В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (38)

I

В течение на шест години „у дома“ беше къща в източния край на Пустошта, достатъчно далеч от мрака, та никой да не идва там, и достатъчно далеч от най-близкия град, за да не се виждат светлините му.

Град И. беше място от миналото и за бъдещето, ала Кейт и майка й живееха в настоящето. Тя искаше да го помни като отегчително, скучно и неспокойно, но в действителност беше съвършено. И много щастливо. От онзи вид щастие, което приглажда времето до застинали кадри.

Прегръдка през раменете й, докато чете.

Песен, изпята с топлота, докато майка й сплита плитката.

Диви цветя във вази, чаши и купи — навсякъде, където има местенце.

Буйна красота и залези, които превръщат ливадите в пожарища.

Някъде другаде светът наистина гореше.

На едно друго място сенките имаха нокти и зъби, и кошмарите оживяваха.

Ала тук, в къщата в края на Пустошта, ужасът не стигаше до тях. Лесно се забравяше, че светът е счупен.

Единствено й липсваше баща й, ала и с него не се разделяха, присъстваше на снимки и в пратки с припаси, и в обещания, че тя и майка й скоро ще се приберат у дома.

Впоследствие Кейт си каза много неща. Че винаги е искала да си тръгне. Че й е писнало от малката къщичка. Че когато е говорела за дома, е имала предвид столицата.

Слънцето напече гърба на Кейт и окъпа ливадите пред нея в светлина. Роса блестеше по връхчетата на тревата и мокреше панталоните й чак до коленете, а светът ухаеше на свежо и чисто, както в града не се случва. Огъст вървеше на няколко крачки зад нея и Кейт следеше как координатите на часовника се местят надолу-нагоре, но все по-близо до целта.

Огъст мълчеше, тя — също.

Заобикаляха фабрики и огромни складове, всички охранявани сериозно като „Хоризонт“; проследиха притеснения поглед на очукана от живота жена, застанала пред масивно укрепление да проверява дали не е изгубила нещо през нощта. Към средата на утрото Кейт видя в далечината един оглозган град със светлина, отразена от метални покриви и външни стени. Подминаха го отдалеч, придържаха се към дърветата, където ги имаше, и към високата трева, където нямаше друго прикритие. И през цялото време Кейт не отклоняваше поглед от часовника, чиито числа се доближаваха до целта все повече и повече, и повече.

Пред тях се появиха горски дебри. Спомени затанцуваха пред очите й. Барикада от дървета, на вид непроходима, водеше към малка ливада на около километър навътре.

И до къща.

Пресякоха горския пояс. Едва тогава Кейт осъзна, че вече не чува стъпките на Огъст зад себе си. Обърна се; беше изостанал от нея и прокарваше замислено длани по един кестен.

— Хайде — подвикна му, — почти стигнахме!

Той не помръдна.

— Огъст?

— Шшт! — отвърна момчето и затвори очи. — Най-сетне спря.

Кейт се върна при него.

— Кое е спряло?

— Стрелбата — прошепна той.

Кейт се намръщи и се огледа.

— За какво всъщност говориш?

Огъст отвори очи, втренчил поглед в грубата кора на дървото.

— Лио греши — оповести тихо със странно напевен глас. — Каза ми кой съм и какъв съм и аз му повярвах, но той греши, понеже още ме има… — Ухили се хлапашки. Кейт никога не го беше виждала да се усмихва, не и така широко. — Още ме има, Кейт!

— Добре, Огъст, още те има — объркана потвърди тя.

— Гладът болеше толкова много в началото, а сега…

Тя застина.

— Откога гладуваш?

Огъст само се засмя. Простичък, щастлив смях, но от неговата уста прозвуча зловещо. Вторачи поглед в Кейт и тя затаи дъх. Очите му горяха. Не бяха просто ярки от треска, а горяха, зениците — леденосини, ирисите — поръбени със злато.

Все едно се взираше в слънцето. Тя отклони поглед.

— Огъст…

— Няма нищо — отвърна той весело, — вече съм по-добре, не виждаш ли, че…

— Всеки момент ще запалиш гората. — Кейт се приближи към него с вдигнати ръце. — Защо не ми каза? — Тя се огледа, сякаш очакваше грешник да ги чака наблизо, но, разбира се, наоколо нямаше грешници, защото тук нямаше никакви хора. Намираха се насред проклета гора в средата на проклета провинция. Кейт затвори очи и се опита да мисли, ала после усети горещ полъх и погледна — Огъст милваше с пръсти бузата й.

— Всичко е наред — каза той нежно.

Тя се отдръпна.

— Ръката ти…

— Ръката ми — повтори той и я огледа. — Изглежда като твоята, ала не е, понеже и аз не съм, не съм като теб, ти приличаш на мен… Не, това не е вярно, не е…

— Огъст!

— Аз приличам на теб, само че ти си родена и пораснала, а аз не съм, просто се появих, не такъв, не съвсем, по-малък, по-млад… — бръщолевеше с надигаща се в гласа маниакална мощ. — … ала се появявам от нищото и после изведнъж съм нещо, просто ей така, като противоположност на смъртта, никога не съм гледал по този начин на…

Кейт пипна челото му и дръпна ръка.

— Наистина гориш.

Той се усмихна със същата ослепителна, щастлива усмивка.

— Точно като звезда. Всички звезди горят, знаеш ли? Просто хленч и взрив или взрив и хленч, не си спомням, но знам, че всичките горят…

Кейт се обърна и го задърпа през гората. От него вече бълваше жега и течеше над кожата й там, където докосваше с ръката му.

— Толкова много огънчета в небето и толкова мрак помежду им. Толкова много мрак! Толкова лудо… — Той млъкна. — Не.

— Какво има?

Огъст се освободи и вдигна ръце към главата си.

— Не, не, не… — примоли се и падна на колене. — Гняв, лудост, радост, не искам да продължавам повече.

— Хайде, де — прошепна Кейт и приклекна до него. — Почти стигнахме.

Ала той беше започнал да клати глава и май не можеше да спре. Тя долавяше как от него бълва тревога като горещината и се просмуква в кожата й. Устните му шаваха и тя различаваше думите.

Добре съм. Добре съм. Добре съм.

Кейт го прегърна през кръста и му помогна да стане. Ризата му беше хлъзгава и тя си помисли, че е от пот, ала иначе й се струваше сух, и когато се отдръпна, пръстите й се оказаха черни.

— Огъст, според мен кървиш — каза тя внимателно.

Той погледна към тялото си, все едно не го разпознава и понеже не помръдна, Кейт се протегна и вдигна ризата му. Видя мястото, където куршумът се бе плъзнал по ребрата му. Огъст го пипна и се втренчи в струйката черна кръв по пръстите си, сякаш бе нещо съвсем чуждо. Маниакалната усмивка бе изчезнала и внезапно той й се стори млад, тъжен и ужасен.

— Не! — прошепна момчето. — Това е неправилно!

Имаше право.

Сънаите би трябвало да са неуязвими.

Не съществува нищо неуязвимо.

Сигурно беше заради глада, който изтощаваше силата му.

— Да вървим — подкани Кейт и се опита да му помогне да стане, ала вместо това той я придърпа надолу. Коленете й потънаха в мъха на земята и Огъст вкопчи пръсти в ръката й. Вече трепереше, краткотрайната му еуфория бе преминала в друго чувство. По лицето му се стичаха сълзи и се изпаряваха, преди да стигнат до брадичката му.

— Кейт — изхлипа той. — Не мога да продължавам към ръба… не ме оставяй да пропадна… — Дъхът му пресекна. — Не мога да го повторя, не мога да потъна в мрака, държа се за всяка малка чертичка и пусна ли се няма да ги върна, не искам да изчезна…

— Добре, Огъст. — Тя се постара да говори спокойно и равно. — Няма да те оставя да потънеш.

Той зарови пламналото си чело в рамото й.

— Моля те — прошепна. — Обещай ми.

Тя се пресегна и го помилва по главата.

— Обещавам.

Бяха стигнали чак дотук. Щяха да се доберат до къщата. Там да го охлади. Да извади парите от сейфа. Колата — от гаража. И щяха да карат, докато намерят нещо — някого — който да го нахрани.

— Не заспивай. — Кейт го хвана за ръката и се изправи. — Остани с мен!

По пръстите я боцкаше горещина, отначало приятна, а после болезнена, ала тя не го пусна.