В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (22)

IIII II

Кой си ти?

Гласът на Кейт го преследваше в метрото.

Не ми приличаш на Фреди.

Влачеше се след него през целия град.

Смятам да разбера!

Промъкваше се след него по улицата.

Огъст си отдъхна облекчено, след като стигна до горния етаж на казармата на Флин и завари апартамента празен. Захвърли чантата си на леглото до Алегро и се просна в креслото. Мислите му се вихреха бясно.

Трудно е за вярване, но не всичко на този свят е свързано с теб!

Защо го бе казал?

Мислех те за свястна.

За какъв се мислеше той?

Какво беше сторил?

Не с взрив, а с хленч.

Въпрос.

Кой си ти?

Който и да си…

Смятам да разбера.

Откъсна металния медальон и го запрати в стената. Той се удари достатъчно силно да остави вдлъбнатина в мазилката, преди да се търколи по пода.

Кой си ти?

Кой си?

Кой?

На вратата се почука и Огъст рязко вдигна глава. Лио стоеше на прага и изпълваше цялата каса.

— Вземи си якето. Излизаме.

Момчето погледна прозореца и с изненада забеляза, че слънцето е залязло.

— Къде отиваме?

Лио вдигна парче хартия.

— Според теб къде?

Огъст разтърка очи.

— Не съм гладен.

— Не ми пука. Филип е в критично състояние, Харис е негоден за служба, значи тази вечер си с мен.

Огъст не знаеше какво е направил, че да заслужи вниманието на брат си, но не го искаше, не сега, не по този начин. Лио си имаше определена репутация, станеше ли дума за лов.

— Всички ти познават физиономията — възрази Огъст в опит да се измъкне. — Ако изляза с теб…

— Ще те вземат за мой подчинен. А сега ставай!

Момчето преглътна и се изправи. Пресегна се към калъфа на цигулката, ала Лио го спря.

— Остави я.

Огъст примигна.

— Не раз…

— Тази вечер няма да ти трябва.

Момчето се поколеба. Брат му също не носеше никакви инструменти.

— Лио…

— Ела!

Огъст плъзна длан от калъфа на цигулката. Докато се влачеше след Лио през апартамента, се озърна с надежда да види Хенри или Емили, спасително въже, някой да ги спре. Родителите му обаче не се виждаха никъде и вратата на Илса беше затворена.

Не попита къде отиват. Отдалечаваха се от Шева и центъра на града, поне толкова беше ясно, и скоро навлязоха в мрежата — плетеница затъмнени улици с разбити и останали неизползвани после сгради. Дом за наркомани и бивши престъпници, които гледаха да се скрият и от АФ, и от сънаите.

— Много си мълчалив — подхвърли брат му, докато крачеха по улицата. — За какво си мислиш?

Огъст мразеше, когато Лио си формулира така въпросите и не оставя много място за маневри. В главата му беше каша, най-малко му се искаше големият му брат да се набърква в нея, въпреки това отговорът изплува към устните му.

— Кейт Харкър.

— И какво за нея?

По-труден въпрос за отговаряне, понеже Огъст не беше сигурен. Всичко вървеше чудесно. А после нещо се обърка, равновесието се наруши, разпадна се. Защо всички трябва да развалят покоя, като задават въпроси? Истината неизменно води до катастрофа.

— Огъст? — притисна го Лио.

— Тя знае, че крия тайна.

Брат му се озърна.

— Но няма представа каква е?

Огъст въздъхна.

— Още не.

— Хубаво — отвърна сънаито с вбесяващо спокоен глас.

— Какво му е хубавото?

— Всеки си има тайни. Това е нормално.

— Никоя от тайните ми не е нормална, Лио! — Момчето пъхна ръце в джобовете си. — Според мен трябва да се отпиша от „Колтън“.

— Не.

— Ала…

Лио спря.

— Ако внезапно спреш да ходиш на училище, те ще открият защо. Самоличността ти ще бъде разкрита. Нямам желание да заменям вероятността за проблеми със сигурността, че такива следват.

— Тя няма да спре да рови — възрази Огъст.

Лио пак тръгна напред.

— Ако научи истината, ще разбереш. Ще ти го каже лично. Дотогава оставаш в училище.

— Ами ако се досети? Тогава какво?

— Тогава ще решим проблема.

Огъст направо настръхна от думите на брат си.

— Тя е невинна.

Лио го изпепели с черните си очи.

— Не. Тя е Харкър.

 

 

Кейт се прибра вкъщи, но не пусна музика.

Този път не искаше да удави мислите си. Нуждаеше се от всичките, гласовити и ясни. Запъти се право към стаята си и заключи вратата. Остави телефона с екрана надолу, извади таблета от чантата си и зареди общодиска.

Сънаи, сънаи, с воал пред очите.

През цялото пътуване до дома не спираше да си мисли колко малко знае за третата порода чудовища.

Колко малко знаят всички.

Сънаи — дори самата дума възбуждаше другите твари и дразнеше баща й. В това се криеше и много повече. Сънаите бяха редки — много по-редки от корсаите и малчаите — и въпреки това изнервяха Харкър. Сигурно заради първопричината си. Корсаите явно се пораждаха от насилие без фатален край, а малчаите възникваха от убийства, докато сънаите се появяваха — или поне така се смяташе — от най-ужасните престъпления: бомбени взривове, масови убийства, кланета; събития, които отнемат не само един живот, а много. Цялата тази болка и смърт се спояваше в нещо наистина страховито; ако първопричината за чудовището определяше естеството му, тогава сънаите бяха най-ужасното нещо, на което да се натъкнеш нощем.

Не помагаше фактът, че Южният град вероятно допълнително наливаше вода в мелницата на слуховете. Според едни твърдения Флин държал сънаите като бесни кучета; според други — отнасяли се с тях като с членове на семейството; според трети — чудовищата били скрити в редиците на АФ. Още по-вбесяваща теория доказваше способността им да си променят лицата. Да контролират умовете. Да карат хората да забравят, че са ги срещнали… ако изобщо доживеят да разказват за това.

Сънаите бяха садисти. Бяха зло. Бяха неуязвими.

И на всичкото отгоре досущ приличаха на хора.

Малкото, което Харкър и хората му всъщност знаеха за сънаите, идваше от едно чудовище. Единственото, което бяха успели да запишат на видео.

Кейт се зареди в личната общовръзка на баща си и написа името в прозорчето за търсене.

ЛИО.

Той беше участвал в първоначалната битка — дясна ръка на Флин преди дванайсет години, когато Харкър се бе опитал да завземе града. И не беше срамежлив. Кейт скролна през десетина видеозаписа, изредени на екрана, всички датиращи отпреди примирието. Бяха разделени на две категории.

„Лио_Музика“

„Лио_Мъчения“

Тя подъвка устни и се поколеба за момент, преди да цъкне на един от записите в раздел „Музика“. Датираше отпреди десет години, заснет с охранителна камера под странен ъгъл. Ето го и сънаито в кадър, не се промъква през сенките или в някоя тясна уличка, а е кацнал на висок стол под прожектор. Лио седеше на сцена — по всяка вероятност в бар — присвил крак и с облегната на коляно метална китара. Дори от този ъгъл му личеше, че е висок, рус и хубав и като изключим черните щрихи по обектива, оставени след всяко вдигане на погледа, Лио изобщо не приличаше на чудовище.

Кейт предположи, че именно това го прави толкова опасен.

Записът нямаше звук, но когато сънаито започна да свири, въпреки всичко тя обърна глава и насочи здравото си ухо към екрана, копнееше да чуе песента. И макар изображението да беше зърнисто и помещението — слабо осветено, Кейт видя как зрителите се навеждат напред.

Само дето в бара вече не беше толкова тъмно. В началото тя си помисли, че сигурно са светнали лампите, ала не след дълго осъзна, че самата публика започва да сияе. Хората изглежда не забелязваха светлината, всъщност не забелязваха нищо. Седяха неподвижни, дори й се стори, че записът е спрял. Което беше невъзможно, понеже пръстите на Лио продължаваха да подръпват струните на китарата.

Вниманието й бе привлечено от движение — двама души се надигнаха от местата си, не припряно, а полека, все едно газеха през вода. Изпод кожата им се лееше особена светлина, болестна; двамата напредваха към сцената със спокойни, равномерни крачки на хора в транс, а устните им се движеха, но лицата им бяха празни като на мъртъвци.

Бяха на път да се качат на сцената. Тогава Лио спря да свири.

Надигна се от мястото си, остави настрани китарата и слезе от платформата да приветства двата сияещи силуета, все едно са фенове.

После вкопчи пръсти в гърлата им.

Жертвите му не се бореха и не се гърчеха дори когато той ги вдигна толкова високо, че подметките им едва докосваха пода. Кейт проследи как светлината под кожата им потрепва и после започва да се прелива, да изтича от телата им и да се влива в Лио, да го просмуква със странно сияние. Проследи как и последните искрици от светлината и на двамата проблясват и гаснат и как очите им се спихват в очните орбити, и дори тогава сънаито не ги пусна. Стоеше със затворени очи и отметната глава, същинско въплъщение на миролюбието, докато жертвите омекваха и от живи, дишащи хора се превръщаха в празни черупки. Накрая той пусна телата на пода и се върна на сцената, взе китарата и си тръгна.

Сиянието на публиката отслабна и един по един хората се размърдаха, сякаш се будеха от сън, в началото колебливо, после — панически, понеже виждаха труповете на пода.

Кейт остана вледенена. Не самото извършване на убийството я притесняваше — това го умеят и хора, и чудовища — и дори не отрезвяващата невинност по лицето на този сънаи. Беше фактът, че ги уби със звук. Тези мъже бяха мъртви от първите акорди на мелодията му. Движеха се като кукли на конци.

Представи си цигулката на Фреди и внезапно изпита благодарност, задето й бе отказал да й посвири, макар и да не беше сигурна защо. Дали се опитваше да я пощади? Или просто чакаше сигнала на Флин?

Вниманието й се върна към екрана. Не беше като хората в публиката, които влизаха право в лапите на смъртта. Не, тя имаше предимство, познаваше лицето на чудовището си и оръжието му. Сега трябваше само да намери слабото му място.

Затвори записа и понечи да излезе от страницата, но си спомни втория раздел.

Мъчения.

Ако музиката на сънаи служеше да примамва плячката, тогава какво беше това?

Прибра си косата, запали цигара и щракна на следващия запис.