В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (35)

IIII IIII

— Говори ми, моля те — настоя Кейт.

Измъчващата я болка най-сетне се бе смирила до по-тихо и поносимо ниво, ала то се оказа дори още по-ужасно, понеже така изпитваше желание да се свие на кълбо и да загърби света, а зад волана на колата нямаше как да го направи. Смълчан досущ като нея, Огъст се взираше в мрака, докато минаваха от жълтата в зелената зона и най-накрая излязоха в Пустошта. Навярно забеляза промяната, ала не каза нито дума.

Никаква конкретна граница, никаква табела не оповестяваше, че излизаш от град И. Нямаше и нужда. Ролята изпълняваше именно преходът от окосени градинки към дива трева, промяната от лампи и хубави къщи към нищо.

Ултравиолетови светлини очертаваха шосето — не улични лампи, а вградени в асфалта — и придаваха на нощта особено зловеща плътност. Колата се носеше по Източното околовръстно, един от четирите снабдителни пътя, които извеждаха от столицата чак до границата на Искреност. Кейт се опитваше да си представи как изглеждат от въздуха — панделки от светлина, които се плъзват от град И. като спици на колело. От този ъгъл Пустошта вероятно приличаше на широк черен пръстен, четиристотинкилометров буфер между столицата и сателитните градове, сгушени в периферията, всеки само дребна искрица светлина в сравнение с маяка на град И.

Очевидно транзитните пътища са били претъпкани навремето, преди Явлението, когато пътуването към и от територията не е било ограничено, нито пък после, когато хората се опитали да евакуират града, ала онези, които вече живеели извън него са ги отблъснали назад. Напоследък обаче пътищата в Пустошта бяха общо взето празни, ако не се броят камионите, пренасящи пратки между предградията и столицата.

Работата им беше опасна. Пустошта изглеждаше празна, ала не беше. Малко малчаи се насочваха насам, но корсаите обичаха да ловуват в тъмното и да повалят всичко, до което се докопат — от крави до петчленни семейства. Толкова надалеч излизаха чудовища, лишени от господари, и хората, осмелили се да дойдат при тях, бяха също толкова смъртоносни. Сървайвъри най-вече, лешояди, които нападаха домове и крадяха от камионите. Такива хора нямаха пари да си купят защитата на Харкър, но и не се сражаваха за Флин и армията му, нито държаха да достигнат високите върхове на морала му. Не искаха да имат нищо общо с град И. Просто държаха да останат живи.

Така или иначе мъртвата зона не продължаваше до безкрай. Кейт бе прекарала по-голямата част от живота си от другата страна на Пустошта и знаеше, че предстоят земи, където бодливата тел отстъпва пред открити поля и лъчите на прожекторите дават път на звездните нощи, а едно момиче би могло да расте само с майка си в къща сред полето, без да се бои от нищо, дори от тъмното.

— Говори ми, разкажи нещо — помоли Кейт отново.

Огъст просто седеше, втренчен в нощта, и с пръсти почукваше в отсечен, стакато ритъм по бедрата си. Сега погледна спътничката си. Лицето му беше странно изпито, очите — трескави.

— Например?

— Не знам — отвърна тя. — Приказка?

Огъст се намръщи.

— Не обичам приказки.

Кейт се нацупи.

— Странна работа.

— Така ли?

Тя почука с нокти по волана. Лакът се белеше.

— Аха. Искам да кажа, повечето хора се чудят как да избягат. Да се махнат от главите си. От живота си. Приказките са най-лесният начин за това.

Огъст устреми поглед през прозореца.

— Предполагам. — Беше вбесяващо колко малко говори той и колко много иска да го слуша тя. Включи радиото, но ефирът беше пълен с пращене и тя го изключи. Тишината заръфа и бездруго опънатите й до скъсване нерви.

— Разкажи нещо — прошепна. — Моля те!

Огъст стисна зъби. Вкопчи пръсти в панталона си. Все пак се прокашля и каза:

— Не схващам защо хората винаги се опитват да избягат.

— Наистина ли? — попита Кейт. — Я се огледай!

В далечината отвъд прозореца на Огъст нищото отстъпваше пред градче, ако можеше да бъде наречено така. По-скоро купчина паянтови постройки, събрани гръб до гръб като борци, които се взират в нощта. Досущ приличаше на изгладняло куче. Флуоресцентни прожектори опъваха лъчи през мрака.

— Предполагам, за мен е различно — поде Огъст с напрегнат глас. — Не съм съществувал, а изведнъж се появявам и прекарвам ден след ден в ужас да не спра да съществувам отново, и всеки път, когато се подхлъзна, когато потъна в мрака, е по-трудно да се завърна. Нищо повече не мога да направя, за да остана, където съм. Който съм.

— Уха, Огъст — възкликна Кейт. — Много те бива да убиваш настроение!

Това й спечели леко, изтощено изсмиване. Ала докато се изтръгне от устните на спътника й, то вече вехнеше. Той извърна лице, а момичето размърда пръсти върху волана и се втренчи напред. Болка пламваше в хълбока й при всяко вдишване. До нея Огъст се смълча, свит и втренчен в нощта.

— Какво е станало с нея? — попита Кейт в опит да разсее и двама им.

— С кого?

— С Илса. Не ми се стори съвсем… там.

Огъст разтърка с върховете на пръстите си чертичките над китката си.

— Никога не е била цялата тук. Много дълго време смятах, че… че поначало е такава. Разпиляна. Не го схващах доскоро.

— Кое?

— Тя е такава поради рождението си — обясни той. — Просто й е писано да бъде такава. Причина и следствие.

— Имаш предвид, че нравът се поражда от катализацията?

Огъст кимна.

— Сънаите са резултат от трагедии. От случки, толкова ужасни, че нарушават космическото равновесие. Лио се е появил след сектантско клане в първите дни на Явлението. Според група идвал краят на света и се хвърлили от един покрив. Само че не си отишли сами — завлекли семействата си с тях. Родителите си. Децата.

Кейт изпъшка тихо.

— Господи!

— Нищо чудно защо брат ми е толкова праведен — допълни Огъст тихичко. Илса беше различна. — Емили… съпругата на Хенри… ми разказа за нея. Илса се е появила след бомба в мазето на голям хотел в Северния град.

Олсуей билдинг — помисли си Кейт. — Харкър хол. Следите от пожара още личаха по стените.

— Беше точно след началото на хаоса — каза тя. — Не седмици, а дни. Дни на объркване и ужас. Още дори не се знаеше какво точно става, ала нещо се вмъкна в онази сграда и хората, успели да му избягат, се събраха в мазето. Скупчиха се, просто се опитваха да оцелеят. Барикадираха вратите. Някой обаче реши, че ако ще умират, няма да е от ръцете на чудовища. Този някой донесе в онова мазе самоделна бомба и запали фитила…

Огъст поклати глава.

— Нищо чудно защо сестра ми се е счупила.

— Ами ти? — попита Кейт. — Брат ти е праведен, сестра ти — разпиляна. А ти какъв си?

Огъст отговори със съвсем, съвсем тихи думи — едва излизаха от устата му.

— Объркан. — Той издиша и изпусна не само въздух от себе си. — Аз съм онова, което се случва, когато хлапе, ужасено от света около себе си, бяга по единствения известен му начин. С насилие.

Настъпи тишина, наситена до степен да боли от нея.

Огъст облегна глава на прозореца и стъклото започна да се замъглява от пара. По бузата му потече струйка пот и Кейт се пресегна да включи климатика. В същия момент двигателят на колата изстърга.

Не беше от типа звуци, които е редно да издава една кола.

Огъст се надигна.

Двигателят се задави.

— Какво е това? — попита той.

Колата започна бързо да губи скорост.

— О, не! — възкликна Кейт.

А сетне возилото им издъхна.