В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (37)

IIII IIII I

Огъст усети камиона да намалява скорост и отлепи глава от задната седалка.

Слизаха от ултравиолетовата ивица и отбиваха на друго, по-тясно шосе. За момент светлината на пътя угасна, после се удвои, а пред камиона се появи сграда.

Приличаше повече на крепост, отколкото на крайпътна отбивка. Високи метални огради, увенчани с бодлива тел, обкръжаваха сградата, а силен прожектор прорязваше езеро в тъмнината, ров от светлина, ширнал се по паркинга и изтрил всички сенки. Табелата, щръкнала над постройката — всъщност приличаше на няколко наслуки натрупани една върху друга постройки — обявяваше, че заведението се нарича „Хоризонт“.

Шофьорът спря пред оградата, натисна клаксона веднъж и изчака. От двете страни застанаха двама души с оръжия. Единият държеше фенерче и нещо като мачете, другият — автомат. Едно оръжие за чудовища, осъзна Огъст, и едно за бандити.

Портата се отвори със съскане и камионът изръмжа напред към паркинга. Момчето чу металното стържене на затварящите се зад тях крила и гърдите го свиха от мисълта, че е пленник в ограждението.

— Толкова далеч ви стига — каза шофьорът, докато паркираше. — Сума народ ще склони да ви закара обратно. Имате ли някакви пари?

— Малко — отвърна Кейт, макар Огъст да бе почти сигурен, че са останали само с дребни монети. Мъжът подъвка устна и й върна медальона. — Тогава им дай това.

Кейт се поколеба.

— Имахме сделка.

— Тъй или иначе идвах насам — отвърна шофьорът. — Хайде. Вземай!

Тя пое медальона и го прибра в джоба си с тихи благодарности. Нощта навън беше студена, хладният въздух къпеше Огъст като балсам. Около тях, върху асфалта, в равни редици като черни чертички, стояха дузина камиони без сенки. Очите на момчето се затваряха по своя воля, а в главата му се въртяха вече четиристотин двайсет и трите чертички, призрачното ехо от стрелба и писъци, и огнен глад.

После го дръпнаха и той отвори очи, за да установи, че Кейт го влачи към флуоресцентната омара на крайпътното заведение.

— Хайде! — подкани го тя. — Умирам от глад!

Огъст се опита да се изсмее, но смехът заседна в гърлото му като стъкло.

 

 

„Хоризонт“ очевидно беше идеалното място да се намираш в четири сутринта. Представляваше малък, самодостатъчен град, с ресторантче, бани с душове и магазини, а цялото пространство бе отлично осветено, Кейт чак я заболяха очите.

Огъст отиде в тоалетната, като измърмори, че трябвало да се освежи, а Кейт се залута между стелажите и докато разглеждаше, стоките се стараеше да симулира, че има повече от пет долара в портмонето. Кредитни карти й се намираха в изобилие, ала бяха лесни за проследяване, а тя използва повечето си пари в брой да плати мотела.

Размишляваше дали да не скрие в шепа някое блокче мюсли, когато видя часовника. Висеше на една ниска витрина заедно с няколко карти и други пътнически принадлежности — обикновен електронен часовник, като изключим факта, че показваше не само времето и температурата, но и координатите. Тя не разполагаше с адреса на мястото, към което беше тръгнала, ала разполагаше с ширина и дължина.

38° 29.45

-86° 32.56

Възможно най-небрежно Кейт смъкна часовника от витрината и го позяпа в течение на няколко дълги секунди, после го пъхна в джоба на сакото. Само дето не беше нейното, а на Огъст. И когато пъхна часовника в джоба му, напипа нещо метално и гладко — крадения телефон. Очите й грейнаха, ала от спътника й нямаше и следа, а останалите посетители бяха твърде заети да си слагат прекомерни количества захар в кафето и със стъклени очи да зяпат редиците телевизори по протежение на стената.

Кейт извади мобилния от джоба си. Беше изключен, за да пестят батерия. Сега тя задържа копчето натиснато, докато не го включи, с надежда за съобщение. Нищо.

Озърна се. Може би нямаше нужда да продължават нататък. Защо пък да не останат тук, в „Хоризонт“. Имаше отлична защита срещу чудовища. Вътре не можеха да влязат малчаи, а и заведението бе достатъчно голямо, та двамата да не изглеждат твърде подозрително. Може би…

После обаче чу името си да се разнася не от устата на Огъст или на някой посетител, а от телевизора на стената.

Вдигна поглед и видя снимка на цял екран.

Нейна снимка.

 

 

Огъст стискаше мивката, а зрението му ту се фокусираше, ту се губеше.

Ставаше все по-зле.

Беше се втренчил в огледалото, а отражението отвърна на погледа му с празни очи и хлътнали бузи. Костите му горяха; погледна ръцете си — стори му се, че прозират през кожата, не тъмни като на малчаи, а стряскащо светли, нажежени до бяло. Треската изгаряше гнева и оставяше пепелта на нови симптоми.

Той се затутка с кранчето и пъхна длани под студената струя. От срещата на влагата с кожата му се вдигнаха тънки струйки пара.

Намираха се прекалено далеч от града, а отсъствието — на хора, на чудовища, на енергия — направо го замайваше.

Опаковай си храна, беше заръчал Лио.

Огъст простена наум.

Умът командва тялото!

Умът командва тялото, което командва труповете, които командват чертичките, прогаряни ден след ден, след ден в кожата му, докато не се напука и разцепи, и не изкърви в ритъма на стрелбата и мелодията на болката, и светът е направен от дивашка музика, направен и направен и все тъй върви цикълът, големият взрив преминава в хленч отново и отново и нищо не е истинско, като изключим Огъст или пък всичко е истинско, с изключение на него…

Изплува задъхан — ставаше му все по-трудно и по-трудно да се задържа на повърхността — и стисна юмруци върху ръба на мивката. Усещаше как ноктите му се забиват дълбоко, заплашвайки да разкъсат кожата.

Огъст беше правил същото и преди, беше гладувал с намерението да повярва, че е по-силен от природата си, и отвратен от факта, че не е, от начина, по който гладът го разкъсваше, а видимо едва докосваше роднините му, закопнял от другата страна да открие нещо различно, освен мрак. Беше стигал до края на сетивата си и отвъд, беше запомнил стъпките, етапите, сякаш да ги знае, е половината от битката за преодоляване, надхитряване — надмогване — на глада. Първо идваше гневът, после лудостта, сетне радостта, накрая мъката. Би трябвало да напишат люлчина песен за това, гняв, лудост, радост, мъка, гняв, лудост, радост, мъка, гня…

Пак потъваше.

Добре си, добре си, добре си!

— Добре ли си, хлапе?

Вдигна очи и видя застанал наблизо мъж — цялата лява половина на лицето му бе в белези.

Огъст преглътна и успя да проговори.

— Уморен съм от битките.

Мъжът поклати глава със симпатия, докато си миеше ръцете.

— Не сме ли всички така?

 

 

Заглавието на екрана гласеше:

КЕЙТРИН ХАРКЪР ОТВЛЕЧЕНА, ЗАПОДОЗРЯНО Е СЕМЕЙСТВО ФЛИН

— Хенри Флин отрича всякаква връзка с отвличането — съобщи новинарят. — Ала източници, запознати със случая, твърдят, че член на домакинството на Флин е посещавал училище заедно с Кейтрин Харкър и е бил забелязан там непосредствено преди изчезването й. Нещо повече. — Очите на новинаря светнаха от зловеща радост. — Доказателствата подсказват, че за нападението в елитното училище е виновен сънаи, довел до смъртта на трима ученици и учител и до изчезването на единственото дете на Харкър.

Стомахът на Кейт се обърна. Неколцина души се навъртаха наоколо, загледани в екраните. Един промърмори нещо гадно под нос, друг каза, че би било добре да има награда.

— Я изключи този боклук! — изсумтя трети.

— Безсмислено е — отвърна старицата зад тезгяха. — Дават го по всички канали.

После показаха бащата на Кейт: в елегантен черен костюм стои пред катедра, все едно не знае какво става и виновни за това не са собствените му разбунтували се чудовища.

— Ще си върна дъщерята — заяви той, — и ще се погрижа похитителите — които и да са — да бъдат наказани за престъпленията си срещу семейството ми и срещу този град. Ние в Северния смятаме това за откровено военно действие.

Новинарят пак се появи на екрана.

— Ако имате някаква информация за Кейтрин Харкър, позвънете на посочения телефон…

Кейт вече кодираше съобщение в крадения мобилен.

Звънни. Спешно.

Отстъпи назад от редицата телевизори, скри се зад витрината за необозначена, безинтересна „бърза“ храна. Мина минута. После втора. Сетне телефонът звънна.

— Кейтрин — разнесе се гласът на баща й само със следа от предишната паника в тона. Беше си възвърнал обичайното спокойствие. — Добре ли си?

— Защо говориш такива неща по телевизията? — тросна му се тя. — Нали ти казах, че не са те!

Премерена въздишка.

— Не съм сигурен. Не и напълно.

— Аз съм — отвърна тя гневно.

— Значи той наистина е с теб.

Въпросът я извади от релси.

— Какво?

— Фредерик Галахър. Познат също като Огъст Флин. Третият сънаи на Хенри…

Дъхът й спря. Щеше да го каже на баща си, планираше да му го сподели. Дявол да го вземе, планираше да достави чудовището право в краката му. Сега не можеше да се застави да произнесе името му.

— През цялото време ли сте били заедно? — притисна я Харкър.

Ала Кейт не поддаде. Вината не беше на Огъст. Огъст не се беше опитал да я убие. Огъст й бе спасил живота.

— Кейтрин…

— Къде е Слоун?

— На лов за онези, които тръгнаха срещу мен.

— Той е тръгнал срещу теб! — изръмжа Кейт.

— Не — възрази баща й равно. — Не е. Лично го разпитах. Отрича да има пръст в нападението.

— Това е лъжа!

— И двамата знаем, че той не може да лъже.

Мислите й кипяха. Трябваше да е Слоун. Кой друг би го направил?

— Татко…

— Стой извън града, докато не те повикам.

— Значи ще оставиш хората да си мислят, че съм отвлечена?

— За да те опазя — отвърна той с твърд тон. — А ти няма нужда да кодираш съобщенията си, Кейтрин. Това е моят телефон, нали? Кой друг може да ги види?

Сянката ти, искаше да каже тя.

Вместо това затвори.

 

 

— Така студеното ще избяга — стресна го хриплив глас. Огъст извади глава от витрината за напитки и видя жилава старица в униформа на „Хоризонт“.

— Извинете. — Затвори вратата на хладилника. — Исках да го пусна да влезе…

Думите прозвучаха неправилно на езика му, ала вече се бяха изтърколили.

Наблизо някаква жена започна да повишава глас, докато говореше по телефона.

Някакъв мъж си изпусна кафето и заля един камионджия, който изруга и блъсна виновника прекалено силно. Напрежението в пространството около Огъст се повишаваше като атмосферно налягане.

Жената се отдалечи бързешком и тогава, между един парещ удар на сърцето и следващия, Огъст долови мирис на престъпление — стара кръв, леден полъх, който охлади пламналата му кожа. Олюля се, вкопчил пръсти в презрамката на калъфа на цигулката, докато плъзгаше поглед по магазина, над рафтове и лица, докато… ето! Целият свят се фокусира около камионджията. Беше набит, с опръскано с кал палто, с къса, неравно подстригана брада и глава, твърде малка за широките плещи.

Ала Огъст изобщо не се вълнуваше от всичко това. Интересуваше го само сянката, ветрееща се като наметало зад мъжа, неспокойна и неправилна, и фактът, че жертвата му вече излиза през вратата и отнася със себе си обещанието за студени кости и чиста мисъл.

Огъст понечи да го последва, но някой го хвана за ръката.

Кейт.

— Трябва да тръгваме — отсече тя. — Веднага.

— Кейт, аз… — Не успяваше да свали очи от смаляващия се силует на мъжа. — Трябва да…

Ала преди Огъст да довърши мисълта си, тя стисна брадичката му между пръстите си — изуми го как не си опари ръката — и го обърна към редицата телевизори, окачени на стената. Лицето й беше разплескано по екраните — по всички — над заглавието:

КЕЙТРИН ХАРКЪР ОТВЛЕЧЕНА, СЕМЕЙСТВО ФЛИН ЗАПОДОЗРЕНИ

Огъст успя да изплува на повърхността в болезнено ярък миг на яснота, докато проумее заглавието.

— Не — изрече и думата го събори като удар под лъжичката. — Не съм…

В този момент звънчето на входната врата запя и шофьорът, който ги беше докарал, влезе, видя екраните и спря.

— Какво е това?

— Мамка му… — Кейт дръпна Огъст надолу под ръба на рафтовете. — Върви. Веднага! — И го бутна към залата. Той хвърли последен отчаян поглед към входната врата, ала мъжът с греховната сянка вече го нямаше.

— Хайде! — Кейт го буташе покрай тоалетните и през задния вход. Озоваха се отвън, но от другата страна на паркинга за камиони. Ултравиолетовите прожектори ги озариха и Огъст простена, главата му се пръскаше.

— Не съм те отвлякъл — заяви той. — Спасих ти живота. Ти реши да бягаш!

— А ти реши да дойдеш с мен. — Кейт вече се отдалечаваше. По-далеч от отбивката. И от него. Изчезна зад съседния ъгъл и той се насили да я последва.

— Трябва да кажем на някого — заяви, докато подтичваше да я догони. — Да им съобщим, че си добре.

— Ако си забравил — подвикна тя, — някой все още се опитва да ме убие.

— Даже няма да им се наложи! — Огъст знаеше, че е прав. Пребори се да не изгуби мисълта си. — Точно това искат те, Кейт. Да обвинят семейството ми за нарушаването на примирието. И ще им се получи, ако не…

Кейт се обърна рязко.

— Какво искаш да направя, Огъст? Не мога просто да се върна…

— Ей, ти! — подвикна нечий глас.

Огъст и Кейт се обърнаха едновременно. Оказа се един от камионджиите от магазина, едър тип с пистолет, прихванат хлабаво в ръката. След него се влачеше друг невъоръжен мъж. Момчето понечи да пристъпи пред Кейт, ала зад нея се отвори врата и под ярката светлина излязоха още хора — мъж с бухалка и жена с нож, чието острие блестеше под прожекторите. Не хвърляха сенки под ултравиолетовите лампи — просто още четирима, които случайно не бяха грешници.

Земята се наклони опасно под краката на Огъст.

Той понечи да смъкне калъфа на цигулката от рамото си с надежда поне да ги обезоръжи, ала първият мъж пристъпи, вдигна оръжието и стреля. Куршумът рикошира в асфалта на сантиметри от краката на младежа. Трясъкът беше оглушителен и за момент Огъст се върна отново в училищната столова, втренчен в малките черни чували на пода, преди гласът на Кейт да го върне в реалността.

— Какво, да му се не види, правиш? — сопна се тя на нападателя.

— Вярно ли е? — попита шофьорът, прицелил пистолет в гърдите на Огъст, а погледа — в Кейт. — Ти ли си хлапето на Харкър?

— Това чудовището ли е? — намеси се мъжът зад тях.

Преди Огъст да успее да отговори, мъжът с бухалката улови Кейт за ръката и я дръпна към себе си. Тя го ритна с коляно и го отхвърли задавен назад, но жената с ножа я хвана и я принуди да отстъпи, като пъхна острието под брадичката й.

Огъст залитна напред, пистолетът гръмна отново и този път куршумът прелетя на косъм от бузата му.

Жената с ножа се усмихна, половината й зъби бяха метални.

— Който го намери, негово си е, момчета. Наградата е моя!

— Единствената награда, която ще получиш, е куршум!

Огъст си пожела мъжът да изпълни заканата. Трудно му беше да остане на крака, вниманието му се местеше от бухалката към ножа и пистолета, а напрежението се надигаше около тях като омара.

— Виж сега — поде мъжът с бухалката. — Ще вземем момичето, вие вземете момчето.

— Смятам да отведем и двамата — заяви онзи с пистолета.

Кейт изсъска заради притиснатия още по-плътно към гърлото й нож.

— И как планираш да го постигнеш? — попита похитителката й.

Въздухът вече бръмчеше, жената с ножа и мъжът с пистолета се намираха в патово положение, а онзи с бухалката и другият с голите юмруци пристъпваха един към друг.

Очите им горяха странно, както правеха хората, когато говореха с Огъст, алчност и свирепост изплуваха от дълбините… сякаш те се хранеха с неговия гняв. На момчето му се виеше свят — знаеше, че е извън способностите му да успокои хаоса, не и докато не спре да кипи в гърдите му… ала навярно нямаше и да се наложи. Лио знаеше как да изкривява тези чувства у хората, как да ги изостря и фокусира.

Умът командва тялото.

Вместо да се бори с влиянието, да се опитва да го овладее, той го усили до крайност, остави го да плисне върху асфалта и да залее всички.

Кейт вероятно бе усетила накъде духа вятърът — и у нападателите, и у себе си, понеже го погледна в очите. Пръстите й трепнаха и миг по-късно Огъст видя метал в ръката й.

— Ще сваля кучката с ножа — прошепна му Кейт и заби сгъваемото ножче в бедрото на противничката си. Тя писна, момичето вдигна ръце, бутна я силно и същевременно се наведе под острието й. В този миг Огъст се хвърли, блъсна мъжа с пистолета, колкото се може по-силно и право в онзи зад него. Оръжието изтрещя, падна на земята, двамата го последваха, на косъм от боричкащите се и ругаещи похитители, забравили за бухалката и ножа. Момчето чу рев на приближаващ камион, къс, остър писък на клаксон. Хвана Кейт за ръката и хукна. След тях се разнесоха викове, нечие тяло рухна тежко на земята и се заредиха приглушени проклятия, ала Огъст не погледна през рамо, докато двамата с Кейт спринтираха зад ъгъла на отбивката и през озарения паркинг към отворената порта.

Камионът влезе вътре и барикадата започна да се затваря. Пазачите, извърнати настрани, бяха втренчили погледи в мрака зад машината и докато забележат приближаването на Огъст и Кейт, стана твърде късно. Двамата изтичаха навън и преминаха, миг преди портата да се плъзне на мястото си и ключалката да щракне.

Почти веднага се отклониха от очертания със светлина път и сред полята Огъст беше наострил уши да чуе над тътена на бясно биещото си сърце хрущенето на гуми, ала камионите не ги последваха, пазачите не стреляха и портата не се отвори.

Въпреки това и двамата не спряха. И не погледнаха назад.

Огъст изгуби представа за времето, не забелязваше, че ръката на Кейт още е вкопчена в неговата, треската и болката се изгубиха някъде. Луд ли беше, или лудостта започваше всъщност да преминава?

Тичаха, проправяйки си на зигзаг път през плевели, покрай бункери и горички. Най-сетне забавиха ход и накрая спряха. Бяха сами, обкръжени само от мрак, а в далечината се мяркаше сиянието на пътя.

Кейт се задъхваше, притиснала ръка към ранения си хълбок; Огъст се свлече на колене и зарови пръсти в студената, влажна пръст.

Искаше да легне. Да притисне буза към земята, както правеше Илса, и просто да се вслуша. Кейт коленичи до него, опря рамо в неговото и в течение на няколко безкрайни секунди просто седяха, погълнати от високата трева. Нощта беше толкова тиха, светът тъй спокоен — трудно бе човек да повярва, че крие каквито и да е опасности.

Огъст дочу далечно ръмжене на камиони и се напрегна, ала те следваха линията на пътя, никой не проявяваше достатъчно смелост да се отклони от безопасността на светлината.

Най-сетне и двамата се изправиха. Първите утринни лъчи започваха да озаряват хоризонта и да оцветяват света в мътните оттенъци на синина. На Огъст му причерня и Кейт се протегна да го задържи да не падне.

— Добре ли си?

Въпросът отекна в главата му, набръчка мислите му както камък, хвърлен в езеро, превърна се в отговор, докато се разнасяше.

Добре. Добре. Добре.

Беше лудост, беше невъзможно, ала и наистина вярно. Болката отслабваше, мускулите и костите му най-сетне започваха да се отпускат. Огъст си пое треперливо дъх, изненадата му се смесваше с радост. Лио грешеше. Беше успял. Беше преминал!

— Огъст? — настоя Кейт. — Добре ли си?

— Да. — Думата изпълни и тялото, и ума му. Беше истината.

— Добре… — Тя стискаше нещо в ръка. Обърна се към слабата утринна светлина и закрачи към нея.

— Къде отиваме? — попита Огъст и тръгна редом с нея.

Кейт не се обърна, ала отговорът й го достигна, понесен от вятъра и звучен като музика.

— У дома.