В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (44)

IIII II

Най-напред Кейт видя трупа.

Вторият малчаи се беше свлякъл напряко на отворената врата. От разкъсаните му гърди и под разцепения ребрен щит се стичаше черна кръв. Кейт приклекна и взе парче кост, хлъзгаво, ала остро. Не беше нож, но щеше да свърши работа.

Изправи се и се огледа. В едната посока, отвъд отворените врати на склада, я чакаше нощта и празен паркинг с поля отвъд. В другата посока, приведен в светлината на прожектор, бе коленичил Огъст. Насинен и окървавен, той бълваше дим като гаснещ огън. Над него се бе надвесил човек. Първоначално Кейт го взе за Слоун, ала приближи и видя тялото на малчаито сгърчено на пода. Сега отчете ръста на новодошлия, ширината на раменете му, отблясъците на светлината в косата му и съобрази, че това е Лио.

Обзе я облекчение при вида на Огъст жив и Слоун мъртъв, но междувременно Лио вдигна брат си на крака и тя видя изписаната по окървавеното лице на момчето болка, чу я вплетена в издрезгавелия му глас, докато умоляваше брат си и се опитваше да се изскубне.

Кейт отстъпи крачка назад и дали поради лъскавата от кръв повърхност на костта в ръката й, или поради движението й в застиналия свят наоколо, погледът на Огъст я откри в мрака и дори от разстояние тя го видя да отваря широко очи, ала не с облекчение, а със страх.

Миг по-късно Лио също завъртя глава и присви черните си очи.

В погледа му нямаше доброта. Нито милост.

Кейт се препъна заднешком и едва не падна върху трупа на другия малчаи, големият сънаи пусна брат си и извади нещо от якето си. В началото тя го помисли за пистолет, понеже металът засия в светлината на прожектора, ала после видя разликата.

Беше музикален инструмент, флейта, не по-голяма от дланта му.

Поднесе я към устните си и Кейт си пое дъх в очакване на музиката, преди да осъзнае, че е предназначена за нея.

— Бягай! — извика Огъст и се хвърли върху брат си.

Двамата паднаха на бетона, а Кейт се обърна и се втурна навън в нощта.

 

 

Огъст не можеше да се сравнява с Лио. Беше твърде млад, твърде гладен, окован и пребит. По-големият сънаи го отблъсна и изхвърча от кръга светлина навън в коридора. Момчето се изправи с мъка и с последни сили се втурна подир брат си.

— Спри! — извика към излезлия на открито Лио. Препъна се след него, едното му коляно се прегъна, преди да стигне до вратата. Успя да се изправи, ала падна за пореден път, а брат му вдигна флейтата към устните си и изсвири първата нота.

Мек, сладък звук засвистя във въздуха като вятър.

— Не! — изпищя Огъст в опит да прекъсне мелодията, ала нямаше смисъл.

Кейт тичаше, залепила длани за ушите си, но щом музиката прозвуча, крачките й изгубиха ритъм, забавиха се и спряха. Дланите й се отпуснаха и провиснаха кротко до хълбоците й.

— Не! — Огъст безуспешно се помъчи да стане отново. Остана на колене, загледан как към повърхността на кожата на Кейт изплува червена светлина. Момичето се извърна към тях, музиката на Лио разковаваше душата й и ума на Огъст едновременно. Когато Илса си тананикаше, обземаше го покой. Когато свиреше брат му, имаше чувството, че се разпада на части, разтваря се в мрака.

Което и се случваше.

Някъде изпод горещината и болката той усети драскотината на нов белег, на нов ден, четиристотин двайсет и четвъртата черта, но нито една от тях нямаше значение, понеже той гореше. И пропадаше.

Устните на Кейт се движеха и той чу ясно думите, с които приближаваше. Признанието й.

— … мислех, че ще ме нарани. Нямаше нужда да стрелям по него, ала ми се стори най-лесният начин да… Би могъл да ме лъже. Бях забравила как изглежда истината. Не знаех на кого да вярвам оттук нататък…

— Пусни я, Лио — примоли се Огъст. — Моля те!

Сънаито спря да свири. Кейт остана неподвижна на няколко крачки от тях, с лице, изчезнало под пламъка на светлината.

— Вземи я.

— Не.

— Душата й е червена.

— Не.

— И ти си съгрешил, братленце — каза Лио. — Съгреши срещу природата си и срещу каузата ни! — Думите му си проправяха път в разпадащия се ум на Огъст. — Имаш такъв потенциал. Заедно ще извършим големи дела. Но първо трябва да останеш на правилната вълна. Сега стани.

Огъст се изправи на крака разтреперан. Мракът се увиваше около тялото му и лъхаше като пара от крайниците му. Чертичките по кожата изчезваха една по една.

Не съм чудовище.

— Стига толкова, братленце.

Не съм…

Сърцето му прескочи в гърдите.

— Отпусни се!

Аз съм… — Усещаше как се разпада.

— Прегърни истинската си форма! — нареди Лио и думите му се плъзнаха през Огъст, като изтриха й последните капки от силата му.

Момчето знаеше, че той е прав, знаеше и какво трябва да направи.

Спря да се съпротивлява.

Тогава болката се разсея и огънят угасна, а той пропадна надолу, надолу, надолу в мрака.