В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (25)

IIII IIII

Кейт нареди инструментите си на леглото.

Изолирбанд (ползата от него наистина не бива да се пренебрегва), половин дузина пришити с мед свински опашки и чифт железни шипове с дължина до лакътя й (те поне евентуално биха забавили сънаито). Огледа мизерния си комплект с чувството, че влиза в битка, въоръжена с клечка за зъби, после натъпка всичко в раницата си и излезе.

По средата на кухнята вече намъкваше колтънското си сако. Видя, че Калъм Харкър седи на дивана.

Почти не се беше срещала с баща си от съдебните процеси в мазето, а ето го сега, облегнат с опънати настрани ръце на елегантния кожен диван. Кейт едва пристъпи към него и разбра, че той не е сам — Слоун бе коленичил до него със сведена глава и скован като статуя или труп. Харкър говореше тихичко на малчаито. Кейт не чуваше думите и се поколеба, чувстваше се натрапница. Ала това беше и нейният дом. Взе си чаша и си наля кафе, без да полага усилия да пази тишина. Харкър очевидно я чу. Махна леко с ръка, а Слоун се отдръпна и отиде да застане до прозореца. Утринната светлина се лееше върху синкавобялата му кожа и сякаш минаваше през него.

— Добро утро, Кейтрин — поздрави баща й малко по-високо.

Тя отпи голяма глътка кафе, без да обръща внимание как пари в гърлото й.

— Добро утро!

Искаше й се той да я попита как свиква вкъщи и да му отвърне, че не й трябва Слоун да я следи. Ако пък я попита за училището, тя ще му обясни, че е срещнала едно момче и планира да го доведе у дома. Харкър, разбира се, не я попита нищо такова, така че не би могла да му отговори. Вместо това констатира:

— Станал си рано.

— Всъщност — поправи я той, — изобщо не съм лягал… — Свали ръце от облегалката и се изправи. — Реших да будувам още малко, за да те изпратя.

В нея припламна надежда, последвана незабавно от недоверие.

— И защо? — попита веднага и подухна кафето.

Харкър прекоси помещението — движеше се с решителните крачки на човек, който очаква светът да се помества от пътя му.

— Аз съм твой баща — каза, сякаш това беше обяснение. — А и исках да ти дам нещо… — Протегна ръка. — Нещо по-подходящо за една Харкър.

Кейт сведе поглед и видя в дланта му да блести нов медальон. Приличаше на голяма монета, закачена на тънка верижка. Около гравираната буква И. блестяха девет граната като капки кръв.

— Сребърен е — поясни баща й. — По-деликатно е от желязото и е все така чисто.

Кейт се опита да намери смисъл в жеста му. Да схване какъв е капанът.

— Да не е бил на майка?

— Не — отвърна баща й сурово. — Беше мой. А сега е твой! — Отиде зад Кейт и отметна косата й, за да свали досегашния й амулет. — Някой ден… — Плъзна сребърната верижка около шията й. — Вероятно ще имаш не само медальона ми!

Тя се обърна с лице към него — този човек й бе дал очите, косата и почти нищо друго; този баща през цялото време присъстваше като сянка в периферията на живота й, по-скоро легенда, отколкото реалност. Рицарят от приказката, силен и стоик, винаги се намираше някъде другаде. Сега й бе останал само той. Дали и тя беше всичко, което той имаше?

Зад баща си Кейт срещна алените очи на Слоун.

— Знам. — Тя се вгледа в малчаито. — Не ме искаш тук.

Изчака с надежда Харкър да го отрече, но той не го стори.

— Никой баща не иска дъщеря му да е изложена на опасности. Вече изгубих майка ти, Кейтрин. Не искам да изгубя и теб.

Изгубил си майка ми заради страха — идеше й да отговори. — Станала е жертва на своите чудовища, не на онези, които те следват.

— Но — продължи Харкър, — заслужаваш да ти дам възможност. Нали това искаш? Да докажеш, че мястото ти е тук, при мен?

Малчаито присви червените си очи.

— Искам възможност да ти покажа. — Кейт гледаше баща си в очите. — Че съм твоя дъщеря.

Харкър се усмихна. Без да показва зъби, просто изви устни.

— По-добре тръгвай — подкани я той. — Иначе ще закъснееш за училище.

Асансьорът я чакаше. Вратата се затвори, Кейт огледа отражението си и сложи длан върху сребърния медальон.

И аз имам подарък за теб — помисли си и го стисна здраво.

Нямаше търпение да види изражението на баща си, когато положи сънаито в краката му. Тогава той щеше да разбере — без сянка на съмнение — че тя наистина е Харкър.

 

 

— Хей, да те хвърля ли?

Утринният въздух беше натежал и застоял, а на стълбите пред дома на Парис Огъст се опитваше да натика колтънското сако в раницата си. Вдигна поглед и видя до тротоара да бръмчи черната лимузина, а Кейт Харкър се бе облегнала на вратата. Момчето се вкопчи в калъфа на цигулката си.

— Хм… — обърна се към сградата на Парис. — Откъде знаеш къде живея?

Кейт го изгледа с ясен подтекст: „Нали съм Харкър“ и отвори вратата.

— Хайде. Скачай вътре.

В отговор Огъст всъщност отстъпи назад. Малка крачка — можеше да бъде сбъркана с пристъпване от крак на крак, преместване на тежестта — и въпреки това се наруга.

— Виж. — Той сви рамене. — Няма проблем. Не ми трябва…

— Не се дръж глупаво! — прекъсна го Кейт. — На едно и също място отиваме. Защо да те тъпчат в метрото при наличието на извънредно удобна кола?

Понеже извънредно удобната кола върви с извънредно опасно момиче — помисли си той, но съумя да не го изрече на глас. Поколеба се, не знаеше какво да прави. Ако в колата има камера? Ами ако влиза в капан? Ако…

— За бога, Фреди. Просто ще те закарам до училище!

Кейт се обърна и се качи, без да затваря вратата, очевидна покана — или може би заповед — да я последва.

Лоша идея лоша идея лоша идея тътнеше сърцето му, докато Огъст приближаваше колата. Спря пред отворената врата, пое си дъх, наведе глава и се качи, затвори вратата след себе си с щракване и то предизвика нов пристъп на паника в гърдите му.

Ти си чудовище, помисли си, последвано бързо, инстинктивно, от ти не си чудовище и накрая, отчаяно, дай спокойно, спокойно, понеже мислите му заплашваха да кипнат.

В купето на колата имаше две срещуположни седалки, Кейт вече се бе настанила с лице към движението и Огъст седна на другата. Да обърне гръб на шофьора го изнервяше почти толкова, колкото да седи срещу Кейт, но преди да успее да каже каквото и да е, да реагира някак, колата потегли плавно и секунди по-късно сградата на Парис изчезна от погледа му. Долавяше погледа на Кейт и когато вдигна очи към нея, тя наистина бе втренчена в ризата му.

— Не си носиш медальона — посочи тя.

Сърцето на Огъст прескочи. Още преди да сведе поглед, осъзна, че е права. Не долавяше нито боцкането на метал, нито тежестта му, защото медальонът още продължаваше да лежи на пода в спалнята му, където го бе захвърлил снощи.

Простена и облегна глава на седалката.

— Татко ще ме убие! — промърмори.

Кейт сви рамене.

— Няма нищо. — И го стрелна с едва забележима усмивка. — Само гледай да се прибереш у дома преди здрач!

Той не схвана дали се шегува.

Колата се носеше по улиците на висока скорост, градът се смаляваше зад главата на Кейт. Ноктите й, с които обикновено почукваше в рязък, металически ритъм, сега бяха забити в дланите.

Ако тя научи истината, ще разбереш.

Огъст я наблюдаваше как диша с леко разтворени устни.

Сама ще ти го каже.

Той се приготви за удара. В един момент Кейт заговори, но само му каза:

— Дължа ти извинение.

— За какво? — попита Огъст, тя го изгледа и многозначително, и с укор. Той се досети. — А, имаш предвид, задето ми се нахвърли в коридора?

Кейт кимна, отвори уста и пак я затвори.

Огъст се вцепени. Тя явно се мъчеше да намери правилните думи. Да спотаи нещо ли се опитваше? Би ли могла? Той проследи как подръпва медальона на гърлото си. Беше нов, от полирано сребро и с кървавочервени камъни.

— Виж — пророни Кейт накрая, — когато растеш по моя начин, навярно ставаш…

— Параноик?

Тя присви тъмните си очи.

— Щях да кажа „предпазлив“. Но да, добре, малко параноичен… — Свали ръка от медальона. — В семейството ми не се славим с изблици на доверие. Не очаквам да ме разбереш.

Огъст искаше да я увери, че я разбира, но не можа, защото не беше вярно. Независимо от разликите помежду им, Илса и Лио му бяха като семейство, а също и двамата Флин. Той им вярваше.

— В мига на срещата ни — продължи Кейт, — разбрах, че си различен.

Огъст заби нокти в коленете си и безмълвно се примоли тя да не продължава, да не му го признава.

— Аз също съм различна — уточни момичето.

Той си удържа езика зад зъбите, съсредоточен върху дишането.

— Ние не сме подходящи за това място — продължи момичето. — Не понеже сме нови. Виждаме света, какъвто е. При другите не е така.

— Може и да е — прекъсна я той, — но те се страхуват прекалено много от теб, за да го признаят.

Кейт му се усмихна сухо и поклати глава.

— В мое присъствие се чувстват неудобно, защото им напомням, че светът им не е истински. Всичко това… — Размаха увенчаните си с метал пръсти. — Е лустро. Предпочитат да си затварят очите и да се преструват. А нашите очи… — Наследничката на Харкър млъкна и прикова спътника си с тъмносиния си поглед. — Нашите очи са отворени.

След тези думи го озари със странна, многозначителна усмивка и той пак се озова в коридора.

Който и да си… смятам да разбера.

На Огъст му се виеше свят. Всяка дума на Кейт беше истината — несъмнено, но на него му приличаше на въдичарска корда, целяща да го придърпа по-близо. Струваше му се твърде ясно и същевременно твърде хаотично. Тя флиртуваше ли с него? Или се опитваше да му подскаже, че знае? Наистина ли мислеше каквото казва, или говореше за съвсем различно нещо? Огъст трескаво търсеше отговор, а колата се пълнеше с тишина.

— Права си — съгласи се той накрая с пресъхнало гърло. — За това, че сме различни… Предпочитам обаче да мога да виждам истината, отколкото да живея в лъжа.

— Което те прави единственият поносим човек в онова училище. — При тези думи усмивката на Кейт стана широка, прерасна в искрена и заразна. На Огъст му се струваше, че гледа примигващо изображение, две версии, които се менят в зависимост как извръщаш глава. Той чакаше да изригне признанието й, но такова не последва.

— Чудех се — продължи Кейт и почука с метален нокът по медальона. — За чертичките ти.

Огъст преглътна и разтри китката си.

— Какво за тях?

— Били знак за трезвеност, а пък са постоянни?

— Аха. И?

Тя наклони глава и разкри сребърния ръб на белега си.

— Какво ще стане, ако се поддадеш на порока?

Той я изгледа немигащо.

— Е, тогава ще е гадно.

Кейт се разсмя, ала остана все така вторачена внимателно в него — нямаше да се задоволи с проста шегичка. Огъст преглътна и се опита да намери начин да й каже истината.

— Ако просто можех да ги изтрия в края на деня, нямаше да имат същинско значение. Нямаше да носят смисъл. А не е така. Веднъж съм пропадал в мрака и не искам никога повече да се връщам там. Предпочитам да умра, отколкото да започна отначало…

Момичето го зяпаше с лека бръчка, вдълбана между веждите, и той си представи какво си мисли: „Значи така изглежда той, когато казва истината…“ и същевременно си рече: „Значи така изглежда тя, когато ти вярва.“

Беше почти забавно; той и бездруго не умееше да лъже; но и Кейт го уплаши, защото за първи път видя това изражение и в сравнение с него всички досегашни му изглеждаха фалшиви.

Знаеш ли? Знаеш ли? Знаеш ли?

Би могъл да я попита. Да я застави да отговори. Ала въпросите бяха задължаващи, а колата — твърде малка и той не знаеше как се очаква да постъпи, ако отговорът е положителен.

Калъфът на цигулката се намираше на пода между краката му, Лио беше прав — ако се напъне, щеше да подуши кръвта по ръцете на шофьора, но не и по тези на Кейт, а и тя нямаше неспокойна сянка и…

— Фреди?

Огъст примигна. Спътничката му го гледаше очаквателно. Колата беше спряла пред „Колтън“.

— Извинявай! — Той се изниза и задържа вратата пред Кейт. В последния момент й подаде и ръка да слезе и за негова изненада тя я пое, Огъст се пребори с полазилата го тръпка, когато ноктите й бръснаха кожата му.

— Слушай, Маркъс. — Тя пъхна глава обратно в купето. — Имам час при психолога, най-вероятно ще закъснея малко.

Мъжът на шофьорската седалка само кимна и потегли.

Кейт тръгна към входната врата и понеже Огъст не я последва, подметна:

— Идваш ли?

— Ще се видим вътре. — Той кимна към първата попаднала в полезрението му групичка третокурсници, сякаш са му приятели.

Кейт посрещна тази реакция с едва забележимо лукава усмивка, с вдигната вежда и внимателно овладяно изражение. Сега вече Огъст го осъзнаваше — всичко това вървеше ръка за ръка с неверието.

— Радвам се, че поговорихме, Фреди. — Наследничката на Харкър ловко вмъкна името му.

— И аз.

Щом тя му обърна гръб, той извади мобилния от джоба си. Набра Хенри, но му вдигна Лио.

— Къде е татко? — попита Огъст.

— Флин се хвана да кърпи някого. Какво има?

— Тя знае.

— Какво знае? — притисна го Лио.

— Нещо. Всичко. Не съм сигурен. Ала знае, Лио.

Брат му заговори делово, но припряно:

— Какво се промени?

— Не знам. Вчера ме блъсна в едно шкафче, днес иска да ми е приятелка. Нещо не е наред и в начина, по който изрича името ми — тоест, не моето, имам предвид на Фреди, просто нещо не е както трябва. Погледна ли я, виждам двама души и не мога да позная кой е истинският и…

— Изпълнявай задачата, Огъст.

— Но…

— Изпълнявай. Задачата.

Огъст заби нокти в дланите си.

— Забравих си медальона.

Въздишка.

— Е — отвърна брат му умислено, — постарай се да стоиш настрана от чудовищата. Междувременно…

— Лио!

— Изпуснал си юздите на въображението си. Ако Кейт Харкър знае кой си, щеше да се чувства длъжна да ти каже.

— Знам, но… — Огъст затвори очи. Само че тя му каза. Нали? Какво се опитваше да му каже иначе? — Имам лошо предчувствие. Помоли Хенри да ми звънне, като приключи, а? Трябва да поговоря с него.

— Хубаво — съгласи се Лио. — Междувременно, братленце, поеми си дълбоко дъх и се постарай да не си изпускаш юздите!

— Добре. Ще… — поде Огъст, но Лио вече беше затворил.

 

 

В тоалетната Кейт удари с длан плота пред огледалото.

Втренчи се в отражението си.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

Момичето зад нея подскочи:

— Ъъъ, никакъв! — изписка и си плю на петите.

При затварянето на вратата Кейт издиша и се приведе напред, за да опре чело о студения плот.

— Дявол да го вземе… да му се не види…

Не го направи.

Огъст седеше точно срещу нея и всеки път, когато си помислеше да се прехвърли на седалката му и да посегне към медните свински опашки в джоба си, все не й стигаха сили. Опита се да си представи как черноокият Лио измъчва онзи човек, докато животът му не изплува като кръв, но видя само и единствено Фреди, свит насреща й уплашен, все едно тя е чудовището.

Образите просто не се припокриваха.

Кейт обаче беше видяла снимката на телефона си и знаеше какво е той, а тази твар срещу нея бе само игра на светлината, фасада.

Дори Фреди да изглеждаше невинен, той не беше такъв.

Беше сънаи.

Само дето нямаше представа, че тя е наясно. Кейт все още имаше предимство, елемент на изненада. За колко време обаче?

Всичко беше наред. След толкова внимателна подготовка тя щеше да си даде още една възможност. Щеше да предложи на Огъст да го закара. Всъщност нямаше никакъв час при психолога след училище, но в списъка пред музикалната стая бе видяла името, написано с елегантни ръкописни букви. Фредерик Галахър. 16:00 ч.

— Какво правиш? — разнесе се глас като скимтене на настъпено кученце. Рейчъл. Момичето, пресрещнало я на път към физическо.

Кейт се насили да пусне плота.

— Моля се — отсече и се изправи бавно, за да има време да изобрази подходящо изражение.

Рейчъл вдигна вежди.

— За какво?

— За опрощение. Заради онова, което се каня да ти причиня, ако не ми се разкараш от пътя…

Рейчъл прояви здрав разум, отдръпна се и я остави да мине без нито дума повече.