В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (48)

Елегия

Кейт караше на запад.

През червената, жълтата и зелената зона, през Пустошта й градовете отвъд. Колата стигна границата преди слънцето и тя връчи на граничаря документите си, изчака, докато той местеше поглед от страницата към нея и обратно — бе отлепила снимката на усмихнатото дете от горния ъгъл и беше залепила друга — от училищните си снимки от „Уайлд Прайър“ или „Света Агнес“, не си спомняше кое от двете. Повечето подробности съвпадаха, ала според документите тя беше Кейтрин Торъл. Носеше моминското име на майка си.

Не свали ръце от волана и се бореше с изкушението да потропва с нокти, докато граничарят преглежда данните й.

Още трима души охраняваха граничния пункт, един на земята и двама на високи платформи, всички в пълно бойно снаряжение и въоръжени. Пистолетът на баща й беше завързан под шофьорската седалка. Надяваше се да не й потрябва.

— Цел на пътуването? — попита граничарят на пропуска.

— Учение. — Насили се да си спомни кой интернат се намира в тази посока, но той не попита.

— Нали ви е известно, че тези документи не ви дават право на многократно влизане и излизане?

Тя кимна.

— Да. Няма да се връщам.

Мъжът се прибра в кабинката си и Кейт отметна глава. Зачака с надеждата документите да издържат проверката. Очите я боляха от сълзите, ала те бяха спрели да текат преди няколко часа и си бе свалила сенниците заради отблясъците на залязващото слънце. Радиото беше настроено на нова станция, мъж и жена говореха за нарастващото напрежение между Харкър и Флин. Бунт при Шева. Фактът, че Калъм не може да бъде открит за коментар. Тя изключи радиото.

— Госпожице Торъл. — Граничарят й върна документите. — Пожелавам ви безопасно шофиране!

Тя почти се усмихна.

— Ще внимавам.

Бариерата се вдигна и Кейт потегли напред, излезе от Искреност и навлезе в света отвъд. Първото кръстовище отстоеше на двайсет километра през буферната зона. Двайсет километра, за да реши накъде е тръгнала.

Включи пак радиото. Новинарският поток от Искреност вече губеше сигнал и след малко напълно заглъхна, замени го друг глас от друг град от друга територия. Репортажите за Харкър и за Флин изчезнаха, а Кейт караше и слушаше с половин ухо, докато една реплика не привлече вниманието й.

— … свирепи убийства са оставили хората потресени и полицията изумена…

Тя се пресегна и усили звука.

— Да, точно така, Джеймс, обезпокояващи доклади от Охолство, където силите на закона все още разследват поредица зловещи убийства в столицата, първоначално смятани за дело на гангстери…

Кейт стигна до кръстопътя и спря.

Умереност наляво, Късмет — надясно, Охолство — право напред.

— Макар полицията да отказва да изнесе подробности, свидетел нарече убийствата ритуални, почти окултни. Идват непосредствено след друго нападение миналата седмица, което взе три жертви. От няколко години престъпността на територията се увеличава, но тази серия отваря страховита нова глава за Охолство.

— Страховити времена, Бет.

— Така си е!

— Така си е! — повтори Кейт и натисна газта.

 

 

Огъст прокара пръст по единствената черна чертичка на китката си.

Беше настъпил нов ден.

Ново начало.

Стана и се облече, но не за да отиде в „Колтън“.

Огледа се в огледалото — носеше тъмни дрехи с голямо бяло АФ, избродирано над сърцето. Перчемът му все така падаше в очите, но сега те бяха по-тъмни, с цвят на пепел, и тревожеха и самия него.

Огъст се отпусна на ръба на леглото, Алегро си играеше разсеяно с връзките му, докато той нахлузваше кубинките си. Обу се, вдигна котката в скута си и я погледна изпитателно в муцуната.

— Добре ли съм? — попита. Алегро отвърна на погледа му с огромните си зелени очи и наклони глава, както понякога правеше Илса по време на размисъл. После посегна и положи малка черна лапа върху носа на стопанина си.

Огъст се усмихна.

— Благодаря.

Изправи се. Върху купчина книги го чакаше калъф. Подарък от Хенри и Емили. Цигулката вътре беше нова, не от лакирано дърво, а метална, от неръждаема стомана, с дебели струни. До нея бе оставен стоманен лък.

Инструментът му беше нов, за нова ера.

Нов Огъст.

Взе цигулката, намести студения метал под брадичката си и прокара лъка по първата струна.

Нотата роди много повече от звук. Беше висока и ниска, мека и остра. Изпълни стаята с равномерно трептене, което завибрира като бас в костите на Огъст. Никога не беше чувал нещо подобно. Пръстите го сърбяха да посвири, но устоя, свали инструмента и остави лъка да увисне покрай хълбока му.

Щеше да дойде време да призове музиката.

Време да призове душите.

Харкър вече го нямаше и Северният град се разпадаше. Малчаите с изтръгнато от кожата Х нападаха Шева. Корсаите се хранеха с всичко, което успяваха да докопат, дори ако то носеше медальона на Харкър. Гражданите бяха в паника. Щом не можеха да си купят безопасност, не знаеха къде да я търсят. Беше само въпрос на време да се наложи АФ да пресече Шева и да се намеси.

И тогава Огъст щеше да крачи заедно с войниците.

Не беше Лио, но макар и без силата на брат му и без гласа на сестра му, той оставаше последният сънаи на Южния град. И щеше да стори всичко, за да спаси града.

Щеше да бъде чудовище, ако така би опазил останалите човеци.

Огъст бе убил Харкър, за да не се наложи да го направи Кейт. Убийството не му донесе доволство, ала действието нямаше да изцапа душата му, не както би омърсило нейната. В крайна сметка не ставаше дума само за грешниците, а за самия грях, за сянката, която изяжда светлината на човешкото.

А Огъст не беше човек.

Не бе създаден от плът и кост, не бе създаден и от звездна светлина.

Беше сътворен от мрак.

Лио се оказа прав за едно — време беше братленцето му да се приеме такъв, какъвто е.

И да прегърне същността си.

 

 

Къщата отвъд Пустошта стоеше празна, ако не броим трупа.

В банята в края на коридора от кранчето още течеше вода и ваната беше наполовина пълна.

Синята предна врата зееше отворена и вятърът подхвърляше през прага паднали листа.

Слънцето залязваше и опъваше по дървения под сенки.

Повечето стояха неподвижни, ала една се разпълзя, разля се като локвата от кръв, вече съсирена, отдръпна се от мъртвеца и се покатери по стената. Разтягаше се и се усукваше, и се оформяше, отлепи се от опръсканата с кръв мазилка и стъпи в стаята.

Беше висока и слаба, с остри нокти, увенчани с бляскав метал, и с очи, пламнали като цигари.

Чудовището прекрачи трупа и прекоси коридора. Влезе в банята, където парчетата цигулка се въргаляха на пода. Подритна треските и скъсаните струни, видя отражението си в огледалото и се ухили широко с уста, пълна със сребърни зъби. В спалнята в края на коридора откри снимка на мъж и жена с момиче между тях. Мъжът и жената не значеха нищо за малчаито, ала то разпозна момичето.

Взе снимката и си тръгна, като си тананикаше на излизане в мрака, пресече чакълената алея и ливадата отвъд. Чудовището прокара ръце по бурените и се ориентира по блясъка на далечния склад, следваше мириса на смърт и кръв.

Намери в прохода първия малчаи с изтръгнато сърце. Прекрачи го, стисна хлъзгавия от кръв винкел и го освободи с влажно изстъргване.

Малчаито не помръдна.

Остана неподвижно известно време, после изхъхри внезапно и отвори червените си очи. Седна и изплю храчка черна кръв на бетона, преди да отметне глава и да погледне спасителката си.

— Как се казваш, малка малчаи?

Тя поумува известно време в очакване да се появи име. Когато това се случи, то избликна като кръв и тя отвърна:

— Алис.

Малчаито изви устни в зловеща усмивка и се разсмя, а звукът зазвънтя из склада като песен.