В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (34)

IIII III

Застанала в коридора, Кейт държеше готов за удар железен шиш.

Скритото ножче на запалката беше напълно подходящо да сплаши съученичките й, но недостатъчно дълго да мине покрай ребрата на един малчаи и да улучи сърцето му. Не й се удаде да почисти шиша след нападението в „Колтън“ и по ръба му още имаше спечена кръв.

Огъст я съпровождаше неотлъчно, вдигнал ръка, сякаш очаква тя да падне. И е в готовност да я улови. Имаше асансьор и две стълбища, по едно от всеки край на коридора. Разполагаха с шанс едно от три за грешен избор, но нямаше да се остави да я заклещят в кутия. Болка изгаряше корема й, докато тичаше към най-близките стълби.

Огъст все се оглеждаше през рамо за другата сънаи, с тъжните очи и кожа, покрита със звезди.

— Сестра ти ще се оправи — увери го Кейт, докато тичаха по стълбището, и репликата й прозвуча изкуствено, макар че сестрата на момчето не беше човек, разбира се, беше чудовище. Бе сътворила Безплодното, бе отворила дупка в света. Несъмнено щеше да се справи при среща с неколцина малчаи, ако се стигнеше до това.

Стъпиха на площадката на втория етаж и в същия миг долу се отвори врата и въздухът изстина.

Огъст явно също усети разликата, понеже хвана Кейт за ръката и двамата изтърчаха на втория етаж и хукнаха към другите стълби.

Надолу, надолу, стъпките им отекваха в бетонната кутия, подминаха първия етаж и продължиха надолу. Над главите им се отвори врата. Бегълците стигнаха нивото на мазето точно когато нечий силует се хвърли в шахтата на стълбите и се приземи пред тях, елегантно приклекнал.

Падането би трябвало да строши тялото на създанието, ала малчаито се надигна плавно с огнени очи, грейнали досущ яростни цепнатини върху черепа. По бузата му минаваше рана, закриваща дамгосаното преди това Х там.

— Глупава малка Харкър — пророни чудовището с уста, изкривена в мъртвешка усмивка. — Не знае кога да умре… — Втренчи червените си очи в Огъст и изсъска влажно. — Сънаи…

Той понечи да застане пред Кейт, но по стълбите слизаше някой. Появи се човек с огромни мускули, стиснал в месестата си ръка метална палка. На лицето на мъжа, както и на лицето на малчаито, някога бе имало дамга и, също както на малчаито, тя бе откъсната от плътта. Червени възпалени драскотини се точеха надолу по бузата му.

От вида на този човек на Кейт направо й се зави свят. Човешко същество? Несъгласните набираха пара. И хора. Но това беше безсмислено, цялата история с Оливиър беше…

Мъжът замахна с палка към Кейт, Огъст я дръпна от траекторията и вдигна ръка навреме да парира удара. Металът издумка върху предмишницата му, бликна електричество и изпука по кожата му. Той изпъшка, ала не помръдна.

Кейт долови свистящо движение зад гърба си и се обърна, замахна с железния шип към малчаито, ала създанието се наведе и отскочи, движенията му бяха ужасяващо бързи и невъзможно плавни. Редом с Кейт, юмрукът на Огъст цапардоса мъжа в лицето и главата му изхрущя, ала той не падна. Пак замахна с палката и този път момчето я хвана в една ръка, енергията се изви над него и изпълни стълбището с пращене. За миг сивите му очи пламнаха сини от мощта, а после той откъсна оръжието от хватката на мъжа.

Кейт пристъпи твърде близо до малчаито в опит да мине под защитата му, но скелетоподобните пръсти на чудовището я уловиха под брадичката и я блъснаха в стената. От силата на удара пред очите й затанцуваха искри, а малчаито ухили паст в усмивка.

Кейт също се усмихна и заби металния шиш надолу в жилестата мишница на противника си.

Чудовището изсъска и я блъсна отново назад, ала този път Кейт се блъсна във вратата вместо в стената и се търколи тежко в гаража на мазето. Тупна болезнено на бетона. Болката възпламени раненото й рамо и хълбока й и тя усети прясна кръв да мокри превръзките, а малчаито изникна пред нея, издърпа шиша и го захвърли настрани.

С нов трясък Огъст и мъжът паднаха в гаража, вкопчени един друг. Палката се хлъзна по пода и Кейт почти успя да се изправи, преди малчаито да я просне по гръб със свиреп ритник. Тя усети как се късат шевовете и преглътна писъка си, макар да й причерня. Преди да успее да се застави да стане, чудовището й се нахвърли — дребно, ала силно и неуязвимо.

Кейт се помъчи да докопа канията на гърба си.

— О, мила — възкликна малчаито и я прикова към студения под, а зъбите бръсначи хвърляха отблясъци на изкуствената светлина. — Май си изгубила играчката.

Кейт стисна метала, скрит по протежение на гръбнака й.

— Затова си нося две — каза и заби втория шиш в гърдите на противника си.

Чудовището зяпна, когато момичето натисна шиша навътре; мътна черна кръв плисна по пръстите й, а малчаито се свлече върху нея — просто торба с кости. Кейт се освободи от мъртвата му тежест, прибра си двата шипа и с мъка се изправи навреме, за да види как Огъст ръгва с палката под брадичката на противника си. Чу се пукане на електричество, последва синя дъга и мъжът тупна на земята с цялата елегантност на циментов блок.

Огъст изглеждаше зле, с оцъклени и странно грейнали очи, но вече се беше раздвижил. Отскочи към стълбите и се върна след миг, стиснал калъфа на цигулката си. Кейт не губи време. Обърна се и тръгна решително, целеустремено между редиците коли.

— Какво търсиш? — попита Огъст. В далечината виеше аларма на кола и той се намръщи, сякаш звукът беше оглушителен.

— Кола — отвърна момичето. Някои бяха твърде нови, други — твърде стари. Накрая спря пред черен седан, достатъчно приятен на вид, но не от новите модели със сложна охранителна система и достъп без ключ.

— Счупи го от мое име. — Тя кимна към вратата откъм шофьора.

— Прозореца ли? — попита Огъст и Кейт го погледна строго: „Ами да, очевидно прозореца“, а той я изгледа в отговор: „Не правя често дребни хулиганства“, но все пак удари лакът в стъклото и го строши. Без да е силен, трясъкът отекна през гаража, Кейт се пресегна вътре и отключи вратите. Бръсна парченцата счупени стъкла от седалката, намести се възможно най-внимателно зад волана и използва скритото си ножче да отвори панела на запалването. Огъст заобиколи колата и се настани на мястото на пътника, стиснал калъфа на цигулката между краката си, докато спътничката му режеше жиците и започна да ги оголва.

— Такива неща ли преподават в интернатите? — поинтересува се той, наклонил глава да гледа гаража зад тях.

— Ами да — отвърна Кейт и кръстоса две жици. Нищо. — Това, нападение с взлом, убийство на чудовища… — Тя оголи друга двойка и пак опита. Блесна искра и двигателят на колата се съживи.

— Впечатляващо — отбеляза Огъст сухо.

Кейт вдигна ръцете си на волана и простена от породената болка.

— Съмнявам се да знаеш да шофираш?

Огъст поклати глава.

— Не. Вероятно ще налучкам…

— Няма нужда — увери го Кейт. — Вече си имаме предостатъчно варианти за умиране.

Натисна газта, колата се стрелна напред с изненадваща мощ и изстърга с гуми така, че Огъст простена. Не беше чак толкова силно, помисли си Кейт. Може би сънаите имат чувствителен слух. Стисна волана — като малка обожаваше колите, свежия въздух, свистящ покрай нея, усещането за свобода, за движение. Не ги харесваше чак толкова много след катастрофата, ала шофирането беше нужно умение, също като физическото и ръкопашния бой. Заобиколи ъгъла на паркинга. На изхода имаше решетка и в кабинката на охраната — човек.

Кейт посегна към колана, после си спомни за шевовете и реши да не прави експерименти.

— Дръж се — предупреди и натисна газта.

Колата се юрна напред. Огъст се вкопчи във вратата.

— Кейт, не мисля, че това е…

Краят на възражението му бе заглушен от удовлетворителното пращене на предната броня, цапардосала гаражната врата. Бронята се огъна, вратата се счупи и колата се изстреля навън на тъмната улица.

За момент се залюля, преди да стъпи стабилно на гумите и Кейт се усмихна, форсира двигателя и заглуши виковете на охраната по петите им.

Огъст се извърна в седалката и погледна назад към руините и мотела, а Кейт се почуди дали той си мисли за Илса. Сменяше лентите според менящите се от червено на зелено светлини на светофарите и нямаше значение какво друго става, за да са в постоянно движение.

— Някой преследва ли ни?

Огъст се отпусна с хриплива въздишка на седалката.

— Все още не… — Беше затворил очи, напрегнат, и стискаше дръжката на вратата с побелели пръсти, сякаш всеки момент щеше да му се догади.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Кейт не му повярва, но по резкия му тон предположи, че е по-добре да не рови по темата. В момента имаше по-важни притеснения от настроението му, потегли на изток и гледаше как град И. се смалява в огледалото за обратно виждане, докато не се превърна в стоманен мравуняк, в искрица, после в нищо.