В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (21)

IIII I

— Тежка нощ? — попита Кейт на качване по трибуните.

Фреди беше свел глава над книгата си, но тя виждаше торбичките под очите му и стиснатите му зъби.

Той не вдигна глава.

— Толкова ли личи?

Тя пусна чантата си.

— Изглеждаш адски зле.

— О, благодаря — отвърна той сухо и прокара ръка през още влажната си коса.

Нито откъсваше поглед от книгата, нито прелистваше страницата.

В главата на Кейт бушуваха куп въпроси и се мъчеха да изплуват едновременно, тя обаче ги задържа в дълбините. Започна да потропва с пръсти, сети се за наблюдението на доктор Ландри и си наложи да спре. Канеше се да спомене цигулката, но днес момчето не я носеше. Опита се да види какво чете той — или се преструва, че чете — ала думите бяха твърде дребни, така че й оставаше само да си седи и да се мъчи да върне усещането, което бе изпитала едва вчера, удобния покой, който споделяха. Сега не можеше да остане неподвижна. Изнервена, издърпа слушалките си и миг преди да ги пъхне в ушите си, Фреди се обади.

— Какво направи?

Кейт леко се скова, доволна, че той не я вижда.

— В какъв смисъл?

Най-сетне той остави книгата настрани. Платон. Що за третокурсник чете философия за забавление?

— За да те изритат пак от физическо.

— О… — Тя се пипна по корема. — Боли ме ужасно стомахът.

В светлосивите очи на събеседника й проблесна веселие.

— Така ли?

— Аха, дано не съм пипнала някой вирус… — Кейт се преви показно, ухилена до уши. — Нали знаеш какво казват…

— Какво?

— Чистият въздух е най-доброто лекарство.

Щеше да е твърде щедро да нарече изражението на Фреди усмивка и все пак беше достатъчно топло. Кейт си прибра косата зад ухото и усети погледът му да се устремява право към белега. Той не го забелязваше за първи път, ала сега за първи път попита.

— Как го получи?

Слабостта приканва ножа. Думите обаче се надигнаха, преди Кейт да успее да ги спре.

— В автомобилна катастрофа.

Фреди не изстреля автоматично „съжалявам“, сякаш е било по негова вина. (Кейт мразеше, когато хората правят така.) Само кимна и прокара палец по черните черти на китката си.

— Всички, предполагам, си носим белезите.

Тя се пресегна и бръсна с пръсти най-близката му чертичка. Усети го да се стяга при допира й.

— От колко дни си чист?

Той внимателно си дръпна ръката и посегна към маншета да скрие белезите.

— Остави ме на мира.

Въпросите гърмяха в главата й.

Кой си ти?

Какво криеш?

Опитваха се да избягат и Кейт се канеше да ги пусне, но Фреди заговори пръв.

— Мога ли да ти споделя една тайна?

Тя се понадигна.

— Да.

Избълва думата по-бързо, отколкото възнамеряваше, а той май не забеляза. Втренчи поглед в нея. Беше невероятно тежък, смазваше я осезаемо.

— Какво има?

Фреди се наведе към нея.

— Никога не съм виждал гора отблизо!

И с тези думи, преди тя да успее да каже каквото и да е, я задърпа по стъпалата на трибуните към дърветата.

 

 

— Миришат като свещи. — Фреди разрита листата.

— Почти съм сигурна, че свещите миришат като тях — възрази Кейт. — Кой човек никога не е виждал дървета?

Той вдигна едно алено листо и го завъртя между пръстите си.

— Който живее в червената зона и има извънредно покровителствени родители.

Пулсът на Кейт се ускори при споменаването на семейство, ала въпреки това небрежно подметна:

— Разкажи ми за тях.

Фреди само сви рамене.

— Добри хора са. Мислят ми доброто.

Как се казват, искаше да го пита тя.

— С какво се занимават?

— Татко е хирург… — Той пристъпи към един паднал дънер. — Мама е израсла в Късмет. Просто се оказала от грешната страна на границата при затварянето й.

— Ужасно! — възкликна Кейт и беше искрена. Достатъчно лошо беше, че гражданите на Искреност са попаднали вътре в капана; често забравяше за чужденците. На грешно място, по грешно време, с живот, унищожен заради лош късмет…

— Тя не го показва — продължи Фреди разсеяно, — но знам, че й тежи.

Споменаването на тежест върна мислите на Кейт към железния му медальон и черните счетоводни книги.

Откъде си взел този медальон?

Тя преглътна.

— Едно дете ли си?

— Разпит ли е това? — върна й удара Фреди, след което, за нейно облекчение, додаде. — Най-малкият син съм. Ти?

Харесваше й, че я попита, едва ли обаче не знаеше отговора.

— Само аз съм.

В далечината удари звънецът за обяд и Кейт се поколеба, но Фреди не показа намерение да се връща. Вместо това се свлече по едно дърво, опрял гръб о ствола. Тя се намести до съседното и зае същата поза. Фреди изрови от раницата си хрупкава зелена ябълка и й я подаде.

Кой си ти?

Кейт посегна към плода, нарочно бръсна с пръсти неговите и отново се наслади на леката тръпка, която го разтърси, сякаш контактът бе нещо чуждо и ново за него.

Отхапа от ябълката и му я върна. Той я завъртя между дланите си.

Какво криеш?

— Ще ми се целият град да е такъв — каза тихо.

— Празен? Зелен?

— Спокоен.

Пак й подаде ябълката. Така и не беше отхапал.

Кейт прокара пръст по следите от зъбите си.

— Виждал ли си някога чудовище отблизо?

Фреди подъвка устна.

— Да. А ти?

Тя вдигна вежди.

— Баща ми държи един малчаи за домашен любимец.

Съученикът й сбърчи вежди и отвърна кратко:

— Предпочитам котки.

Кейт изсумтя и му подхвърли ябълката.

— Аз също.

Поне за малко помежду им отново се отвори онова прозорче към сладкото мълчание. Порив на вятъра разлюля клоните над главите им и ги поръси с мъртви листа. С ябълката в ръка, с очи, сиви като дим, и с едно златно листо, заседнало в черните му къдри, Фреди Галахър приличаше повече на картина, отколкото на момче.

Кой си ти?, копнееше да попита Кейт.

Вместо това посегна към ябълката и отново отхапа от нея.

 

 

Въпросите я гризяха цял следобед. Колкото по-дълго стояха в гората, толкова по-силни ставаха съмненията й. За него. За нея. Навярно имаше проста причина за измисленото име. Или пък момчето нямаше избор. Случваше се понякога хората да имат разумни причини да се крият. Да лъжат.

Ала Кейт искаше да знае истината.

Стигна до средата на коридора и чу цигулката.

Приключила бе контролното преди края на часа и сега си пилееше времето до последния звънец. Забави крачка, заслушана, и предположи — надяваше се — че свири Фреди. Капка истина сред всички загадки. Музиката идваше от една класна стая малко по-нататък по коридора; когато Кейт стигна до вратата, мелодията секна, последвана от стържене на столове и инструменти. Тя надзърна през стъкленото прозорче и видя учениците от оркестъра да си събират багажа. Звънецът удари и те се изсипаха навън, Кейт огледа класа за Фреди, ала не го забеляза.

— Здрасти — поздрави тя някакъв тип, който влачеше подобен на чело инструмент.

Момчето пребледня леко, когато осъзна, че Кейт говори на него.

— Случайно да имате Галахър в часа?

— Кого?

— Фреди Галахър — поясни тя. — Висок, слаб, с черна коса, свири на цигулка?

Момчето сви рамене.

— Съжалявам, не го познавам.

Кейт изруга под нос, а челистът се възползва от възможността да избяга.

Тълпата се разреждаше и тя се върна до шкафчетата. Фреди тъкмо си прибираше раницата. Тя стрелна с поглед ученичката до съседното шкафче и момичето избяга. Кейт облегна рамо на металната вратичка.

— Здрасти.

— Здравей. — Фреди нареждаше учебниците си. — Все намирам парченца гора, залепнали по дрехите ми.

— Аз се отърсих — похвали се Кейт. — Не ми се иска някой да си помисли нещо.

Той я зяпна неразбиращо.

— Какво имаш предвид?

Тя се взря в него. Той отвърна на погледа й и по бузите му полазиха алени петна.

— Ох!

Кейт забели очи, после си спомни за какво е дошла и надзърна в шкафчето му.

— Не носиш ли цигулката?

— Вкъщи е.

— Смятах, че си в оркестъра.

Фреди наклони глава.

— Не съм казвал такова нещо.

— Тогава защо я донесе?

— В какъв смисъл?

Кейти сви рамене:

— За какво ти е в училище цигулка, ако не си в оркестъра?

Фреди затвори шкафчето, не с трясък като всички други, а с тихо, но решително щракване.

— Ако наистина искаш да знаеш, не мога да свиря вкъщи, понеже стените са прекалено тънки. „Колтън“ има музикални стаи, шумоизолирани. Ето затова я донесох.

Кейт усети как увереността й се изплъзва.

— Хубаво — постара се да продължи с все същия лековат и безгрижен тон: — Щом не си в оркестъра, кога се предполага, че ще те чуя да свириш?

Искрата в очите на Фреди угасна.

— Не се предполага.

Все едно я удари в корема.

— И защо не? — раздразни се тя, пламнала от гняв.

Той си преметна чантата през рамото.

— Вече ти казах, Кейт. Не свиря за никого.

— Аз не съм никой — сопна се тя и се изчерви, внезапно засегната. — Аз съм Харкър.

Фреди я погледна с пренебрежение:

— И какво от това?

— Такова, че на мен не ми се отказва, не и без причина.

Той само се изсмя — рязко, ледено излайване — и поклати глава.

— Наистина го вярваш, нали? Целият този град се върти около твоите желания, понеже имаш пари и власт. И всички се боят прекомерно да ти откажат нещо… — Фреди се наклони към нея. — Трудно е за вярване, Кейт, но не всичко на този свят е свързано с теб! — Вдигна глава. — Честно. Мислех те за свястна. Явно съм сбъркал.

Кейт отскочи, потресена. Пламна цялата и я обзе гняв, горещ като жарава. Фреди се обърна да си върви, но тя плесна длан в шкафчето пред него и му препречи пътя.

— Кой си ти?

На лицето му се изписа объркване.

— Какво?

— Кой? Си? Ти?

Той се опита да избута ръката й, но тя го хвана за китката и го блъсна в шкафчето. Стига й толкова. Край на игрите. Без повече обикаляне около темата.

— Знаеш какво имам предвид, Фреди! — Кейт поднесе лакираните си с метал нокти към медальона върху ризата му. — Ти наистина не ми приличаш на Фреди. Нито на Фредерик. Нито на Галахър.

Той присви очи.

— Пусни ме, Кейт.

Тя се наведе по-ниско.

— Който и да си всъщност — прошепна, — смятам да разбера!

В този момент върху тях се стовари някой и преметна ръка през раменете на Фреди.

— Ето къде си бил! — възкликна Колин на висок глас. — Навсякъде те търсих! — Той стрелна Кейт с извинителна усмивка, докато измъкваше Фреди от хватката й. Тя позволи да премести ръката й. — Ще закъснеем. За онова. Сещаш се. Купончето… — Издърпа приятеля си по коридора. — Нали не си забравил? Хайде…

Колин просто махна за довиждане, без дори да погледне през рамо, ала точно преди да завият зад ъгъла, Фреди се обърна с неразгадаемо изражение.

Кейт изхвърча от училище, все още кипяща от гняв.

Изтърси поредното хапче от шишенцето на доктор Ландри и го глътна, докато се кастреше, задето е позволила тъкмо на Фреди да й влезе под кожата. Глупава, глупава, глупава! Нали си мислеше, че той я харесва, че я е схванал, беше го допуснала до себе си. Идиотка. Поне едно беше научила от баща си — че самообладанието означава контрол. Дори да е само илюзия.

Трудно е за вярване, Кейт, ала не всичко на този свят е свързано с теб!

Гневът й пламна отново.

Мислех те за свястна.

За какъв се смята той?

Явно съм сбъркал.

Кой е той?

Кейт стигна до паркинга; черния седан още го нямаше. Тя закрачи насам-натам и се опита да се успокои с упражнения за дишане. Не й помогнаха. Усещаше нервите си да дрънчат като изтървани монети в гръдния кош. Намести се на ръба на една пейка и изрови цигара от кутията в чантата си. Пъхна филтъра между устните си, докато наблюдаваше как учениците се изсипват от училището като мравки.

— Госпожице Харкър! — извика една секретарка, когато Кейт посегна към запалката си. — На територията на училището спазваме стриктно правилото без цигари!

Кейт се обърна. Беше в настроение за схватка, но по-логичната част от нея отсъди, че сега не е моментът.

— Хайде да позная — предложи и върна цигарата в кутията. — Заради здравния… — Канеше се да каже „риск“, нещо обаче привлече погледа й.

Онези тримата вървяха през моравата — Фреди и ниското момче, и някакво момиче, което не познаваше. Момчето и момичето се смееха, а спътникът им кимаше и се усмихваше лекичко, както правят хората, когато искат да си мислиш, че те слушат, но не е така.

Кейт проследи как момичето подскочи няколко крачки напред и тръгна заднешком, вдигнало телефона си, за да щракне снимка на момчетата. В последния момент Фреди вдигна длан пред лицето си. Направи го небрежно, но в жеста имаше нещо повече, и когато момичето шеговито опита отново, той затвори очи и се извърна. Точно като на училищната снимка.

Беше съвсем незначителна дреболия.

Ала, докато го гледаше как се дърпа и по лицето му пролазва следа от паника, Кейт дочу изсъскването на едничка дума в главата си.

Чудовище.

Глупаво беше — абсурдно, параноично — но това я върна на земята и внезапно мислите й се юрнаха покрай размазаната снимка на страницата на академия „Колтън“ до липсата на снимки, където и да е на общодиска и измисленото име, и думите, надраскани в бялото поле, и свръхзагрижените му родители, и краденият медальон, и отказът му да й свири, и възмущението му, и начинът, по който я бе погледнал, все едно споделяха някаква тайна. Или все едно той криеше тайната.

Сънаи, сънаи, с воал пред очите

Песни сладки пеят и гълтат душите!

Кейт посегна към телефона си. Момичето се отказа да прави снимки, а Фреди се откопчи от спътника си, махна му за довиждане и започна да се отдалечава. Кейт не се поколеба. Отвори камерата на мобилния си и натисна копчето, като нащрака поредица снимки, преди съученикът й да успее да се извърне.

Зад нея отекна клаксон. Черната кола беше пристигнала.

Кейт се качи с разтуптяно сърце, прикрила екрана на телефона в шепата си. Не погледна, не и веднага. Изчака колата да излезе от „Колтън“, а светът да започне да се замъглява зад прозорците.

После, бавно, си погледна телефона.

Очевидно теорията й беше налудничава, затова скролна през снимките по-скоро в очакване да не види нищо, ала лицето на Фреди се взираше право в нея. На първите няколко кадъра той вече отклоняваше очи и Кейт с треперещи пръсти върна назад през скорострелната поредица, все по-назад към мига, когато главата му е била извърната достатъчно, за да се вижда лицето.

Плъзна поглед по снимката, по униформените панталони и официалното сако на „Колтън“, по преметнатата през рамо чанта и тъмната коса, разпиляна по бузите на Фредерик Галахър и провиснала пред очите… илюзията свършваше дотам. Понеже очите му изобщо не бяха сиви, каквито ги помнеше тя.

Представляваха просто черно петно, ивица тъмнина, която фотоапаратът не можеше да улови.

Виждал ли си някога чудовище отблизо?

Кейт се отпусна на седалката.

Фреди Галахър не беше обикновен ученик.

Не беше дори човек.