В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (19)

IIII

Кейт съумя да завърши деня, без да нарани никой друг — беше си постижение. Не знаеше дали се дължи на късмет, на шанс или на Фреди. Да, закачаше се с него, но за един кратък миг на трибуните отговорът на „Къде си сега?“ означаваше всъщност „Тук“. Не беше сигурна защо за първи път от цяла вечност, седнала в прегръдката на онова странно, ала удобно мълчание, се чувстваше на място. Не беше Кейт, заслушана с усмивка в слуховете, нито онази, опряла нож в гърлото на съученичка, нито момичето, което заби кози крак през сърцето на чудовището.

Беше предишната Кейт. Онази нейна версия, настроена да подхвърля шеги вместо заплахи; да се усмихва, когато наистина има повод.

Това обаче не беше светът, подходящ за тази Кейт.

Тя хвърли чантата на леглото и шишенцето на доктор Ландри се изтърколи от нея.

Дали пък тъкмо хапчетата не бяха омекотили бронята й.

Може би… И все пак нещо във Фреди я интригуваше. Нещо… обезоръжаващо, заразно, познато. В зала, пълна с чужди погледи, тя долови именно неговия. В час с ученици, изучаващи лъжи, той надраска истината в празните полета. В училище, което се крепи на илюзията за безопасност, той не се смущаваше да говори за насилие. Мястото му не беше тук, също както и нейното, и тази споделена странност я подлъгваше към близост, създаваше й усещането, че го познава.

Да, само че не го познаваше.

Все още не.

Кейт седна на бюрото, почука по клавиатурата, за да събуди компютъра, и се логна в уебсайта на Академия „Колтън“.

— Кой си ти, господин Галахър? — запита се на глас, изтегли списъка на учениците и прелисти профилите, за да намери каквото търсеше. Цъкна на страницата на Фредерик Галахър. Информацията за него беше изредена в лявата колонка — ръст, възраст, адрес, т.н. — снимката отдясно изглеждаше странна. Самата тя се беше снимала много пъти — по веднъж за всяко училище — и винаги настояваха да се обърне с лице към обектива, да застане в средата на кадъра, да гледа напред и да се усмихва широко. Момчето на екрана дори не я гледаше.

Стоеше в профил, със сведени надолу очи, леко размазани очертания и разтворени устни, все едно е бил заснет не само в движение, но и докато си поема дъх. Ако не беше едва видимата следа от черна чертичка, подала се изпод опънатия му ръкав, Кейт би де поколебала дали това е Фреди.

Защо секретарката не е повторила кадъра?

Нещо закачливо в размазаната снимка пробуди желанието на Кейт да се сдобие с по-добра, за да има възможност да се взира в него, колкото си иска, без той да отвръща на погледа й. Тя зареди в нов прозорец градския общодиск, влезе в социалната мрежа, която май всички ученици ползваха, и написа името му.

Появиха се две съвпадения в района на град И., но и двамата не бяха Фреди, когото бе срещнала. Доста странно; впрочем, нали той й бе споменал, че се обучавал домашно. Нищо чудно изобщо да не се бе регистрирал на сайта. Тя отвори трети прозорец и написа името му в търсачката. Откри половин дузина мъже — механик, банкер, жертва на самоубийство, аптекар — и никой не съответстваше на нейния Фреди.

Кейт се облегна по-удобно и почука с метален нокът по зъбите си.

Напоследък всички оставят дигитални следи. Цял ден, всеки ден в „Колтън“ постоянно се правят снимки, всеки скучен миг се записва, все едно заслужава да бъде съхранен и запомнен. Е, къде е Фреди тогава?

Звън на струна отекна в мислите й. Може би проявява параноя и търси сложен отговор там, където има простичък — той, например, е от редките хлапета, които предпочитат да стоят извън мрежата.

Може би. Ала й беше като сърбеж, а сега като започна да се чеше…

Дискът не беше единственото място, където се записва тази информация, не и в Северния град. Кейт се логна в личния ъплинк на баща си и цъкна на архива, маркиран „Хора“. Екранът се изпълни с хиляди миниатюрни изображения, всяко с име и дата. Фреди не беше като другите ученици в „Колтън“ и навярно не само тя го бе забелязала. Написа името му в прозорчето за търсене, донякъде с надежда лицето му да се появи с етикет за нарушение, дори и само аномалия, но не получи резултат.

Разочарована, цъкна обратно на училищния списък и огледа внимателно снимката; в продължение на няколко дълги минути се взира в нея, все едно очакваше Фреди да се съживи, да довърши движението си, да срещне погледа й. Не се получи. Кейт скролна през профила, записа си адреса и стана.

Сещаше се за още едно непроверено място.

— Ехо? — подвикна, докато пресичаше апартамента.

Не получи отговор. Бързо обиколи обширното централно помещение. Нито следа от Слоун или Харкър. Вратата към кабинета на баща й беше заключена, но когато притисна здравото си ухо към дървото, не чу бръмченето на звукоизолиращата система, а Харкър я активираше, когато се намира вътре. Кейт въведе кода — още на втория си ден тук бе монтирала камера, за да улови движенията на баща си и реда на натискане на копчетата — и секунда по-късно вратата се отвори с едно побутване.

Лампите светнаха автоматично.

Кабинетът на Калъм Харкър беше просторен и странно класически, с широко тъмно бюро, стена с книжни лавици и редица прозорци, обърнати към града. Кейт отиде до лавиците и прокара длан по големите черни томове, натъпкани плътно един до друг. Счетоводни книги.

Харкър беше предпазлив човек; поддържаше и хартиени, и дигитални копия на информацията за всичките си граждани. Компютърът беше заключен — Кейт не бе успяла да кракне кода за достъп — но най-хубавото на книгите бе, че всеки можеше да ги отвори. Счетоводните томове стояха подредени по азбучен ред и се пренаписваха всяка година. Ако хората изгубеха защитата на Харкър в течение на тази година, задраскваха имената им. Ако получеха защита, баща й ги допълваше в края на съответния том.

Кейт извади от лавицата томчето за „Г“ и на бюрото го отвори. Запрелиства го, докато намери името: Галахър.

В Северния град под защитата на Харкър бяха изброени единайсет Галахъровци и имаше дори Парис Галахър, чийто адрес съвпадаше с този в профила на Фреди, но самият той не бе споменат. Кейт обаче беше видяла медальона на шията му. Отвори тома на последната страница на тефтера с надежда да види името му сред добавените.

Нямаше го.

— Къде си ти? — прошепна Кейт и точно тогава някой се окашля.

Вдигна рязко глава. Баща й стоеше на прага и си бършеше ръцете с кърпа от черна коприна.

— Какво правиш, Кейтрин?

Въздухът заседна в дробовете на Кейт. Тя се застави да издиша бавно, с надежда звукът да не се превърне в театрална въздишка.

— Търся едно име. — Облегна се на бюрото, все едно беше съвсем естествено да се намира тук. — Едно момиче в училище ме побърква. Има медальон и се надявах да е краден или изтекъл, но за съжаление… — Тя хлопна книгата шумно. — Все още е под твоя защита.

Харкър втренчи в нея тъмните си очи. Тя се постара да не обръща внимание на засъхналата кръв по маншетите му. Додаде:

— Съжалявам. Трябваше да почакам да се прибереш, не знаех обаче кога ще си дойдеш…

— Не си спомням да съм оставял кабинета отключен.

— Не си — съгласи се хладно Кейт, оттласна се от бюрото и излезе. Голямо облекчение беше, че баща й не я последва.

В стаята си отново се намести на стола, а ученическият профил на Фреди още беше отворен на екрана й. Сега изглеждаше още по-странно — размазана снимка до име, което според записите на баща й, не съществуваше. Възможно ли е да използва псевдоним? А защо?

Крият нещо само хора, които имат какво да крият.

Е, каква тайна пазеше Фредерик Галахър?