В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (39)

II

Стигнаха до къщата.

Кейт водеше или по-скоро влачеше Огъст през ливадата и по обраслия път, и нагоре по стъпалата. Синята боя на входната врата беше избеляла, градинските растения — подивели, паяжина от пукнатини покриваше стъклото на вратата, ала инак къщата изглеждаше точно като едно време.

„Като снимка — помисли си Кейт, — с оръфани ръбове и избелели цветове, но самата тя непроменена.“

Огъст стоеше прегърбен на стъпалата, докато момичето ровеше из буренака зад водостока за малката магнитна кутийка със скрития вътре ключ. Ако се наложеше, щеше да разбие вратата, но тя бе устояла толкова време и не й харесваше мисълта сега да нахлува с взлом в дома си.

— Разкажи ми нещо — промърмори Огъст, повтаряйки репликите й от колата. Дишаше накъсано.

— Какво например? — попита Кейт, връщайки неговия отговор.

— Не знам — прошепна той, думите му заглушиха ридание от мъка или болка. Огъст се сви на топка, калъфът на цигулката се смъкна от рамото му и тупна на стъпалата. — Просто исках… да бъда достатъчно силен.

Кейт намери кутийката и с големи усилия я отвори. Не беше осъзнала, че ръцете й треперят, преди да я изтърве сред тревата и да се наложи да я търси там.

— Не става въпрос за сила, Огъст. А за потребност. За онова, което си…

— Не искам… да бъда… такова нещо.

Кейт изпъшка недоволно. Защо не беше успял да хапне? Защо не й бе казал поне? Най-сетне напипа ключа и се изправи, пъхна го в ключалката и го завъртя. Такъв дребен жест, ала мускулната памет беше невероятно силна. Вратата се отвори. Момичето знаеше, че къщата ще изглежда изоставена, и въпреки това видът й я потресе. Застоял въздух, навсякъде прахоляк, стебълца на бурените, прорасли през дюшемето на пода… Замалко да повика майка си — обзе я внезапен и болезнен копнеж — но се хвана навреме и помогна на Огъст да влезе.

Краката й сами я понесоха през стаята. Намери таблото на генератора в кухнята, щракна шалтерите, както беше правила стотици пъти, жестове прости и автоматични. Не изчака лампите да забръмчат, а се запъти право към банята с топлите й синьо-бели плочки и порцелановата вана.

Включи душа и се помоли цистерните за дъждовна вода още да работят. В тръбите се разнесе клокочене и след малко водата потече, червена от ръжда в началото, а после студена и кристалнобистра.

Застанал зад Кейт, Огъст се олюляваше нестабилно. Остави калъфа на цигулката, дори успя да си свали сакото и обувките, преди да се препъне напред и да се хване за ръба на ваната. Кейт посегна да го подкрепи, но той вдигна предупредително ръка. Чертичките горяха по кожата му и овъгляваха плата на ризата. Огъст я смъкна и Кейт видя четиристотин двайсет и три нажежени до бяло щрихи да сияят като слънца.

Не знаеше какво да направи.

— Върви! — прошепна момчето умолително.

— Няма да те…

— Моля те!

Гласът му трепереше, горещината рошеше косата му като вятър и когато погледна през рамо към Кейт, костите на лицето му блестяха, нажежени до бяло, а очите му бяха станали по-тъмни, черното се налагаше върху пламъците. Момичето отстъпи крачка и Огъст се пъхна под душа полуоблечен. Изпъшка, когато студената вода се блъсна в кожата му и се превърна в пара.

Кейт се обърна към вратата на банята. През съскането и пращенето под душа чу едва доловимо, придихателно, но все пак разбираемо:

— Благодаря!

Ръката й пулсираше, когато я пъхна под кухненската чешма. Все едно я бе държала върху печката. И така я усещаше. А просто беше стискала ръката на Огъст и не го пускаше.

Гняв, лудост, радост… Не искам да продължавам нататък.

Така беше казал в гората.

Онова, през което преминаваше сега, не беше радост. Колко ли отдавна страдаше? Тя забеляза изблика му, когато колата се повреди, но той успя да скрие повечето от лудостта си. Радостта не смогна да я прикрие напълно. А сега… ехото от измъчения му глас пропълзя в главата й.

Не искам да изчезна.

Кейт остави окървавените шипове в мивката, затвори крана и се върна. Пара изпълваше банята, а Огъст вече не стоеше под душа. Тя се паникьоса, преди да забележи рошавата му черна коса на ръба на ваната.

Не мога да продължавам напред към ръба.

Той лежеше със затворени очи и отметната глава, тялото му — зловещо безжизнено под струята на душа, а водата — стигнала до корема му.

Не ме оставяй да потъна.

— Огъст? — повика го Кейт тихичко.

Той не отговори. Не помръдна. Затаила дъх, тя се насили да пристъпи. Огъст потрепери. Кейт издиша, облекчена от едва забележимото движение. Той стискаше зъби, беше затворил и очи — заради огъня.

Тя го проследи как си поема дъх и се потапя.

И не изплува.

Костите му бяха спрели да сияят, беше изчезнал и зловещият ефект, напомнящ за малчаи, за чудовища. Под водата Огъст изглеждаше толкова… човешки. Тийнейджър с дълги, присвити крайници и плуваща около лицето черна коса. Кейт броеше секундите, проследи как последните мехурчета от дъха му излизат през устните и се чудеше дали няма да се наложи да го вади от ваната.

И тогава, най-сетне, той изплува.

Стисна ръба на ваната и се измъкна нагоре, а водата се стичаше в очите му. Вече не горяха, но не се бяха върнали и към светлосивото. Бяха по-тъмни, с цвета на въглен, хлътнали твърде дълбоко в изпитото му лице.

Кейт коленичи и вплете пръсти в неговите. Ръката му се напрегна под нейната, ала кожата му беше изстинала достатъчно, за да го докосва, и той не се отдръпна.

— Кейт… — прошепна, а очите му ту се фокусираха, ту се разфокусираха.

— Тук съм — каза тя. — А ти къде си?

Огъст затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Лежа в моето легло — прошепна. — Слушам музика, а котката ми гризе ъгъла на някаква книга.

Кейт едва не се изсмя. Толкова обикновен беше отговорът. Ръцете му пак се сгорещяваха; така че тя измъкна пръсти и се облегна на ръба на ваната. Зад нея душът звучеше почти като дъжд и тя изрови сребърния медальон изпод яката си и разсеяно разтри повърхността му с пръст.

— Домът ти — каза Огъст уморено и тя не разбра дали й задава въпрос.

— Беше, едно време. — Кейт завъртя медальона между пръстите си.

От ваната се разнесе тиха, треперлива въздишка.

— Защо има толкова много сенки в този свят, Кейт? Не следва ли да има и поне толкова светлина?

— Не знам, Огъст.

— Не искам да съм чудовище.

— Не си — изстреля тя, автоматично, но още докато изричаше думите, осъзна, че всъщност вярва в тях. Той беше сънаи — това не можеше да се промени — ала не беше нито зъл, нито жесток, не беше чудовищен. Просто копнееше да бъде съвсем различен, такъв, какъвто не е.

Кейт разбираше желанието му.

— Боли — прошепна Огъст.

— Кое? — попита тя.

— Да бъдеш. Да не бъдеш. Да се поддадеш. Да устоиш. Все едно какво правя, боли.

Кейт облегна тила си върху стената на ваната.

— Такъв е животът, Огъст. Искаше да се чувстваш жив, нали? Няма значение дали си чудовище, или човек. Животът е болезнен.

Почака го да каже още нещо. Чудеше се защо тя самата вече не изпитва такова желание да говори. Изглежда най-накрая й бяха свършили тайните, или пък просто свикваше с влиянието на сънаите. Когато тишината стана непоносима за нея, тя се изправи, изтръпнала от седенето на плочките, и се упъти по коридора към първата врата вляво.

Под пласта прахоляк, стените на спалнята й бяха жълти — не като слънчогледи, а светло, почти бяло, цветът на слънцето, на истинското слънце, не каквото го рисуват децата. Леглото беше тясно, но меко, на едната стена имаше набодени рисунки.

Кейт прерови чекмеджетата и откри стара тетрадка и дрехи, които не си беше дала труда да занесе на прибиране в град И. Бяха й прекалено малки, разбира се, но трябваше да свали съсипаните си дрехи. Продължи към стаята на майка си в края на коридора.

Вратата не беше затворена съвсем добре и при докосването й се открехна.

Стаята се оказа проста и тъмна, завесите бяха спуснати, но видът на леглото с купчината възглавници на него, направо й сви сърцето. Стигаше Кейт да затвори очи и се виждаше изтегната на леглото да чете, докато майка й игриво я затрупва със същите тези възглавници, една по една.

Пристъпи полека през стаята, прекрачи един плевел, поникнал между дъските на дюшемето, и се отпусна на ръба на леглото, без да обръща внимание на вдигналия се облак прах. Под него то ухаеше на майка й. Преди да се опомни, Кейт се сви върху морето от възглавници и зарови лице в най-близката.

У дома, помисли си, докато споменът се надигаше и я завличаше под повърхността.

 

 

Вече четири месеца бяха в град И., а Кейт още не успяваше да се зарадва на спокоен сън. Всяка нощ сънуваше чудовища — зъби, нокти, алени очи — и всяка нощ се будеше с писъци.

— Искам да си ида у дома — каза на майка си.

— Ние сме си у дома, Кейт.

Ала не се чувстваше така. Не беше като в приказките, които майка й разказваше през годините. Нямаше щастливо семейство, нямаше любящ баща — само сянка, която Кейт почти не виждаше, и чудовище по петите му.

— Искам да си ида у дома — молеше се тя при всяко събуждане.

— Искам да си ида у дома! — молеше се всеки път, когато майка й я полагаше в леглото.

— Искам да си ида у дома!

Майка й слабееше, очите й бяха вечно зачервени. Градът я изяждаше, парче по парче. И тогава, една нощ, тя каза:

— Добре! — И обеща. — Ще поговоря с баща ти. Ще го измислим някак.

В нощта на катастрофата Кейт още сънуваше, все още в плен на стая със свирепи сенки, когато майка й я разтърси здравата.

— Ставай, Кейт. Трябва да тръгваме.

На бузата на майка й гореше червен белег, рана с Х в средата — отпечатък от пръстена на Калъм Харкър, който я беше ударил по лицето. Измъкнаха се през тъмния апартамент. Счупена чаша. Катурнат стол. Вратата на кабинета — заключена здраво; Кейт, все още в плен на съня, се препъваше несръчно.

— Къде отиваме? — попита в асансьора.

— Къде отиваме? — попита в гаража.

— Къде отиваме? — попита, докато двигателят на колата оживяваше и майка й най-накрая отговори:

— Отиваме си у дома.

Ала така и не стигнаха дотам.

 

 

Кейт седна. По лицето й се стичаха сълзи и оставяха следи в прахоляка. Изтри ги с опакото на дланта си.

Искам да си ида у дома.

Всъщност това бяха нейните думи. През цялото време са били. Беше ги повтаряла стотици пъти. Кога се бяха изкривили, оплели и объркали?

Тази молба, онази нощ, бащиното Х, разкървавило бузата на майка й… какво друго беше забравила?

Катастрофата се развихри в ума й, парченцата запълваха празнотите. Внезапният блясък на фарове, когато се отклониха в насрещното движение — само дето не бяха. Отклонила се бе насрещната кола. И после потресът на майка й, внезапното завъртане на волана, докато се опитваше да избегне удара. Твърде късно. Ужасната инерция на катастрофата, звукът на трошащ се метал и счупено стъкло и ослепителната мощ, с която черепът на момичето се сблъска с прозореца. Майка й, превита над волана, пробитите й дробове се борят да поемат въздух веднъж, втори път. Светът внезапно застина напълно, в ушите на Кейт се настани бял шум, а в очите й кръв — докато отвъд строшеното стъкло любимецът на баща й просто си стои с пронизващ ален поглед и уста, опъната в мъртвешка усмивка.

Кейт скочи от леглото и повърна върху стария дъсчен под. Остана клекнала, насили се да поеме въздух в дробовете си. Как беше забравила толкова много?

Сега обаче си спомняше.

Помнеше всичко. И тези спомени не принадлежаха на някоя друга Кейт. Бяха нейни. От нейния живот. От нейната загуба. Още не знаеше как, ала беше сигурна, че ще изтръгне сърцето на Слоун.

Разтреперана, тя се изправи, овладя се и обиколи леглото. Нави килима с върха на обувката си и задраска с нокти по дюшемето, най-накрая откри края на хлабавата дъска и я вдигна. Там, в мрака, напипа метална кутия и лесно я извади. Завъртя дисковете на ключалката и нареди числата; капакът щракна. Вътре намери пачка с пари, набор пропуски за границата и пистолет. Майка й отказваше да го вземе, но Харкър бе настоял, така че тя го остави там, заедно с другото, от което нямаше нужда. Кейт прибра парите, провери пълнителя на пистолета — куршумите бяха със сребърен връх — пъхна го в колана си, на сигурно място до гръбнака и се зае с документите. Поогледа пачката и се поколеба, виждайки лика на Алис Харкър срещу себе си. Документите на майка си прибра обратно в кутията, своите сгъна и се изправи.

В скрина намери тъмен пуловер, вдигна го и с изненада установи колко еднакви са като физика. Друго напомняне за дистанцията на времето. Остави пуловера върху скрина, свали сакото на Огъст и ризата си под него с гримаса, защото шевовете й се опъваха, докато обличаше чистите дрехи, а сребърният медальон топлеше голата й кожа. Затвори очи и поднесе ръкава на пуловера към носа си, за да вдъхне едва доловимото ухание на лавандула. Майка й я слагаше във всички чекмеджета, за да ароматизира дрехите.

Намери тениска за Огъст и я метна на рамо.

В банята още цареше тежка тишина, Кейт окачи тениската на дръжката на вратата и излезе, през избуялата трева и подивялата градина се запъти към малкия гараж. Слънцето вече започваше да се снижава, но светлината се отразяваше в нещо в далечината, отвъд редицата дървета и обратно в посока на Пустошта.

Кейт присви очи.

Приличаше й на склад или индустриален хамбар. Беше ново — поне преди шест години го нямаше, но постройката стоеше празна, от комините не се вдигаше дим, не пристигаха и не заминаваха камиони, нямаше ограждение. Или беше изоставено, или разграбено.

В гаража Кейт намери колата. Не я бяха използвали дори когато живееха тук, ала майка й настояваше да разполага с кола в случай на необходимост. За да се върнат в град И., Харкър бе пратил малък антураж да ги прибере и пак не се наложи да я ползват. Кейт разкачи акумулатора от генератора и затвори капака. Наля една туба бензин в резервоара и провери вратата. Скърцаше, но се отвори, момичето се настани на шофьорското място и намери ключа, мушнат зад сенника. Пъхна го в запалването, затаи дъх и го завъртя. При първия опит моторът се задави. На втория заработи.

Кейт изписка триумфално.

Изключи колата и в същия миг чу тътена на друг двигател. Преминаващ камион. Затаи дъх. Напомни си обаче, че шосето се намира от другата страна на склона, отвъд пояса от дървета. Напомни си, че никой не може да види къщата оттам, и въпреки това остана в колата, стиснала волана, докато не започна да чува само тътена на сърцето си.