В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (24)

IIII IIII

Огъст копнееше да изскочи от кожата си.

Прибираха се към укреплението мълчаливо… е, той вървеше мълчаливо. Лио проповядваше. Така момчето наричаше наум лекциите за естествения ред в света, изнасяни от брат му. Все едно имаше нещо естествено в сънаите. Или в онова, което правеха. Кръвта на убития се съсирваше по пръстите на Огъст. Долавяше и душата да плува в главата му.

— Проблемът ти, Огъст, е, че се съпротивляваш на течението. Бориш се с него, вместо да го оставиш да те носи… — Черните очи на Лио бяха озарени от светлина и сияеха с праведна страст. Но когато се държеше така, поне не принуждаваше брат си да отговаря на въпроси за глада си, за мислите си, за нуждата да се чувства човек.

— По същия начин се бориш с вътрешния си огън. А можеш да пламнеш така ярко, братленце!

Огъст потрепери, изстинал до мозъка на костите.

— Не искам… да… — изтрака със зъби. Този вихър в него беше противоположното на глад. И още по-лошо.

— Стига с този егоизъм! — сопна се Лио. — Не сме създадени да искаме. В нас няма място за щения.

Няма място в теб, поправи го наум Огъст, понеже си го изпепелил.

Стигнаха укреплението, подминаха охраната и влязоха в асансьора. По време на издигането нагоре момчето стискаше зъби, боеше се, че ако отвори уста, оттам ще избяга… нещо. Би могло да е ридание. Или пък писък. Животът на мъжа бръмчеше в него като рояк пчели.

Какво ми причини?

Какво ме накара да причиня аз?

Щом вратите на асансьора се отвориха, той изхвърча от него и се втурна към стаята си.

— Къде бяхте вие двамата? — попита Хенри.

— Това кръв ли е? — додаде Емили.

Огъст не спря.

— Лио?

— Просто му преподадох урок.

— Какво…

— Не се притеснявай, Хенри. Нищо му няма…

Огъст затвори вратата на стаята си и се облегна на нея. Нямаше ключалка. Остана там, докато не се увери, че никой няма да го последва, после изпъшка треперливо и смъкна военното си яке. Не включи лампите и рухна на леглото. Заби пръсти в ребрата си, опитваше се да спре бръмченето, ала не стана, и щом затвори очи, то прерасна в писъци. Затъркаля се в смачканите чаршафи, намери плейъра си и натика слушалките в ушите си.

Нещо тупна на леглото и той се обърна; Алегро пристъпваше към него, но спря точно извън обхвата му, присвил подозрително блесналите си очи. Той посегна да го погали, но котето се отдръпна и избяга.

Те виждат разликата, така да знаеш, между доброто и злото.

— Съжалявам! — прошепна момчето в тъмното. — Нямах избор.

Думите оставиха неприятен вкус в устата му. Колко пъти се беше случвало грешниците да му изповядват същото? Има ли значение? Признанието не отменя престъплението, няма възможно изкупление, Огъст се сви на кълбо и усили музиката, та тя да удави всичко.

 

 

Стана посред нощ, а Огъст още не можеше да заспи.

Бръмченето най-сетне спря, но нервите му бяха опънати и той отиде в кухнята да си сипе чаша вода. Не беше жаден, ала действието го успокои, създаде му усещането, че е нормален.

Натрупани на плота папки привлякоха вниманието му. Понечи да посегне към тях и в същия миг чу нещо да драска в тъмното. Остави чашата и откри Алегро да обикаля напред-назад пред вратата на Илса.

Почука, вратата не беше плътно затворена и при побутването се отвори. Вътре лампите не светеха и пред взора на Огъст се появиха звезди. Всички повърхности в стаята на Илса бяха покрити с тях, мънички точици фиброоптична светлина, пръснати по тавана, по стените и пода. Сестра му стоеше пред прозореца с разпусната руса коса, но странно безтегловна, завихрена във въздуха пред лицето й. Беше разперила пръсти върху стъклото на прозореца и понеже носеше блуза без ръкави, нейните малки черни звезди се разпиляваха по раменете й и надолу по ръцете.

Две хиляди сто шейсет и три.

Огъст не можеше да си представи тази същата Илса, така мила и добра, като чудовище, чийто истински глас е изравнил със земята част от света.

Сестра ни, Ангелът на Смъртта.

Искаше му се да я попита за този ден. Искаше да узнае какво е станало, как се е почувствала, какво е да живееш с толкова много смърт. Искаше, ала не смееше.

Алегро се упъти към леглото и Огъст понечи да се оттегли, сестра му обаче заговори, толкова тихо, че той едва я чуваше.

— Разпадам се — прошепна тя. Пръстите й шаваха върху стъклото. Огъст пристъпи напред предпазливо, тихичко.

— Разнищвам се — продължи Илса. — Не от пепел да се разсипвам в пепел и от пръст — в пръст, както е естествено да се случва, а накриво, както когато дълбоко в камъка се появи пукнатина и се разпростира, и не спира, и не го знаеш до деня, когато… — Тя се притисна към прозореца и по стъклото започна да се разпростира паяжина пукнатини.

Огъст положи длан върху ръката на сестра си.

— Усещам пукнатините. Не знам дали… — Здраво стисна очи и после ги отвори широко. — Не мога да позная дали са само отвън, или само вътре, или и двете. Егоистично ли е да се надявам, че са само отвън по света, Огъст?

— Не — отвърна той топло.

Постояха известно време мълчаливо. После Илса подхвана с много по-стабилен глас.

— Тринайсет. Двайсет и шест. Двеста и седемнайсет.

Огъст се намръщи.

— Какво е това?

— Тринайсет малчаи. Двайсет и шест корсаи. Двеста и седемнайсет човеци. Толкова умряха на „Лайл скуеър“…

Той се вцепени, не осъзнаваше, че още държи ръката й, докато тя не я остави да се плъзне по прозореца.

— Така се казваше площадът, преди да стане Безплодното. Провеждаха събрание — затова имаше толкова хора там. Не исках да го сторя, Огъст! Но трябваше да направя нещо. Лио го нямаше и стана въргал, и… само исках да помогна. Дотогава не бях нагазвала доброволно в мрака. Не знаех какво ще се случи. При Лио изглежда съвсем просто, мислех си, че всички горим по един и същ начин, но нашият брат гори като факла, а…

А Илса — като горски пожар.

А Огъст?

Можеш да пламнеш толкова ярко, така му бе казал Лио. Ако си го позволиш.

— Беше нощ — прошепна Илса, — но те всички оставяха сенки… — Когато срещна погледа му, очите й бяха помътнели и тъмни. — Не искам да горя отново, Огъст, ала ако примирието свърши, ще се наложи и ще умрат още хора! — Тя потрепери. — Не искам да умират заради мен!

— Знам! — прошепна й той и я отдръпна от напуканото стъкло. — Ще намерим друг начин.

Ако се стигнеше до война, помисли си Огъст, колко ли щеше да убие той, за да й спести усилието? Колко ярко бе способен да пламне? Сети се за ножа и за живота, който се гърчеше в него, колко мъчително беше преживяването и обещанието на Лио то да стане по-приемливо. По-лесно.

Илса приседна на леглото. Алегро скочи горе и се сгуши в нея. Тя не забеляза.

— Ще остана при теб — предложи Огъст. — Докато заспиш.

Сестра му се сви на хълбок, а той седна на пода и облегна глава на леглото. Илса разсеяно го помилва по главата. Прошепна:

— Усещам пукнатините…

— Няма нищо — успокои я Огъст шепнешком. Алегро скокна, огледа го със зелените си очи, сетне се сви в скута му. Гърдите го заболяха от облекчение.

— Всичко се чупи… — промърмори сестра му.

— Шшшт, Илса. — Той се вгледа в звездите по тавана на стаята й.

— … троши се…

— Шшшт…

Присвит в тази поза, Огъст се унесе в прегръдките на гласа на Илса, в мъркането на Алегро, в стотиците звезди.