В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (10)

IIII III

Кейт искаше просто миг покой. Миг да диша, да мисли и да не е изложена на показ. Думите на Шарлът още гнояха под кожата й.

Чух, че майка й полудяла. Опитала да се хвърли с колата и с нея от моста.

Думите върнаха не един, а два спомена. Два различни свята. Две различни Кейт. Едната лежи в полето. Другата е просната на тротоара. Едната е обградена от шумолящата тишина на тревата. Другата — от звънтяща тишина.

Тя разсеяно поднесе пръсти към белега под косата си и прокара металния връх около извивката на ухото си. Разстройващо беше да усеща, но не и да чува драскането на нокътя по плътта.

Точно тогава вратата се отвори с трясък и отвътре се запрепъва едно момче. Кейт незабавно свали ръка от ухото си. Момчето изглеждаше измъчено и леко прежълтяло, не можеше да го вини за това. Беше дошъл от столовата, а онова място стигаше да дръпне килимчето изпод всекиго.

— Лош ден, а?

Момчето вдигна стреснато очи и тя го позна.

Фредерик Галахър. Новият третокурсник. Отблизо й приличаше повече на улично псе, отколкото на ученик. Под рошавия му черен бретон надзъртаха ококорени сиви очи и й се стори изпит, с щръкнали под кожата кости.

Кейт го наблюдаваше как отваря уста, затваря я, пак я отваря и накрая изтърси само едничко:

— Аха.

Тя тръсна пепелта от цигарата си и се оттласна от стената, за да застане изправена.

— Ти си онзи новият, нали?

Фреди вдигна черна вежда, но само на милиметър. Изстреля в отговор:

— И ти си новачка.

Отговорът я хвана неподготвена. Очакваше той да заеква или да се подмазва. Вместо това я гледаше право в очите, когато говореше, а гласът му, макар и тих, беше спокоен. Нищо чудно и да не се окажеше улично псе в крайна сметка.

— Ти си Кейтрин, нали?

— Кейт — отвърна тя. — Фредерик?

— Фреди — поправи я той.

Тя си дръпна от цигарата. Намръщи се.

— Не ми приличаш на Фреди.

Той сви рамене и за малко двамата само стояха на вратата и се мереха с погледи; малкото се проточи, огледът стана неудобен и накрая Фреди отлепи сивите си очи и ги скри в посока земята. Кейт се усмихна триумфално. Посочи ивицата плочки в края на тревата.

— Какво те води в кабинета ми?

Фредерик се огледа объркан, сякаш наистина бе нахлул в нечии владения. После вдигна поглед и отвърна:

— Гледката.

Кейт го озари с крива усмивка.

— Вярно ли?

Той се изчерви.

— Нямах предвид теб — оправда се припряно. — Говорех за дърветата.

— Уау — възкликна тя сухо. — Благодаря. Нима бих могла да си съпернича с борове и дъбове?

— Не знам — отвърна Фреди и наклони глава. Ето го пак уличното псе. — Те са доста готини.

Кейт прибра кичура коса зад ухото си и улови погледа му. Фреди не го задържа. По бузите му се надигна червенина, но не беше само притеснение. Той наистина изглеждаше болен.

— Бих ти предложила да седнеш. — Кейт тръсна пепелта на плочките.

— Не ми е зле — отвърна новият ученик и се облегна на съседната стена. — Просто ми трябва малко въздух.

Тя гледаше спадането и издуването на гръдния му кош, и следващото спадане, сивите му очи — прицелени в ниска редица облаци. В тези очи имаше нещо, хем близко, хем далечно едновременно.

Къде си ти, почуди се Кейти, въпросът залепна на върха на езика й.

— Ето — подаде му тя цигарата. — Изглежда, ще ти дойде добре.

Ала Фреди махна с ръка:

— Не, благодаря. Тези работи убиват човек.

Кейт се засмя, тихо и невесело:

— Както и куп други неща наоколо.

Той я възнагради я с тъжна усмивка.

— Вярно е.

Звънецът удари и тя се оттласна от стената.

— Пак ще се видим, Фреди.

— Трябва ли да си запиша час? — попита той.

Тя махна с ръка:

— Кабинетът ми е винаги отворен.

С тези думи смачка фаса и влезе вътре.

 

 

В края на деня Кейт вече беше знаменитост.

Очевидно — поне из горните класове — се беше разнесла новината какъв номер е спретнала на Шарлът в дамската тоалетна. Повечето ученици страняха от нея и млъкваха при преминаването й, но неколцина приложиха друга тактика.

— Прическата ти е страхотна!

— Кожата ти е разкошна!

— Изумителен маникюр! Това желязо ли е?

Към кандидат съратничките Кейт се отнесе с по-малко търпение, отколкото към Шарлът. Беше виждала подлизурковците в краката на баща си — как се молят, кроят интриги и се пънат да спечелят милостта му. Веднъж й бе споделил, че затова предпочита чудовищата пред хората. Чудовищата са прости, отвратителни твари, но нямат интерес и талант нито да печелят услуги, нито да изричат лъжи. Бяха гладни, гладът им обаче нямаше нищо общо с амбициите.

„Не се налага да се чудя какво искат — беше казал Харкър. — Вече го знам.“

Кейт поначало мразеше чудовищата, ала, докато половината училище странеше от нея, а другата половина се мъчеше да й се подмаже, започна да вижда с какво са го примамили. Беше изтощително и последният звънец й донесе несъмнено облекчение.

— Виж — обърна се тя към Маркъс, когато стигна до черната кола. — Не ме изключиха.

— Същинско чудо — изръси той, държейки вратата отворена.

Скрита зад затъмнените прозорци, Кейт най-сетне позволи на студената усмивка да слезе от лицето й — колата вече излизаше от „Колтън“ и потегляше към дома.

Дом — трябва време, за да привикнеш към тази дума.

Семейство Харкър живееха на най-горния етаж на някогашния небостъргач „Олсуей“, сега известен сред хората като Харкър Хол, защото баща й го притежаваше от улицата до върха на шпила. Маркъс остана при колата, а двама мъже в тъмни костюми отвориха крилата на стъклената врата и приветстваха Кейт в сградата. Във въздуха се носеше класическа музика като парфюм в малки дози — приятен, в по-големи — отвратителен. Самата сграда беше декадентска — фоайето с високи сводове, подът — целият в тъмен мрамор, стените от бял гранит със златна жилка, а таваните — покрити с кристални канделабри.

Веднъж Кейт прочете научнофантастичен роман за трепкащ град от бъдещето; отвън всичко било лъскаво, а отвътре — гнило. Същинска развалена ябълка. Понякога се чудеше дали романът не е попадал и на баща й (в такъв случай той очевидно не го беше прочел до края).

Единият костюмар тръгна след нея и заедно пресякоха фоайето. Гъмжеше от мъже и жени в пищни дрехи, мнозина — с очевидни надежди за аудиенция при Харкър. Една красавица в кремаво палто се опита да пъхне плик с пари в ръката на Кейт, но така и не успя да преодолее охраната. (Твърде лошо. Кейт би приела подкупа. Не че щеше да стигне до баща й). Постара се обаче да се взира право напред, докато не стигна до златния асансьор. Едва тогава се обърна, огледа помещението и се усмихна съвсем лекичко.

„Хората са използвачи. Това е универсална истина. Използвай ги или те ще те използват.“

Друг съвет от наръчника на Калъм Харкър за оцеляване на върха.

А той определено беше на върха или поне на път към него, от много дълго време. И много го биваше в печеленето на три неща: приятели, врагове и пари (повечето — незаконно). Много преди Явлението и хаоса, преди териториалните войни и примирието, той вече бе започнал да се превръща в нещо като крал. Не на повърхността — не, там титлата принадлежеше на рода Флин, но всички градове бяха айсберги, истинската мощ се криеше отдолу и дори в онези дни Харкър държеше половината град И. в джоба си. Така че, когато на сенките взеха да им растат зъби, а съседните територии затвориха границите, когато паниката изрита хората от града и после онези от провинцията ги върнаха обратно, когато всички бяха ужасени, Харкър ги защити.

Той имаше план — винаги имаше планове — а после внезапно се сдоби и с чудовища. И всичко изглеждаше толкова просто: върви с Флин и живей в страх или се присъедини към Харкър и плащай за безопасността.

И, както се оказа, хората бяха склонни да си плащат добре.

Пентхаусът на Харкър беше елегантен и минималистичен: предимно мрамор и стъкло, насечени от тъмно дърво и стомана. Тук, горе, нямаше прислуга. Нито охрана. Всичко в апартамента беше студено, пълно с остри ъгли, не беше място за семейство. Въпреки това — ето ги в семейното им гнездо. Тримата заедно живееха в пентхауса през онези кратки месеци след примирието и преди инцидента. Ала когато порови в паметта си в търсене на дом, Кейт завари спомените си противоречиви, изпълнени с открити поля и далечни дървета, строшени стъкла и изкривен метал.

Няма значение.

Нали сега е тук. Щеше да превърне жилището в свой дом.

— Ехо? — подвикна тя.

Никой не й отговори. И бездруго не очакваше топло посрещане и мили въпроси как е минал денят й. Открай време не бяха такова семейство. Личният кабинет на татко й бе пристроен към пентхауса, все едно представляваше негов собствен апартамент, цял отделен свят. Масивните крила на вратата бяха затворени, а когато Кейт долепи здравото си ухо към дървото, чу само басово и равномерно бучене. Шумоизолация. Отдръпна се от вратата и се обърна към семейното гнездо.

Отвъд големите френски прозорци слънцето тъкмо започваше да се спуска зад по-високите сгради. Тя чукна панела на стената и лампите заляха жилището с изкуствена бяла светлина. Още едно чукване и плътната тишина бе прекъсната от музика, която се лееше от тонколони из целия апартамент. Кейт не откъсваше очи от кабинета на баща си и задържа пръста си надолу; силата на звука продължаваше да расте, докато не завибрира в гърдите й и не изпълни празнотата наоколо. Ритъмът заглуши стъпките й на път към кухнята, където се качи на един стол до плота и си отвори раницата. В „Колтън“ даваха страховити количества домашни, а тя бе прекарала години наред в интернати, където май не мислеха за друго, освен да те товарят с учене. Сред книжата си намери брошурка за подготовка за университети, озаглавена „Живот след «Колтън»“, пълна с варианти, повечето в рамките на Искреност, но и някои отвъд. Преди две години пак бяха отворили границите, макар и при режим с много сериозни ограничения — територията все още се смяташе за затворена зона под Карантинен код 53: Други. Така или иначе Кейт предполагаше, че сред учениците в академията има и такива с достатъчно връзки, за да получат транспортни документи в комплект с университетска покана.

В крайна сметка другите територии копнееха за най-ярките умове на Искреност.

Просто не желаеха и техните чудовища.

Тя захвърли брошурата настрана.

Върху мраморния плот бяха оставени наръч прясно изсечени медальони, тежки железни дискове с орнаментирано И., гравирано отпред. Кейт разсеяно завъртя един между пръстите си. Желязо. Вярно, чудовищата го ненавиждат, ала не металът купуваше сигурния живот. А Харкър. Нищо не пречеше да си окачиш парче метал на врата и да се надяваш на успех, но тези тук бяха много специални.

На гърба на всеки медальон бе гравиран номер и всеки — или поне би следвало да е — се водеше на даден човек; в тефтер в кабинета на баща й се следяха всички, купили защитата му от тварите, които чакат в мрака. Не понеже чудовищата се страхуват от метала. А понеже се страхуват от него.

Кейт щракна с пръсти и завъртя медальона, загледана в двете страни, които се сменяха пред очите й до безкрай.

Нямаш ли медальон, нямаш защита. Такъв беше Законът на Харкър.

Докато дискът се въртеше, тя почувства движение зад гърба си. Тътнещата музика, лееща се от озвучителната уредба, не позволяваше да го чуе, но по особената, косо настръхваща тръпка разбра — и то незабавно — че вече не е сама.

Бръкна небрежно под ръба на плота и стисна пистолета, закрепен на гранитната плоча. Докато медальонът падне, вече бе скочила на крака, бе свалила предпазителя и бе прицелила оръжието. Гледаше по протежение на дулото и в отговор в нея се втренчиха кървавочервени очи.

Слоун.

Преди шест години Кейт се завърна у дома в град И., при баща си, и завари до него Слоун. Облечен в шит по поръчка черен костюм, любимият малчаи на баща й изглеждаше почти като човек. Беше колкото Калъм Харкър на ръст, но не със същото телосложение, и имаше хлътналите му очи, макар очите на Слоун да горяха в алено, а на Харкър — в синьо. Бащата на Кейт беше едър като вол, а питомецът му изглеждаше като призрак, тъмните кости на скелета му прозираха под тънката като хартия кожа. Заради бледността имаше вид на болен. Не, каза си Кейт. На мъртвец. Същински труп в хладен ден.

Точно под лявото око бузата на чудовището беше жигосана с буквата Х, с размера и формата на емблема от колежански пръстен. (Баща й го носеше на лявата си ръка, над сватбената халка.)

Слоун разтегли тънките си устни и разкри остри зъби на акула, ситни като топлийки.

Малчаи, малчаи, бледи и лукави,

Смучат ти кръвчицата, капка не оставят!

Чудовището говореше нещо, но заради силната музика Кейт не го чуваше. Не искаше и да го чува. Гласът на Слоун изобщо не беше човешки, не хриптящ или боботещ, а мек и сладникав. Кейт не беше виждала как се хранят малчаите, само си го представяше целия в кръв и с глас, все тъй влажен като конфитюр.

Не мога да те чуя, изписа с устни, с надежда чудовището да си отиде. Слоун обаче беше твърде търпелив. Пресегна се и с едничък остър нокът докосна стенен панел, а музиката секна и двамата рухнаха обратно в тишината.

Кейт не свали пистолета. Чудеше се с какво ли е зареден. Сребро? Желязо? Олово? Навярно все нещо, годно да му направи дупка.

— У дома си по-малко от седмица. — Твърде тихият глас на чудовището след тътена на музиката караше Кейт да се напряга да го чуе. — А вече си открила оръжията.

Момичето се усмихна мрачно.

— Какво да ти кажа…

— Планираш ли да ме застреляш? — поинтересува се малчаито и пристъпи крадешком към нея с грейнали от интерес червени очи, сякаш случващото се е просто игра.

— Мислила съм по въпроса — отвърна Кейт, без да дръпне спусъка, а после усети тежестта на пистолета й сведе очи; видя ръката на Слоун, отпусната небрежно върху дулото. Дори не го беше забелязала да помръдва. Такива са по природа малчаите — бавни, докато не нанесат светкавичен удар.

Чудовището цъкна с език по острите си зъби.

— Скъпа Кейт, аз не съм ти враг.

Плъзна пръст напред и я докосна — беше студен и хлъзгав, досущ влечуго, и Кейт се дръпна, отказа се от пистолета. Чудовището го остави върху плота помежду им.

— Днес не си имала проблеми, очевидно.

Кейт се усмихна.

— Прибрах се цяла.

— А училището?

Сякаш го беше грижа.

— И то е цяло…

Температурата в кухнята спадаше, сякаш Слоун изпиваше цялата топлина от помещението. Кейт скръсти ръце.

— Рано си станал.

— Вампирска шегичка. Колко оригинално! — Той никога не се усмихваше, но пък имаше невеселото чувство за хумор на баща й. Само корсаите бяха изцяло нощни твари, алергични към дневната светлина. Малчаите пиеха кръв и набираха сили от нощта, без да са вампири, не страняха от кръстове и не се самозапалваха на слънце. Парче чист метал през сърцето обаче все пак бе в състояние да им види сметката.

Кейт проследи как Слоун гледа купчината медальони на плота и се отдръпва съвсем леко от тях, преди да се извърне към френските прозорци и настъпващия здрач.

Момичето си имаше теория за него — не е просто слуга на Харкър, а негов малчаи. Продукт на ужасно престъпление, последица като онези корсаи в клипа от раздела днес. Нещо, изпълзяло подир Харкър. Питаше се кого бе убил баща й, за да се сдобие с подобна твар? И откога беше с него малчаито, колко време го е съпровождало, а Кейт не е могла? От този въпрос й се прииска да вкара сребърен куршум в окото на чудовището.

Втренчи поглед в дамгата на бузата му.

— Кажи ми едно, Слоун…

— Да?

— Как стана любимо зверче на татко?

Емоциите се оттекоха до капка и лицето на малчаито се превърна в замръзнало езеро.

— Да си научил нови номера, откакто отидох на училище? Например седни? Легни? Донеси пръчката?

— Знам само един номер. — Той вдигна кокалестата си длан във въздуха до главата на Кейт. — Умея да чувам.

Щракна с пръсти до глухото й ухо. Тя посегна към пистолета, но Слоун го докопа първи.

— А, не — предупреди я и го разлюля в ръка, — бъди добро момиче.

Кейт вдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Кой знае — додаде малчаито и завъртя оръжието между пръстите си, — ако се държиш добре, Харкър ще вземе да хареса и теб.