В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (31)

IIII

— Кейт!

Огъст се примъкна, коленичи пред нея и обхвана лице то й в шепи.

— Кейт, събуди се!

— Къде си ти? — промърмори тя.

— Точно пред теб.

— Не… — изфъфли момичето. — Не става така… — Вече се връщаше в дълбините на безсъзнанието.

— Съжалявам — каза й Огъст и стисна раненото й рамо. Тя се ококори, изписка и го ритна в гърдите. Той се катурна по гръб и заразтрива ребрата си.

— Добре съм — изсумтя Кейт.

— Защо не спомена, че си ранена? — Той присви очи да разгледа раната на слабата светлина.

Кейт поклати глава и Огъст не разбра дали му отговаря, или се опитва да се отърси от замайването. Взе фенерчето.

— Нека погледна!

Включи го и му се прииска да не го беше правил. Коремът й беше целият в кръв.

— Наред съм… — увери го Кейт, ала едва чуто, и не се съпротивляваше, докато я полагаше по гръб на пейката. Само изруга, когато отлепи блузата й от хълбока. Огъст оцени ругаенето като добър знак; значи беше в съзнание; после видя раната и все пак се смрази. Два тънки разреза като с бръснач — следи от нокти — минаваха от извивката на ребрата й до слабините. Нямаше засегнати жизненоважни органи, но бяха дълбоки и Кейт бе изгубила доста кръв.

— Чуй ме внимателно — нареди Огъст и си свали сакото. — Трябва да останеш в съзнание!

Тя едва не се изсмя — сух кикот, прекъснат от болката.

Момчето отпра хастара на колтънското си сако.

— Какво му е забавното?

— Хич не те бива за чудовище, Огъст Флин!

Той притисна хастара към корема на Кейт и така предизвика нов порой проклятия. После се изправи и тръгна да търси комплекта за първа помощ на вагона.

— Говори ми, Кейт — каза, докато го търсеше. — Къде си?

Тя преглътна, но отговори:

— На езерото.

— Никога не съм виждал езеро… — Огъст намери кутия за първа помощ, завинтена на стената зад седалките, върна се при пациентката с дезинфекциращ спрей и марля и коленичи до нея. — Разкажи ми как изглежда.

— Слънчево е — отвърна сънено Кейт. — Лодката се люлее и водата е топла и лазурна, и е пълна с… — Изсъска при напръскването с дезинфектант. — С риба.

— Ще трябват да те зашият — констатира Огъст и притисна марлята около раната.

— Няма проблем — отвърна Кейт все така иронична. — Изскачаме на улицата и се отбиваме в най-близката болница. Никой няма да забележи, сигурна съм, че Кейт Харкър и един сънаи… оуууу! — млъкна, защото Огъст понатисна корема й.

— Не ни трябва болница — отвърна той спокойно. — Трябва ни хирургически комплект.

— Ако очакваш да те оставя да припариш до мен с игла и конец…

— Баща ми е хирург.

— Спри да му викаш така! — сопна се Кейт и с изсъскване се надигна да седне. — Не ти е баща. Той е човек, а ти си чудовище, което работи за него.

Огъст се скова.

— Какво? Без думи ли остана? О, вярно, ти не можеш да изричаш лъжи!

— Хенри Флин ми е семейството — изръмжа момчето. — И съм готов да се обзаложа, че ми е бил по-добър баща, отколкото твоят — на теб!

— Я чупката! — Кейт отново полегна, дишайки през стиснати зъби. — Защо изобщо искаш да бъдеш човек? Ние сме крехки. Умираме лесно.

— Да, но също така и живеете. Не се чудите всеки ден защо съществувате, а не се чувствате реални; защо изглеждате човешки, а не сте като другите. Не правите всичко по силите си да се държите като добри хора, само за да ви хвърлят постоянно в лицето факта, че изобщо не сте човеци…

Огъст спря задъхан.

Кейт го гледаше изпитателно. Той чакаше, даде й шанс да заговори, но тя не го направи. Той поклати глава и се извърна.

— Огъст… — поде момичето.

В същия момент във вагона се разнесе силно бръмчене.

В тунелите запращя електричество, Кейт и Огъст вдигнаха едновременно глави. Убежището им доби мощност, лампите примигнаха и светнаха.

— О, не — възкликна Огъст.

В същия миг Кейт се зарадва:

— Най-сетне!

В нормално осветения вагон тя изглеждаше по-бледа, кръвта — безмилостно алена там, където бе покапала по металния под и изцапала пейката.

— Трябва да се махаме — каза Огъст и се изправи. — Веднага.

Сочеше с ръка тавана, Кейт вдигна поглед и видя там поредица малки червени точки.

Наблюдателни камери.

— Мамка му! — промърмори тя и с подпиране наоколо се изправи. Изсъска измъчено, Огъст тръгна отново към нея, но тя го спря. — Просто се заеми с вратата!

Той преметна калъфа на цигулката през рамо и избута вратата на вагона да се отвори. Тунелът отвъд не беше изцяло осветен, само ленти ултравиолетови лампи минаваха през него като пунктир по протежение на стените. Корсаите бяха изчезнали.

Огъст подаде ръка на Кейт, за да й помогне да слезе от вагона, но момичето не се възползва и му се наложи да я подхване, за да не падне. Тя го побутна и тръгна през тунела към най-близката станция, като внимаваше да стъпва само по траверсите между релсите. Огъст крачеше след нея, наострил уши за отгласи от движещи се влакове, ала явно още не бяха тръгнали или, ако бяха, засега не стигаха до тях. Къде ли се намираха? Колко далеч бяха успели да стигнат снощи? Не до края на линията, поне това беше ясно, но момчето чуваше пулса на града да затихва с всяка следваща крачка.

Стигнаха до най-близката станция и се качиха от релсите на платформата — Кейт най-сетне позволи на спътника си да й помогне — точно когато решетките пред вратите на метрото започнаха да се отварят със стържене и тълпата нахлу вътре.

Само те се изкачваха нагоре по стълбите, всички други отиваха надолу. Огъст колебливо преметна ръка през раменете на спътничката си, повтаряйки „номера“ от снощи — да се превърнат от двама души в двойка. Ала сега усещането беше различно, Кейт се облягаше прекалено тежко върху него, сакото му беше плътно притворено, за да я прикрива, а Огъст държеше окървавените си ръце в джобовете и въпреки това усещаше как погледите се задържат, а не се хлъзгат по тях.

На слизане от улицата хората отърсваха дъжд от палтата си и си сгъваха чадърите. Огъст щипна един вестник от сергията в подножието на стъпалата и го разтвори над двама им, докато се изкачваха към обещанието за утринна светлина.

Излязоха на повърхността и момчето спря.

Наоколо се издигаха сгради, но не масивните небостъргачи, запълващи червената зона. Тези тук бяха по-ниски, по-нагъсто и не толкова масивни, че да не се вижда небето над покривите. Тук-там имаше дори дървета. Не големи площи, както в „Колтън“, а редица по улицата и всяко дръвце — заобиколено от малка оградка. Оттук центърът на града представляваше назъбен участък покриви в далечината, а Северът и Югът не изглеждаха особено различни; Шева изобщо не се виждаше.

Кейт потрепери под сакото на Огъст, а той се съсредоточи в настоящето и спря поглед върху една аптека на другия тротоар.

— Не мърдай оттук — подаде на спътничката си чадъра. Тя кимна вяло и мълчаливо.

Огъст протегна ръка под дъжда да поизплакне колкото е възможно кръвта, преди да влезе в аптеката. Изрови шепа смачкани на топка банкноти от джоба си — не разполагаше с много, само колкото Хенри му беше дал за краен случай — и мина между рафтовете, избягвайки охранителните камери, докато събираше хирургически комплект, антисептичен крем, обезболяващи, лейкопласт.

Сърбяха го пръстите да се обади на баща си, да даде на Хенри знак, че е добре, че се опитва да помогне. Ами ако вдигнеше Лио? Или по-лошо, ако брат му дойдеше насам? Какво щеше да направи, ако намереше Кейт?

— Надолу по улицата има клиника — съобщи му жената зад гишето.

Огъст вдигна глава.

— Какво?

Тя кимна към покупките му и той осъзна колко очевидно е предназначението им. Трябваше да добави и други неща, да не изглежда толкова подозрително, нямаше обаче много пари. Помъчи се да скалъпи версия на истината.

— Една приятелка падна. Не иска семейството й да научи.

Жената кимна с безразличие и прибра всичко в една торбичка.

— Прекаляват с грижите за нея, а?

— Нещо такова…

Огъст плати и на излизане под дъжда си вдигна яката. Огледа се в очакване да види Кейт да чака до входа на метрото, където се бяха разделили.

Нямаше я.

— Не-не-не! — замърмори Огъст и изтича през улицата, затаил дъх. Отиде до мястото, където бе оставил Кейт, сякаш така щеше да я върне. Локвата в краката му беше оцветена в червено. Дъждът течеше в косата му и се стичаше по калъфа на цигулката, а той се въртеше в кръг и едва удържаше порива да извика младата Харкър по име. Чадърите около него се побутваха при разминаването на минувачите.

И после, най-сетне, я видя. Стоеше под един навес малко по-нататък на тротоара. Коленете му омекнаха от облекчение. Силната вълна емоции го свари неподготвен.

— Помислих, че си си тръгнала — призна, след като притича до нея.

Кейт го изгледа изпод вежди:

— Имах такава идея… — И стрелна с поглед торбичката с покупки в ръката му. — Но твоето предложение ми се видя направо неустоимо.