В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (40)

III

Огъст разбираше, че си губи ума.

Най-лошото в случая беше, че усеща как това се случва.

Болестта превзе тялото му, заразяваше мислите му и сега той се намираше в плен на самия себе си, залепнал в омарата, все едно заседнал в капана на съня. Усещаше периферията на реалността, ала не можеше да я достигне, не можеше да се изтегли на повърхността.

Не можеше да се държи и за думите си. Те се изплъзваха между мислите му и от устата му, а после изчезваха още преди да е осъзнал значението им.

За известно време болката изчезна, притъпена от лудостта и радостта, ала сега чертичките горяха отново по кожата му, пулсираха горещи и изстрелите трещяха в главата му като стена от бял шум. Притисна горящото си чело към студените плочки, кожата му изсъска като залят огън, докато студът се бореше с треската му.

Най-сетне тялото му изстина, Огъст се отпусна отново на стената на ваната и остави студената вода да се надигне над пищялите му, нагоре по гърба и да се затвори над ребрата му.

Кейт влезе и излезе, тъмните й очи плуваха в парата, дойде и си отиде, и после пак…

И сега беше тук.

— Слушай сега — каза Огъст в опит да удържи думите, преди да му се разбягат. — Трябва… да се махнеш.

— Не.

— Не бива… да си тук… когато пропадна.

Тя пак положи ръка върху неговата; едната — студена, другата — гореща, и той не знаеше коя коя е. Границите се замъгляваха.

— Няма да те оставя да пропаднеш, Огъст.

Отново страх и изсмукваща тъга.

— Не… мога…

— Не можеш да ме нараниш — намеси се Кейт. — Не и докато ти си си ти, нали? Така че, ще остана.

Той стисна зъби, затвори очи и се опита да се съсредоточи върху сърцето си, костите, мускулите и нервите. Да се разкъса сам парче по парче, клетка по клетка, опита се да усети всеки малък атом, който съставляваше тялото му.

Всеки от тези атоми го умоляваше да захвърли всичко, да се предаде, да остави мрака да го обземе. Улови се как се пързаля към безсъзнанието и се насили да остане буден, уплашен, че ако потъне сега, ще изплува нещо друго.

 

 

Кейт се настани на дивана, с цигара между зъбите.

Изрови отнякъде половин кутия, стар запас на майка й.

Тези неща човек убиват, беше казал Огъст през първия ден.

Кейт сви устни около цигарата. Щракна сребърната запалка, проследи танца на пламъка пред връхчето и я угаси, а цигарата захвърли встрани незапалена.

Има куп други начини да умреш.

Пусна телевизора и се намръщи при вида на лицето си на екрана.

— … часове от пресконференция на Харкър — обясняваше репортерът, — има активиране на безредиците по Шева между АФ и силите на Харкър, според докладите са стигнали до сблъсъци. Сега се прехвърляме при Хенри Флин…

На екрана се появи пресконференция. Зад катедрата стоеше слаб мъж с изправен гръб.

От лявата му страна, с ръка на рамото му, беше застанала тъмнокоса жена — съпругата му Емили. От другата стоеше войник с превързана ръка. Армията на Флин наброяваше хиляди, а той бе избрал да го придружи ранен. „Хитър ход — помисли си кисело Кейт, — да се представи за жертва.“ Ала пък, от друга страна, такъв и беше: синът му бе изчезнал, обвинен за неизвършено престъпление. Заради баща й. И заради нея.

— Семейството ми няма нищо общо с нападението над Кейтрин Харкър.

— Вярно ли е, че сте пратили шпионин в училището й?

— Вярно ли е, че липсва един от сънаите ви?

— Вярно ли е…

Кейт намали звука на телевизора, изрови мобилния от джоба си и някъде към средата на съобщението до баща й някакъв звук я извади от унеса.

Хрускане на гуми. По чакъл.

Рязко вдигна глава. Звукът бе приглушен от звука на телевизора и съскането на душа. Докато стана от дивана и погледна през прозореца, колата вече спираше пред къщата. От шофьорската страна слезе мъж, млад и жилест, с черно кепе на АФ. Кейт затаи дъх. Войник от армията на Флин? Издърпа пистолета от кръста си и свали предпазителя. Мъжът се качи по стълбите и почука.

При вида на бравата сърцето й падна в петите. Не беше заключила вратата.

— Огъст Флин? — подвикна мъжът и добави. — Тук ли си?

Кейт затаи дъх.

Какво прави този тип тук?

Поколеба се. Може да не е опасен. Да не им мисли злото. Вероятно, ако придружи Огъст в Южния град…

Мъжът пак започна да чука. Тя запристъпва през дневната в колебание накъде да тръгне — към вратата или към коридора. Може би… но как ги беше намерил той?

Чукането спря.

— Кейтрин Харкър? — провикна се непознатият.

Сърцето я заболя.

— Знам, че си вътре!

Втренчила поглед във входната врата, тя не видя масичката — онази същата, в която винаги си блъскаше коляното. Улучи дървения й крак с пищял и рамкираната снимка падна с остро хрущене.

Бравата се размърда и Кейтрин хукна към коридора.

Беше стигнала до средата, когато вратата се отвори с трясък.

 

 

Независимо от шуртенето на душа, Огъст чу някакъв шум.

Тежък ритъм. Помисли си, че е някоя от песните на Кейт, но думи нямаше, само повтарящо се тряс, тряс, тряс.

Той се надигна и седна. Болеше го да диша, да се движи, ала още беше тук и на себе си.

Изправи се, напоените му с вода панталони прилепваха към кожата. Олюля се, но се облегна на покритата с плочки стена, спря душа и се постара да чуе нещо през тътена на стрелбата в главата си. През ръбатото стакато долови името си, а после и онзи шум, и осъзна, че това е грубият ритъм на удрящ по дърво юмрук.

Тряс. Тряс. Тряс.

Излезе от ваната с чувството, че тялото му е направено от стъкло — едно грешно движение и то просто щеше да се счупи. Застина за миг на ръба.

— Кейт? — извика.

И после чу трясъка.

 

 

Вратата се отвори с трясък, още докато Кейт пресичаше антрето. Мъжът я хвана през кръста и двамата се търколиха в схватка. Той се стовари върху нея, изви китките й над главата, ала тя успя да забие коляно в корема му, а после със стъпало го изрита назад в стената, като същевременно се претъркаляше и се надигаше, и прицелваше с пистолета.

— Не мърдай! — изръмжа. Сърцето й препускаше, но ръцете й не трепваха. Кепето на непознатия беше паднало и косата му влизаше в очите, което не й попречи тя да види съсипаното Х на бузата му. Значи не беше от АФ. Беше от хората на Слоун. — Вдигни ръце!

— Госпожице Харкър — отвърна той почти спокойно и вдигна донякъде едната си ръка, другата задържа зад гърба. — Не съм дошъл да ви убивам.

Тя наклони пистолета.

— Ръцете! Горе!

— Всичко това е излишно… — продължи мъжът с непроницаем и пресметлив поглед. — Праща ме баща ви…

Тя стрелна с поглед кепето на пода и белега на челото му.

— Глупости на търкалета.

— Просто маскировка — уточни равно непознатият. — В случай че чудовището излезе първо… — усмихна се почти арогантно. — Как иначе ще знам къде се намирате, госпожице Харкър?

— И защо ще праща теб?

— Притесняваше се.

— Ами белегът?

Мъжът наклони глава и перчемът му падна настрани, за да разкрие белега.

— Бърза си, а? А сега остави оръжието и…

— Извади си и другата ръка!

Бавно, плавно той извади ръка, в която държеше мобилен телефон. Сладко каза:

— Видя ли?

— Остави го…

Отново хрущене на гуми по чакъл. За миг Кейт стрелна поглед встрани, но толкова стигаше. Мъжът се хвърли към оръжието й и тя се завъртя право към него. Дръпна спусъка в мига, когато пръстите му докоснаха дулото.

Откатът отметна ръцете й нагоре, звукът изкънтя в стаята и запълни и здравото й ухо с пищене. Изстрелът не беше чист — куршумът улучи непознатия в шията и проби дупка право в стената зад него. Мобилният телефон падна от ръката му и се плъзна по пода, докато той посягаше към раната си; но кръвта се процеди през пръстите му по гърдите и покапа на дъските.

Червена.

Не черната кръв на чудовищата, а яркочервената на живите хора.

Устните на непознатия шаваха, но Кейт не го чуваше, а когато слухът й се възвърна, беше твърде късно. Мъжът направи едничка несигурна стъпка назад към стената и после животът се оттече от очите му и той рухна — труп още преди да е паднал на пода.

Кейт не можеше да откъсне очи от разширяващата се локва кръв.

Би трябвало да е също като убийството на чудовище.

Ала не беше.

Тя потрепери цялата, а после чу накъсано дишане и вдигна поглед. Огъст стоеше в началото на коридора, целият мокър и превит от болка.

Не, не болка.

Глад.

— Кейт! — изпъшка той. Когато вдигна глава, светлината бе изчезнала. Очите му бяха широко отворени и черни. — Какво направи?