В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (43)

IIII I

На бетона цопна капка кръв — гъста и черна.

— Има само един начин това да свърши. — Слоун прокара нокът по назъбения край на пръта.

Огъст се опита да си поеме дъх. Малчаито го удари през лицето и кръвта потече от носа му и над тиксото върху устата му. Той се давеше — в кръв и ужас — и всеки път, когато му причерняваше, се сещаше за Илса.

Илса, застанала пред прозореца, да напуква с пръсти стъклото.

Толкова много звезди!

Отражението й в огледалото с брадичка, положена на рамото му.

Гледах ги как гаснат една по една.

Илса на пода в килията на предателя, да го приспива с песен.

Точно преди да й прережа гърлото.

Дробовете го боляха. Пак му причерня.

Дръж се, умоляваше Огъст тялото си.

И после във въздуха се разнесе електрическо бръмчене и онова, на което той висеше, изчезна. Веригите се разхлабиха и той рухна, удари се тежко в пода с ожулени китки, все още увити в метални халки.

— Слоун! — предупредително се обади другият малчаи.

Огъст пробва да се изправи, но не успя. Складът се въртеше и замъгляваше, накрая се превърна в спалня, в улица, в училище. Някой го викаше по име, неговото име, а после се оказа в гора и прокарваше пръсти по дърветата и чуваше музика, тананикане, и Кейт погледна през рамо смръщена и…

Болка изригна в хълбока му и той падна. Опита се да се претърколи на гръб, ала студеният бетон се надигаше над него като вода, той се намираше във ваната, вкопчил в ръба пръсти, а Кейт ги държеше, водата пък се сипеше като дъжд и той гореше ли, гореше отвътре, мракът го чакаше ли, чакаше точно зад границите на светлината.

Слоун се беше изправил над него — потънал в сянка, с изключение на ярките му червени очи. Вдигна пръта за удар, но докато го стоварваше, Огъст посегна и хвана метала.

Мракът се усука около пръстите му като пара.

— Пусни, Огъст! — заповяда Слоун и налегна с цялата си тежест върху пръта. Студ плъзна по метала и се срещна с горещината откъм страната на Огъст. Той стегна хватката си, съсредоточил поглед върху пръстите си; копнееше да притежава контрол, да се плъзга между формите като брат си.

Лио имаше способността да превръща част от себе си, без да губи целостта си.

Понеже не беше останала цялост.

Нищо човешко.

Нищо истинско.

Метал изстърга по бетона някъде отвъд езерото от светлина. Огъст присви очи и различи, че мракът все пак не е плътен. Покрай сенките се извисяваха масивни предмети, а в посока на шума се разклоняваше коридор, в чийто край двукрила врата водеше към по-бледата тъма на нощта.

— Осло — подвикна Слоун, все тъй надвесен с пръта над жертвата си. — Върви да провериш Кейт.

Пулсът на Огъст заблъска в натрошените му ребра. Бягай, настояваше той дори и сега.

Другият малчаи отиде да изпълни задачата.

— И недей да я убиваш! — додаде Слоун.

— Не се притеснявай — ухили се чудовището, — ще ти оставя малко от…

— Ще ми я оставиш цялата — изръмжа му Слоун. Тонът му беше леден и хлъзгав, мъртвите му устни — изпънати над зъбите.

По кожата на Огъст блъвна горещина.

— Ти можеш да сложиш край на страданието — каза чудовището, съсредоточило вниманието си отново върху пръта.

Огъст също знаеше, че може, ала веднага след това малчаито щеше да забие винкела в гърдите му, право в горящото му сърце, и щеше да разкъса онова, което доскоро е било плът, и тогава щеше да се превърне в дим и сянка.

И той щеше да изчезне.

От каквото и да беше направен — звезден прах или пепел, или живот, или смърт — вече нямаше да го има.

Щеше да си иде не с взрив, а с хленч.

Да се появи насред престрелка и да изчезне с дим.

А Огъст не беше готов да умре.

Въпреки че оцеляването не беше просто, нито лесно, нито честно.

Въпреки че никога не би могъл да стане човек.

Искаше възможност да остави следа.

Искаше да живее.

 

 

Кейт извади и последния винт. Ръцете й трепереха, по лицето й течеше пот.

Дръпна винта, сграбчи металната рамка и дръпна.

Не постигна нищо. Изруга и я усука, увисна на нея с цялата си тежест, но въпреки това прътът не помръдна. Изтощена, Кейт облегна глава на метала и го усети да се плъзга надолу от основата. Задави се от изненада и облекчение, стисна го и натисна здраво.

Прътът се наклони напред, застърга зловещо по бетона и Кейт се намръщи — толкова по въпроса за тишината. Успя да го извие достатъчно, за да изсули белезниците под него и се изправи на крака.

В коридора отвън отекнаха стъпки и тя затаи дъх, притиснала гръб о стената до вратата, с копнеж да има оръжие. Каквото и да е. Все нещо. Ала така или иначе нямаше намерение да пада отново, не и без бой.

Металната врата се плъзна, отвори се и в стаята се очерта суха като скелет сянка.

Слаба светлина падна върху извития прът и извадените винтове на мястото, където би трябвало да се намира Кейт.

Чудовището изсъска и тръгна напред, ала нещо го дръпна обратно в коридора.

Чу се задавено изпъшкване и влажно млясване на разкъсана плът, после — нищо. Кейт затаи дъх, когато пред вратата премина втора сянка, ала тя изчезна.

В далечината отекна гласът на Слоун, болезнено сладък.

Момичето преброи до десет, отлепи се от стената и тръгна да го търси.

 

 

Огъст се изплъзваше, обгърнат от сенки. Лежеше на хълбок, с лице към пода, и се вслушваше в сърцебиенето на света.

Изобщо не го чу.

Ала долови стъпки. Тихи и равномерни.

После отвъд кръга от светлина помръдна сянка. Той присви очи.

Не беше малчаито.

Нито Кейт.

Движеше се твърде бавно, с твърде равномерна крачка.

Сянката се измъкна от мрака и се превърна в мъж, висок и красив, с руса коса и очи, празни и черни като нощта.

Лио.

Погледът му срещна погледа на Огъст и от пръстите му покапа черна кръв, когато ги поднесе към устните си в знак за тишина. Изражението му беше спокойно, пресметливо. Тихо се запъти към края на осветеното пространство.

Огъст се закашля и опита да се надигне на четири крака. Над него се беше надвесил Слоун с втренчени в очакване червени очи.

Гледай в мен, помисли си Огъст уморено. Не спирай да ме гледаш.

Лио пристъпи беззвучно в светлината, а мракът под момчето се сгъстяваше като дим.

По лицето на Слоун пропълзя усмивка.

— Всичко свърши, малко чудовище… — Той вдигна заострения винкел.

Огъст се стегна, ала преди малчаито да нанесе удар, прътът изчезна. От ръката му изведнъж се озова в ръката на Лио и после, с едно плавно движение, братът на момчето заби метала през гръбнака на малчаито. Слоун изпищя задавено и се олюля напред, драскаше с нокти по назъбения винкел, щръкнал от ключицата му, а по ризата му се лееше черна кръв. Обърна се към Лио, но изгуби равновесие, олюля се и падна на коляно.

— Смъртта на брат ми не беше част от сделката — съобщи Лио, когато Слоун се преви и повърна кръв.

Малчаито разтегли устни и оголи зъби, докато се мъчеше — и не успяваше — да оформи членоразделни думи. После го разтърси тръпка, сгърчи го и той рухна неподвижен на бетона.

Огъст отпусна чело на пода. Сянката на Лио падна над него, той се претърколи на гръб и вдигна очи да погледне брат си. За миг изпита облекчение. А после, по неизвестна причина, го обзе страх. В черните очи на Лио прочете не изненада, не покровителство. Прочете разочарование.

— Здравей, братленце.

Лио коленичи и отлепи тиксото от устата на Огъст, а той изпъшка, задавен от студения нощен въздух. Закашля се и изхрачи на пода черна кръв. Опита се да заговори, ала думите му не се облякоха в звук.

Лио наклони глава.

— Какво беше това?

Огъст опита отново.

— Попитах… — успя да изхрипти между две немощни вдишвания, — каква сделка?

Брат му го изгледа със съжаление. Сякаш би трябвало отговорът да е очевиден.

Сделка със Слоун. Сделка между две чудовища, които искаха да започнат война.

— Какво си направил?

Лио хвана веригата, омотана около ръцете на Огъст, и го изправи на крака.

— Каквото трябваше да бъде направено.

Момчето се олюля.

— Ти… си им казал за мен… прати ме в онова училище и после си казал на Слоун, че съм там!

Брат му не отрече.

— Хенри знае ли?

— Хенри Флин се умори и изгуби сили — подчерта Лио. — Вече не е годен да ни предвожда.

— Ами Илса…

— Сестра ни трябваше да стои настрана… — Сънаито поклати глава. — Загубата й навреди на мисията ни, но имам надежди за теб.

Огъст започна да клати глава и така и не успя да спре.

— Ти предаде семейството ни!

— Те изгубиха контрола над каузата ни — възрази Лио и стегна хватка върху веригите. — Градът има нужда от нас, Огъст. Не просто Югът или Северът. Целият град. Отровата се разнася. Насилието нараства. Всичко се разраства. Не можем да се крием зад тези примирия и Шевове, и да чакаме. Ние сме сънаи. Създадени сме да пречистим този свят, не да се гушим и да го оставяме да гние. Имаме си цел, Огъст. И ти е време да се покажеш достоен за нея.

— Хенри никога няма да ти прости.

— Не ми трябва прошката му. Той е човек — напомни Лио с отвращение. — Не прозира отвъд собствения си страх. Отвъд желанието си да оцелее.

— Ти си просто поредното чудовище!

Огъст се опита да се измъкне, да избяга, но брат му не го пусна.

— Аз съм сънаи. Аз съм светият огън. И ако се наложи да изгоря целия свят, за да го пречистя, така да бъде! — Хвана брадичката на момчето. Жестът би трябвало да изразява нежност, ала всъщност не съдържаше нищо такова. Забитият отдолу палец го принуди да го погледне в очите, чиято чернота бе едновременно плоска и бездънна. — Къде е тя, братленце?

Кейт.

Огъст видя истината в очите на брат си. Лио се канеше да довърши започнатото. Смяташе да я убие. Ала малкото му братче не можеше да даде отговор, който не знаеше. Поклати глава.

Лио изсъска.

— Защитаваш грешник!

— За да защитя семейството ни. Града ни. Убийството й означава да започне война.

Брат му се усмихна сухо и мрачно.

— Войната вече започна. И аз няма да я убия, братленце. Ще го сториш ти.