В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (7)

IIII

— „Парк Стейшън“ — обяви спокоен металически глас.

Огъст се отпусна на седалката във вагона, измъкна от раницата си добре омачкан екземпляр на „Републиката“ и го отвори по средата. Знаеше по-голямата част от текста наизуст, така че нямаше значение на коя страница ще попадне. Важното беше да има причина да гледа надолу. Слушаше спирките при обявяването им — не желаеше да рискува да вдига очи към табелата, за да не привлече вниманието на камерите по тавана. Поредните червени оченца в търсене на чудовища, макар всички да знаеха, че те излизат нощем.

Е, почти всички — поправи се Огъст.

— „Мартин Сентър“.

Три спирки до „Колтън“. Вагонът на метрото се пълнеше и Огъст стана да предложи мястото си на една старица. Стоеше с глава, сведена над книгата, но старателно оглеждаше и пътниците с хубавите им рокли и панталони, токчета и костюми, и с нито едно видимо оръжие.

Някакъв мъж го бутна по рамото на минаване и Огъст стисна зъби.

В човека нямаше нищо необичайно — костюмиран, с вратовръзка, малко понапомпал се около кръста — ала сянката му привлече вниманието на момчето. Не се държеше като нормалните сенки — на толкова добре осветено място дори не трябваше да я има, ала когато мъжът спря, тя продължи да се движи, да се гърчи и усуква около него като неспокоен пътник. Никой друг не я виждаше, но за Огъст тя се извисяваше във въздуха, призрачна твар с твърде много детайли за сянка и твърде малко — за човек. Той я позна: беше ехо от насилие, белег за грях. Някъде в града живееше чудовище и убиваше заради този човек и извършеното от него злодеяние.

Огъст се вкопчи в металните подпори.

Ако се намираха в Южния град, щеше да научи името на мъжа. Щяха да му го връчат — на него или на Лио — на късче хартия заедно с адреса, а той да го издири през нощта, да усмири ехото и да отнеме живота му.

Ала това беше Северният град.

Тук лошите не изкупваха вината си, стига да разполагаха с нужната сума.

Огъст откъсна поглед от мъжа и тъкмо тогава седналата на пейката старица се наведе напред.

— Винаги съм искала да бъда актриса — поде тя с поверителен тон. — Не знам защо не съм опитвала. И сега, боя се, е твърде късно…

Огъст затвори очи.

— „Юниън плаза“.

Две спирки.

— Сигурна съм, че е твърде късно… — продължаваше да бръщолеви старицата, — но още си мечтая…

Дори не говореше на него, не и наистина. Чудовищата не можеха да изказват лъжи, а когато хората се намират около сънаи, ставаха… искрени. Не се налагаше Огъст да ги убеждава да си отворят устата — ако му беше по силите да ги възпре да не се разприказват, щеше да го стори. Те просто започваха да изсипват всичко натрупано. През повечето време дори не осъзнаваха, че го правят.

Хенри го наричаше „влияние“, а Лио имаше по-добра дума: „изповед“.

— „Лайл Кросинг“.

Една спирка.

— … И още мечтая…

От способностите Огъст мразеше определено най-много изповедта. Лио я обожаваше, караше всички наоколо да огласяват съмненията си, страховете и слабостите, но от нея Огъст се чувстваше неудобно.

— А вие мечтаете ли…?

— „Колтън“ — обяви гласът над главите им.

Влакът забави ход и спря, Огъст безмълвно се помоли за милост, докато бягаше от вагона на метрото, а изповедта на жената го следваше по петите.

 

 

Северният град беше сюрреалистичен, Колтън обаче се оказа съвсем различно нещо. Огъст никога не се беше отдалечавал толкова от червената зона. Академията беше оградена и за разлика от Шева, стените й изглеждаха по-скоро красиви, отколкото функционални, зад кованата желязна порта училището се намираше сред просторна ливада и тя завършваше със зелен гъсталак. Само веднъж досега Огъст бе виждал дървета — в разграбен парк на три пресечки южно от укреплението. Тези тук бяха различни. И толкова много, че образуваха стена. Не, гора. Така се наричат групите дървета…

Дърветата обаче не го разсейват колкото хората.

Накъдето и да погледнеше, виждаше хора — не войници, не цивилни от Севера, а тийнейджъри в сини училищни униформи. Момчета и момичета минаваха през портите или седяха на групички по тревата. Огъст се изуми с каква лекота си говорят и се докосват едни други, допират лакти, прегръщат се през раменете, допират глави и бедра в съучениците си. Учудваше го как лицата им грейват с широки усмивки, как присвиват устни от раздразнение или избухват в смях. В техните ръце тези действия изглеждаха толкова… естествено.

Какво правеше той тук?

Навярно Лио беше прав: трябваше да се нахрани, преди да тръгне. Но беше твърде късно. Огъст пребори копнежа да се оттегли, опита се да си напомни, че сам бе потърсил изход от казармата, а Лио, представяте ли си, му гласува доверие и му постави задача и то важна като на всички други от армията. Застави се да тръгне напред, макар при всяка крачка да го изпълваше все по-силна увереност как през униформата на „Колтън“ и обиграната усмивка някой ще прозре и ще забележи, че той не е човек. Несъмнено фактът беше изписан на лицето му ясно като белезите по ръцете. Внезапно часовете, прекарани пред огледалото, му се сториха пълна глупост. Как изобщо му хрумнало да имитира подобно поведение? Откъде му бе дошла мисълта, че ще успее да мине за ученик, само защото е на една и съща възраст с учениците? Действителността го ужаси. Те не бяха на една и съща възраст. Просто изглеждаха така. Не, не го формулира правилно: той изглеждаше на тяхната възраст, понеже всички те бяха родени, а той се бе събудил във формата на дванайсетгодишно момче. На толкова са били онези деца, труповете в черните чували, когато в началото бе взривът, но не на Вселената, а само кратките стакато откоси на куршуми и…

Огъст внезапно спря, зинал за въздух.

Някой се блъсна в рамото му — не дружеско побутване, а враждебно ръгване — и той се препъна напред, ала се овладя навреме да види момчето — широкоплещесто и русо — да хвърля суров поглед назад.

— Какъв ти е проблемът? — сопна му се Огъст, въпросът му се изплъзна, преди да успее да се спре.

Момчето се обърна към него.

— Стоеше ми на пътя — изръмжа то и го сграбчи за яката. — Да не мислиш, че ще оставя някакъв лайнян новак да ми се пречка? Това е моята година, тъпако, моето училище! — И, за ужас на Огъст, продължи да приказва: — Да не мислиш, че ще ме уплашиш с този страшен поглед? Не се боя от теб. Не се боя от никого. Аз… — потрепери и придърпа противника си по-близо. — Не мога да спя — щом затворя очи и ги виждам…

— Чакай малко — обади се един ученик над рамото на Огъст. — Проблем ли има, Джак?

Русото момче, Джак, примигна няколко пъти, фокусира погледа си и блъсна противника си назад. Другият ученик го хвана за рамото.

— Хайде де, няма нужда от това. Приятелят ми съжалява. Не искаше да те ядосва!

Каза го с дружелюбен и небрежен тон.

— Дръж го далеч от мен, Колин — отсече Джак отново с нормалния си глас, — иначе ще му строша наглата мутра!

— Разбрано. — Колин поклати глава и когато Джак се втурна нататък, промърмори: — Задник! — Обърна се към Огъст — ниско, слабо момче с близнат от крава перчем и топли очи, блеснали на открито лице. — От първия ден си започнал да си търсиш приятели, а?

Сънаито се изправи и подръпна сакото си.

— Кой каза, че ми е първият ден?

Колин се разсмя — без усилие, естествено като дишането.

— Училището е малко, пич — ухили се той, — и досега не съм те виждал. Имаш ли си име?

Огъст преглътна.

— Фредерик.

— Фредерик? — повтори Колин и вдигна вежда.

Огъст се почуди дали не е направил грешка и не е избрал погрешно име.

— Аха — отвърна все пак и добави, — можеш да ми викаш Фреди.

Никой не го беше наричал Фредерик или Фреди, но така улучи правилния отговор. Изражението на Колин отново се смени, от скептицизъм премина към незабавна радост.

— О, благодаря ти, Господи — възкликна той. — Фредерик е наистина претенциозно име. Не се обиждай. Вината не е твоя!

Тръгнаха заедно към централния корпус, ала двама ученици извикаха Колин по име.

— Хей, ще се видим вътре — сбогува се той и изтича да ги посрещне. На средата на пътя се обърна с усмивка. — Постарай се да не ядосваш никой друг преди началото на часовете!

Огъст успя да скалъпи призрачна имитация на гримасата на момчето.

— Ще сторя всичко по силите си.

 

 

— Име? — попита жената на рецепцията.

— Фредерик Галахър — отвърна Огъст и си лепна, както се надяваше, нервна усмивка, докато бръсваше кичур коса от очите си. — Обикновено ми викат Фреди.

— Ясно. — Жената извади пристегната с жълто ластиче папка. — Трябва да си един от новите ученици.

Той кимна, поразшири усмивката. Този път жената се усмихна в отговор.

— Я се виж — каза му тя. — Тъмна коса. Мили очи. Трапчинки. Направо ще те изядат!

Огъст не беше сигурен какво е имала предвид.

— Надявам се, че няма — отвърна.

Тя се разсмя. Всички тук се смееха от едното нищо.

— Все пак трябва да си вземеш идентификационната карта — допълни жената. — Върви в съседната стая и им дай горния лист от папката си. Ще се погрижат за теб! — Тя се поколеба и доби вид, сякаш се кани да каже нещо повече, нещо лично. Огъст се измъкна, преди да си е отворила устата.

В съседство, през врата с табела „РЕГИСТРАЦИЯ И ЛИЧНИ КАРТИ“, се извиваше къса опашка. Огъст проследи как ученикът в началото на опашката връчи на мъжа зад гишето лист, после застана пред бледозелен фон. Усмихна се и секунда по-късно блесна светкавица. Огъст трепна. Втори ученик повтори процедурата. И трети. Той отстъпи назад.

Всички други се насочваха към голяма врата с две крила в другия край на фоайето, Огъст ги последва и се озова на входа на амфитеатрална зала. За сядането изглежда имаше неписана система, естествен ред и всички други явно го разбираха. Упътваха се към местата си, а той се въртеше на вратата в опит да не прекъсва потока новодошли.

— Коя година? — попита женски глас. Огъст се обърна и видя учителка с пола, стиснала купчина папки.

— Трети курс.

Тя кимна.

— Седиш долу отпред, отляво.

Докато Огъст си намери място, залата се запълваше с хора и шум; самото им натрупване го замайваше и омаломощаваше. Навред около него стотици гласове бъбреха и се наслагваха, натрупваха се като музика, но със съвсем различна каденца, не толкова класическа, колкото джаз, и когато той се опита да раздели разговорите, получи не акорди, а само срички, смях и безсмислени звуци. После, милостиво, какофонията затихна и Огъст вдигна очи, навреме да види мъж в официален син костюм да пресича подиума.

— Здравейте! — поздрави той и почука микрофона на катедрата. — Аз съм господин Дийн и съм директор тук, в „Колтън“. Искам да приветствам първокурсниците ни с добре дошли в ново училище, а завръщащите се ученици — с новата учебна година. Може да не сте забелязали, но имате няколко нови колеги, които се присъединяват към нас. И, понеже „Колтън“ е общност, ще ги помоля да станат, когато си чуят имената, за да ви дадат възможност да им помогнете да се почувстват добре дошли тук!

Стомахът на Огъст падна в петите.

— Имаме двама нови второкурсници… Марджъри Тен…

Десетина реда по-назад от Огъст се изправи момиче и силно се изчерви под тежестта на погледите на цялото училище. Незабавно понечи да си седне, ала директорът я посочи и настоя:

— Моля, останете права! Да видим… Елис Кастърфийлд?

Кокалесто момче стана и помаха на съучениците си.

— Третокурсници, един ученик се присъединява към редиците ни…

Сърцето на Огъст щеше да се пръсне.

— … господин Фредерик Галахър!

Той издиша, облекчен — не беше чул името си. После си спомни, че именно Фредерик е неговото име. Преглътна и се надигна. Третокурсниците около него се заобръщаха на седалките, за да го огледат по-добре. Лицето му започна да пари и Огъст за първи път си пожела да не е толкова истински. Може би дори да изчезне.

После директорът каза нейното име и новият третокурсник наистина изчезна в определен смисъл.

— И накрая, четвърти курс, госпожица Кейтрин Харкър.

Из предните редици се надигна следващото момиче и залата млъкна, забравила за всички други нови ученици. Всички устремиха погледи към нея.

Кейтрин Харкър.

Единственото дете на Калъм Харкър, „губернаторът“ на Северния град — мъж, известен с колекционирането на чудовища като оръжия и причината Огъст да бъде изпратен в „Колтън“.

Той пак се сети за разговора, проведен с Хенри и Лио.

— Не разбирам. Искате да… тръгна на училище? С нея? — Сбръчка нос при тази мисъл. Харкър беше врагът. Убиец. Кейтрин представляваше загадка, но ако приличаше по нещо на баща си… — И какво точно ще се иска от мен?

— Да я следиш — обясни Лио.

— Колтън е твърде малък. Тя ще ме забележи.

— Ще играеш чужда роля — отвърна Лио. — И искаме да те забележи. Искаме да се сближите.

— Не прекалено — намеси се Хенри. — Просто искаме да я държиш под око. В случай че ни потрябва допълнителен метод за въздействие…

— По същата причина нейните хора търсят теб — обясни Лио. — Когато примирието падне…

— Ако падне… — прекъсна го Хенри.

— Тя може да се окаже полезна.

— Не знаем нищо за нея — възрази Огъст.

— Тя е дъщеря на Харкър. Ако му пука за някого, ще е за нея.

Огъст се вгледа в момичето на първия ред. Кейтрин приличаше на баща си: слаба и суха, и някак ъгловата. На предварително показаната му снимка прическата й беше друга… И сега беше руса, но стигаше до раменете, абсолютно права и разделена на път да прикрива половината й лице. Повечето момичета в училището предпочитаха да носят униформени поли, а тя си беше облякла тесни панталони и стоеше със спокойно пъхнати в джобовете ръце. Навсякъде около Огъст учениците се разшушукаха. И тогава Кейтрин, вторачила напред студен, празен поглед, изведнъж се обърна и погледна през рамо.

Към него.

Тя не знаеше — не би могла да знае — кой е той, но бавно го прецени — обходи го с тъмните си очи и витаеща в ъгълчетата на устните усмивка, преди директорът Дийн да им нареди да седнат. Огъст се отпусна на седалката с чувството, че току-що е избегнал сблъсък със смъртта.

— А сега — продължи директорът, — ако още не сте си получили идентификационната карта, постарайте се до края на деня да се сдобиете с нея. С нея не само плащате за обяд и учебни пособия, но и ще ви трябва за достъп до определени части от кампуса, включително театъра, спортните съоръжения и шумоизолираните музикални стаи.

Огъст наостри уши. Не му пукаше за столовата, не проявяваше особен интерес към драмата и фитнеса, ала към място, където би могъл да свири на спокойствие? Това си струваше мъките за издаване на картата.

— В стаята за карти ще има персонал по време на обяда и половин час след края на занятията… — Директорът продължи да бръщолеви още няколко минути, ала Огъст бе спрял да го слуша.

Събранието приключи. Потокът ученици го изнесе извън аудиторията и във фоайето, а там му потрябваха грубо трийсет секунди да осъзнае, че няма представа накъде се очаква да поеме сега. Коридорът беше пълен с облечени в униформи тела; Огъст се опита да се отдръпне от пътя им, докато ровеше за учебната програма в чантата си.

— Хей, Фредерик!

Вдигна глава и видя Колин да си проправя път през тълпата. Новият му познат го улови за ръкава и го издърпа от течението.

— Държа те! — Стрелна поглед надолу и видя ръката на Огъст, там, където ръкавът се беше вдигнал нагоре. Изразителните му очи се ококориха. — Охо, готини татуировки, пич. Не допускай обаче Дийн да ги види. Направо е луд по правилата. Веднъж си направих временна на лицето — май беше пчела, не помня защо — и той ме накара да я изтъркам. Училищни разпоредби…

Огъст дръпна маншета надолу и Колин хвърли едно око на листа в ръката му.

— Оха, чудесно. Имаме английски заедно. Стори ми се, че видях името ти в списъка… Проверявам всички часове предварително, просто да съм наясно срещу кого се изправям, разбираш ли?

Огъст не разбираше, а и нямаше представа дали само в негово присъствие Колин е бъбрив, или момчето по природа си е такова, подозираше обаче второто.

— Както и да е, да вървим. — Колин го дръпна към вратата на стълбището. — Знам пряк път!

— Накъде?

— Към английския, очевидно. Можем да минем по коридора, но е пълен с всичките тези проклети първокурсници! — изрева той. Няколко по-дребни ученици се обърнаха ококорено към него и учителката с полата стрелна Колин с мрачен поглед.

— Бързо в час, господин Стивънсън!

Колин само й смигна и излезе на стълбището, като задържа вратата за Огъст, който не беше сигурен дали му помагат, или го отвличат. Но не искаше да закъснее за първия час в живота си, така че последва новия си приятел. Точно преди вратата да се хлопне, му се стори, че в коридора видя Кейтрин Харкър, а учениците покрай нея се разтваряха като море.