цяла. Нормална. Щастлива. Дузина различни Кейт с различни животи, ала тя не живееше нито един от тях. Нейният беше тук. И изискваше сила. А щом доктор Ландри е забелязал, че фасадата й се рони, значи щеше да го види и баща й.

Кейт преглътна хапчето без вода.

Огледа празния коридор. Твърде късно беше да се връща в час. Твърде рано — да отиде в следващата класна стая. През най-близката двукрила врата се виждаха спортните трибуни, окъпани привлекателно от слънце. Тя прибра шишенцето в джоба си и отиде да подиша чист въздух.