В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (13)

IIII IIII I

Вратите на асансьора се отвориха и блясъкът на богатството изчезна, фоайето и горните етажи на Харкър Хол може и да бяха целите в мрамор и златен обков, ала тук долу, в мазето, нямаше лакирани подове и лъскави полилеи, не звучеше успокоително и Бах. Онова горе бяха само пластове, восъчната кора на ябълката. Тук долу беше гниещата й вътрешност.

Мазето на Олсуей билдинг представляваше „място за сбирки“. Преди десетилетие бомбен взрив бе обелил боята и отнел живота на седемнайсет души, оставяйки обаче стоманата и бетонните кости непокътнати, и именно тук, където ехото на ужаса още витаеше сред стените и се просмукваше в голия под, Калъм Харкър даваше аудиенции. Не за гражданите си — за поданиците си — а за чудовищата си.

Кейт остана скрита и надзърташе от редицата асансьори. Лампите в мазето до една бяха насочени не към стените, а към средата на масивното помещение. Озаряваха висока платформа в средата. В тъмните ъгли се бяха събрали дузини корсаи. По цялата периферия на мазето чудовищата шумоляха като листа или отпадъци — смъртоносно потракване в сенките, дрезгав хор от шепот, а гласовете им се сливаха в общ хор.

бий строши разкъсай плът кръв кост бий строши

Това бяха кошмарни твари, герои от кривнали през земите на злото приказки за лека нощ; скритите под леглото и в килера чудовища, сдобили се с живот, зъби и нокти. Внимавай, казваха родителите на децата си, бъди добър, иначе ще дойде корсаи. Всъщност корсаите не се интересуваха дали си добър, или лош. Те плуваха в мрака и се хранеха със страх, телата им — изкривени като от тежка болест, приличаха на човешки само ако ги гледаш с ъгълчето на окото. А съзреш ли ги лице в лице, обикновено бе твърде късно да бягаш.

Кейт гледаше право в най-близкия звяр, концентрира се, докато очите й се приспособиха и тя различи млечните му зеници, неясните очертания и заострените зъби. Бяха почти невъзможни за убиване. Силна слънчева светлина право в главата — всичко друго просто ги разсейваше в пространството — ала за да проработи трикът, първо трябваше да откриеш глава, доста по-трудно от очакваното, защото очертанията им се сливаха и разтваряха в мрака.

Корсаите имаха кошерен ум — управляващ всички наведнъж — и Харкър бе успял някак да ги подчини на волята си. Очевидно ги беше примамил долу в подземието и бе изключил лампите, а случилото се после беше история, прераснала в легенда. Твърдяха, че ги покорило безстрашието му. Бил заредил пръскачки с течен метал и когато корсаите най-сетне се възстановили след дни и дори седмици, превили коляно пред него.

Малчаите на Харкър стояха по-близо до центъра на действието, скръстили сухите си като скелет ръце върху тъмните си сака и с очи, пламнали като въглени в изпитите лица. Повечето изглеждаха мъжки, няколко — смътно женствени и нито едно не напомняше дори малко на човек. От тях сякаш лъхаше студ, изсмукваше топлината от въздуха (Кейт потрепери и си спомни ледената хватка на Слоун) и всяко бе жигосано с все същата дамга — Х на лявата скула. Недалеч едно корсаи се приближи прекомерно до малчаи и изсъска, оголило множество редове нащърбени зъби. В тълпата се забелязваха и хора — биячи с корави тела и белязани бузи; самото им присъствие беше знак за сила и все пак в сравнение с тях малчаите изглеждаха още по-чудовищни.

В колекцията на Харкър липсваха единствено сънаи. Тези редки създания — най-тъмните твари, изпълзели от Явлението — се бяха съюзили с Флин в Южния град. Слуховете твърдяха, че сънаите отказвали да бъдат контролирани; според някои обаче — отказвали само от Харкър. Тъй или иначе, чудовищата на Харкър бяха много, а тези на Флин — малко и липсата им не се отразяваше по никакъв начин. Накъдето и да погледнеше Кейт, мазето изобилстваше с чудовища и всички очи — бели, червени и човешки — бяха вперени в платформата и светлината, която се лееше върху нея — и в мъжа, застанал в средата й.

Стигаше да погледнеш Калъм Харкър и те побиваха тръпки.

Очите му бяха дълбоко поставени и сини — не светлосини или лазурни като небето, или дори сиво-сини, а тъмни, кобалтови, нощем изглеждаха черни — и вървяха в комплект с орлов нос и квадратна брадичка. Изпод яката и маншетите му се показваха татуировки — дръзки племенни шарки — черното мастило се катереше по опакото на дланите му, нагоре по шията; вълничките и спиралите свършваха точно до ръба на скалпа. Само косата на Харкър не подхождаше на зловещия му вид. Беше руса — с топъл, осветлен от слънцето цвят като на Кейт, с буен перчем до очите и хъшлашки провиснали покрай скулите кичури. Именно тази му особеност го превръщаше в „Кал“. Но така го наричаше единствено майката на Кейт, Алис. За всички други беше „Господине“. Губернаторе. Шефе. Дори Кейт мислеше за него като за Харкър, макар да полагаше усилие да го нарича „татко“. Гримасата, която изкривяваше в такива случаи лицето му — неудобство? Отвращение? Объркване? — сама по себе си беше победа.

Харкър не стоеше сам на платформата; пред него на четири крака лазеше мъж и молеше за живота си.

— Недейте, милост! — хълцаше той с треперещ глас. — Ще намеря парите. Кълна се!

Зад гърба му стояха двама малчаи и по знак от Харкър го изправиха насила на крака. Забиха нокти в кожата на нещастника и той изписка задавено, а губернаторът се протегна и сграбчи металния медальон, увесен на шията му.

— Недейте! — умоляваше мъжът. — Ще намеря парите!

— Твърде късно… — Харкър откъсна медальона.

— Не! — изплака нещастникът, когато единият от държащите го малчаи се прозя широко и разкри редиците заострени зъби в пастта си. Канеше се да ги забие в гърлото пред себе си, но Харкър поклати глава.

— Чакай.

Мъжът изхлипа облекчено, а Кейт затаи дъх. Познаваше баща си и забеляза как оглежда парчето метал и после — доскорошния му притежател.

— Дайте му преднина. — Хвърли медальона настрани. — Пет минути!

Чудовищата пуснаха мъжа и той се свлече на пода, вкопчен в краката на Харкър.

— Моля ви — изплака. — Моля ви! Не можете да ми го причините!

Харкър го изгледа надменно.

— По-добре хуквай да бягаш, Питър.

Мъжът пребледня. Изправи се тромаво, запрепъва се по платформата — и хукна. Тълпата хора и чудовища, сдържана от командата на Харкър, избухна в смях, съскане и ликуване; раздели се като море, за да пропусне мъртвеца. Неколцина се отделиха от групата и го последваха по бетонните стъпала, нагоре към улицата и в тъмата.

Междувременно на сцената — понеже това представляваше подиумът всъщност, сцена на театър — Харкър вдигна железен бастун с дръжка, под формата на гаргойл — досущ като емблемата върху капака на колата им (пак в онази книга Кейт бе прочела, че водачите на секти имат подобен вкус към драматичност, помпозност и показност). Сега, вместо да повиши глас, за да укроти тълпата, баща й удари с върха на бастуна си по бетонната платформа. Звукът отекна из мазето и тълпата затихна до шепот, а мърморенето се сниши от вълна до подводно течение.

— Следващият — заповяда Харкър.

На платформата извлякоха един малчаи и Кейт се ококори. Чудовището се гърчеше и въртеше, железните окови на китките и гърлото тушираха силата му. На мястото на дамгата се виждаше ивица съдрана кожа, сякаш бе откъснал знака си с нокти.

— Оливиър — гласът на Харкър изпълни мястото за срещи на чудовища и хора, — ти ме разочарова.

— Така ли? — изръмжа чудовището със стържещ глас. — Всъщност ние сме разочаровани.

Вълна разбуни множеството в мазето. Ние. Корсаите захриптяха, а малчаите си зашепнаха.

— Защо да гладуваме заради сделките, които сключваш ти, човеко? Ние не правим такива сделки. Корсаите може да говорят като един, но малчаите не са твои псета.

— Грешиш. — Харкър пъхна железния гаргойл под брадичката на малчаито. Ухили се, когато чудовището се отдръпна от целувката на метала. — На всеки от вас съм дал избор. Оставате в Северния град под мое управление или отивате на юг да ви изтрепят хората на Флин. Ти избра да останеш в моя град, да приемеш моя знак и после си избрал и да пресушиш цяло семейство до капка. Семейство под моя защита.

Очите на малчаито грейнаха гневно, ала спокойната усмивка на Харкър не трепна. Той вдигна очи и се обърна към зейналата около него пещера.

— Имам си система. Всички знаете какво се случва с онези, които я провалят. Които ме следват, жънат награди. Които ми противоречат… — Харкър сведе очи към малчаито. — Умират.

Тълпата отново взе да ликува, изпълнена от нервна енергия и свирепа възбуда, а малчаито напъваше оковите си. Дори чудовищата се бояха от смъртта. Това тук поне не хленчеше. Не умоляваше. Само се втренчи в Харкър, оголи острите си зъби и го заплаши:

— Приближи ме и ще ти разкъсам гърлото.

Бащата на Кейт отстъпи спокойно назад и се извърна встрани. До ръба на платформата имаше малка масичка, отрупана с разнообразни оръжия, и Харкър прокара пръсти по тях в размисъл кое да избере.

— Чуй ме! — изръмжа малчаито зад него и гласът му отекна из залата, макар че гърлото му гореше под желязото. — Ние не сме слуги. Не сме роби. Ние сме вълци сред овце. Чудовища сред хора. И ще пребъдем. Времето ти свършва, Харкър! Идва нашето време!

— Е… — Губернаторът си избра оръжие. — Твоето вече дойде!

Извади ножа от канията и Кейт видя отворилата се възможност.

— Аз ще го направя — извика тя, достатъчно високо да я чуе баща й. Тълпата затихна в търсене на изреклия тази дързост. По-висока платформа свързваше подиума с асансьорите и дъното на залата като мост. Кейт излезе от укритието си и застана под светлината на прожекторите.

Вдигнала високо глава и фокусирана върху баща си вместо върху тълпата, тя зърна изчезващата сянка на изненадата, прелетяла през лицето му — беше се надявала на гордост, но и това й стигаше.

За момент Харкър обмисли предложението й — очевидно преценяваше хода й — показен, публичен, дързък до точката на наглост — впрочем и двамата знаеха, че или трябва да приветства намесата й, или да накаже нахалството й. Опасна игра — и сигурно щеше да се наложи да си плати за нея по-късно, ала за неочаквано облекчение на Кейт, той се усмихна и посочи масата с инструменти, все едно е банкетна.

— Заповядай!

Момичето спокойно тръгна напред — самоуверено, напълно наясно колко важно е да държи под похлупак емоциите си и да владее нервите си. Напредваше към баща си, копирайки студената му усмивка, и внимаваше да не поглежда към зрителите наоколо. Стигна до платформата, Харкър вдигна ръка, положи я на рамото й и я стисна — малък, безмълвен жест, не знак на топлота, а предупреждение. После отстъпи встрани да гледа.

— Какво е това? — изсъска окованото малчаи. — Пращаш едно дете да те отърве от мен?

— Пращам дъщеря си — уточни Харкър студено. — И ако мислиш, че ти оказвам милост, значи не я познаваш.

Кейт се усмихна на похвалата, нищо че беше само театър. Щеше да покаже на баща си какво може. Беше силна. Също и лукава. И хладнокръвна.

— Прати ми момиче — озъби се малчаито, — и ще ти върна труп.

Макар и обърната със здравото си ухо към чудовището, Кейт се престори, че не го чува. Все така с гръб към тълпата, огледа масата. Плъзна длан над оръжията и си представи гладката костна плоча върху гърдите на малчаито, заела мястото на стомаха и ребрата. Беше си научила домашното. Несведущите биха се опитали да забият острие през костения щит или да го пронижат с куршум.

— Когато ти е удобно, малка Кейтрин — обади се малчаито и думите на Слоун я разтърсиха цялата.

Винаги ще си останеш нашата малка Кейтрин.

Тя сграбчи един кози крак. Изискваше повече сила от острието, но дължината щеше да й послужи добре. Хвана го за единия край и го смъкна небрежно от масата, остави го да стърже, метал в метал, и така нагнети напрежението, както би сторил Харкър.

Взе и един нож, после се приближи до чудовището.

В четвъртото й училище — „Пенингтън“ — проявяваха пълна нетърпимост към бойните изкуства, другите училища обаче свършиха работа. Във „Фишър“ беше ходила на карате, в „Лейтън“ — на кендо, в „Далоуей“ изучаваше фехтовка, кикбокс в „Уайлд Прайър“. В „Света Агнес“ нямаше подобни часове, но там много си падаха по успокояването на ума и отварянето на място за Бога. В случая на Кейт — за съсредоточаване.

Тя размаха козия крак. Мазето притихна.

— Ела насам — призова я малчаито. — Поднеси ми гърлото си…

Кейт заби дръжката на ножа между зъбите на чудовището, а козия крак — изотдолу под ребрата. Разнесе се влажно жвакане, металът застърга в кост, а след миг малчаито затрепери в страховит гърч, избълва поток черна кръв върху ризата на момичето и се преви. Кейт го положи на гръб и червените очи се втренчиха нагоре в нея, празни и мъртви. Тя освободи козия крак с мазно изстъргване и се върна до масата, където внимателно постави оръжията на местата им. Подире си остави кървава следа.

После погледна баща си в очите. Усмихна му се.

— Благодаря. Имах нужда от това!

Калъм Харкър вдигна вежда и на дъщеря му й се стори, че долавя съвсем бледа искрица уважение, преди той да махне с ръка към мазето.

— Искаш ли да ти намеря още един?

Кейт огледа залата, все още пълна с притихнали и шокирани зрители, горящи очи и усукващи се сенки.

— Благодаря — избърса си ръцете, — имам домашни.

С тези думи се извърна и излезе от мазето.

Вратите на металния асансьор се затвориха и Кейт видя отражението си. Все още носеше училищната униформа. Лицето й беше изпръскано с прекалено тъмна кръв, предницата на ризата и ръцете й лепнеха от нея. Втренчи се в студения си, син поглед и не отклони очи от него, докато асансьорът се издигаше през Харкър Хол, етаж след етаж, и накрая не стигна върха.

Слоун не се виждаше никъде и Кейт безмълвно прекоси празния апартамент до спалнята си и затвори вратата. С треперещи ръце пусна радиото и го усили още и още, докато звукът не започна да вибрира в стените на стаята и не удави всичко.

И тогава, едва тогава, в безопасност под тътена на мелодията, Кейт се свлече на пода, задавена за въздух.