В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (46)

IIII IIII

Всичко беше променено.

Пресякоха ливадата мълчаливо, първите следи на деня се процеждаха по ръбовете на небето, Кейт беше втренчила поглед в къщата в далечината, а Огъст — в Кейт. Сянката й танцуваше зад нея, неспокойна, пресягаше се към света и притегляше сетивата му — меко, ала постоянно придърпване.

Искаше му се да утеши момичето. А не можеше. Там, където бе имало близост, сега зееше пропаст, а част от него не можеше да я прекрачи. Щеше му се да вярва, че е поради умора, загуба, объркване. Щеше му се да вярва, че това ще мине.

Къщата беше каквато я бяха оставили. Колите, паркирани отпред. Предната врата зееше. В коридора имаше труп. Кейт си вдигна запалката от тревата и заобиколи тялото, за да влезе в кухнята. Огъст се насочи към банята, където на пода лежеше натрошената му цигулка със счупена шийка и скъсани струни. Насили се да я заобиколи, както Кейт направи с трупа.

Взе си обувките и се вгледа в пръстите си, които връзваха връзките. Кожата му беше гладка, без черни черти, които да се катерят нагоре. Прокара замислено пръст по китката си.

Четиристотин двайсет и четири изчезнали чертички.

Изтрити.

Изправи се и зарея поглед към огледалото. Огледа лицето си в опит да си спомни как изглеждаше преди няколко часа — момчето, което стискаше мивката, отчаяно да не изгуби контрол, с оцъклени трескави очи, с изкривено от ужас и болка лице, чувствата му — изострени и ужасяващи, и истински. Опита се, ала споменът му приличаше повече на сън, подробностите вече се размиваха.

— Огъст?

Обърна се и видя на вратата Кейт — взираше се в строшената цигулка.

— Няма нищо — каза й тихо. — Това са просто дърво и струни…

Искаше думите му да прозвучат утешително, ала не уцели тона. Беше твърде спокоен. Като на Лио.

Нещо се надигна в него — призрак на паника, ехо от страх — но после се усмири.

Кейт му подаде черна тениска. Огъст се пресегна да я вземе, пръстите им се докоснаха и той се отдръпна рязко, уплашен да не я нарани. Не се случи нищо, разбира се. Цигулката му беше разпиляна по плочките, а душата й — на безопасно място под повърхността.

Долови ухание на лавандула, докато обличаше тениската, материята легна меко върху хладната му кожа.

— Огъст — обади се Кейт колебливо. — Ти… добре ли си?

— Жив съм — повтори той отговора й.

Тя стисна раменете си с ръце, ала погледът й не трепваше.

— Но дали все още си… ти?

Огъст я изгледа.

— Бях измъчван, превърнат и току-що убих брат си. Не знам какво точно съм в момента.

Кейт подъвка устната си и кимна.

— Имаш право.

Изглеждаше съкрушена.

Момчето прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се върна обратно в град И., Кейт. Да се видя с Хенри. Трябва да помогна на семейството си — каквото е останало от него. Лио каза, че вече имало сражения и…

— Разбирам те.

— Колите са две. Аз ще…

— И аз се връщам.

Огъст се намръщи.

— Дали идеята е добра?

— Сигурно не. — Кейт стисна сребърния медальон на шията си. — Но трябва да се срещна с баща си. Ще дойдеш ли с мен?

Момчето се вцепени. Бяха стигнали заедно толкова далеч и той й вярваше, ала мисълта да се изправи пред Харкър…

— Защо?

Кокалчетата й побеляха от стискане на метала.

— Държа да му задам един въпрос. И искам да знам дали казва истината — заяви Кейт.