В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (23)

IIII III

— Кого преследваме? — попита Огъст.

Стояха на предната веранда на една от редицата долепени къщи със заковани прозорци и изкривени перила. Вратата беше белязана с червена боя и надпис „МАХАЙ СЕ ОТТУК“.

Сякаш думите упражняваха някаква власт наоколо.

— Двама души. — Лио нави ръкави, под които се показаха тесни гривни с черни кръстове, които обхващаха като маншети и двете му китки. Бяха твърде малко на брой и се изтриваха при всяко пропадане в мрака. Той не си сменяше формата поради липса на контрол — имаше си цели планини от него — а просто защото усещането му харесваше. Все едно събличаш палто в горещ ден. Огъст потрепери само от мисълта за това.

— Братя — продължи Лио. — Отговорни за смъртта на шестима. Гангстерска политика. Наркотици. Предполагам, че ще са въоръжени.

— И ме накара да си оставя цигулката вкъщи?

Лио бръкна в якето си. Огъст очакваше да извади някой от инструментите си. Вместо това измъкна и му подаде дълъг, тесен нож.

— Това за какво е?

Лио не отговори. Взираше се в дланта си, сега празна, и Огъст проследи как мракът започва да се катери по пръстите му и полазва по шепата. Инстинктивно се присви, но до сянка почерня само ръката на Лио. Само с каква лекота постигаше частичния преход между двете форми… Беше възможно единствено благодарение на това че е сринал стената помежду им. Огъст се опита да си представи какъв ли е бил Лио, преди да изгори до основи човечността си, ала не успя. Гледаше как брат му протяга ръката сянка и хваща ръждивата брава. Металът изхруска като хартия под пръстите му и се разпадна. Вратата се отвори.

— Прави каквото ти казвам, братленце! — заповяда сънаито с глас по-плътен, по-чужд и по-звучен.

— Откъде знаеш, че са тук? — прошепна Огъст.

— Надушвам кръвта по ръцете им — отвърна Лио, а мракът се оттегляше от кожата му и гласът му си връщаше обичайния тембър. Влезе, Огъст го последва и затвори вратата.

Къщата тънеше в мрак и вонеше на застоял дим и алкохол. При всяка стъпка на двамата дъските скърцаха под краката им. Огъст направи гримаса. Брат му — не. Стигнаха средата до стаята и спряха. Лио наклони глава и се вслуша. Тогава и момчето също чу как дъските простенват отново. И двамата стояха неподвижно.

Първият тип изникна от нищото. Нахвърли се върху Лио, ала той беше твърде бърз — сграбчи го още във въздуха и го удари в гнилото дюшеме с такава сила, че разцепи пода. Мъжът се загърчи и изригна ругатни, но Лио се наведе над него спокойно, като котка, приковала мишка, само че без игриво веселие.

— Как се казваш? — попита и въздухът завибрира от волята му.

— Фостър — изплю нападателят. Сянката му се гърчеше под него и дращеше по разбития под.

— Фостър… — повтори Лио. — Сам ли си тук?

Мъжът се замята, разкашля се и отвърна:

— Не.

Огъст инстинктивно стегна хватката си върху ножа, но брат му не изглеждаше притеснен, докато изправяше Фостър на крака и го завърташе така, че гърбът му да е притиснат към гърдите на Лио.

— Сега внимавай, Огъст — предупреди той. — Има и други начини да изкараш душата на повърхността…

С тези думи той изви ръката на Фостър зад гърба му и мъжът извика. Огъст пак се намръщи, Лио остана спокоен и не трепна. Продължи да усуква, докато не се чу разкъсване на сухожилия и мъжът не изпищя.

— Защо му го причиняваш? — попита момчето.

— За да те обуча — отвърна Лио лаконично. Усука още по-силно и Фостър изпищя повторно. Звучно се счупиха кости и Огъст проследи ужасен как по лицето на жертвата избива пот, а после кожата му засиява в червено. Светлината се надигаше като кръв към повърхността и същевременно започна да преминава от тялото на Фостър в тялото на сънаито.

— Съжалявам. — Мъжът избълва признанието си между накъсани хрипливи вдишвания. — Съжалявам. Сторих само необходимото. Ако не ги бях убил, те щяха да убият мен…

Лио продължаваше да усуква ръката му и Фостър хлипаше под съпровода на пукането и трошенето на костите. От звука на Огъст му се повдигна.

— Спри вече, Лио! — възкликна. — Защо му причиняваш страдания?

По лицето на доскорошния нападател се лееха сълзи, а животът му се оттичаше.

— Съжалявам! — изплака той. — Моля те, съжалявам…

Лио не се трогна.

— Защо не бива да страда? — поинтересува се, втренчен право в Огъст, докато пленникът му пищеше. — Това са лоши хора, братленцето ми. Правят лоши неща. Нараняват, убиват и цапат този свят с кръв и мрак, и зло… — Наложи му се да повиши глас, за да надвика писъците на Фостър. — Според теб трябва ли да си идат кротко? Не е ли редно да страдат заради греховете си?

— Съжалявам… — Лицето на Фостър гаснеше заедно със светлината под кожата му. Очите му изгоряха и хлътнаха навътре.

— Целта ни не е да носим мир — додаде Лио и пусна натрошеното тяло да падне на пода. — Целта ни е да въздаваме правосъдие…

Огъст отвори уста да възрази, ала брат му подвикна:

— Пази се!

Случи се твърде бързо. Друг нападател скочи към момчето изотзад. Не му остави време да мисли, възможност да спре, да пусне оръжието и да се дръпне от пътя му. Огъст се обърна съвсем навреме, та ножът му да се забие в корема на нападателя. Той сведе поглед да види със смес от шок и ужас как острието изчезва между ребрата на негодника, а мъжът задавено изкрещя от болка. Животът му изплува на повърхността и Огъст изпъшка, щом енергията го блъсна като кофа с ледена вода, внезапна, ярка и болезнено студена. Вкопчи се в ножа и мъжът посегна към гърлото му, ала трепереше и вместо това се вкопчи в раменете му и безсилно задраска с нокти.

— Заслужаваха си го! — изкашля се той с вече оцапани с кръв устни. Краката му поддадоха, но Огъст го задържа изправен, животът течеше помежду им, остър и наелектризиращ. — Всички си го заслужаваха. Този сбъркан… свят… всички ще… ще…

Думите му изгубиха смисъл с прииждането на смъртта и момчето остана на тъмно, разтреперано от силата й, с чувството, че е поел не само живота на мъжа, но и злините му. Беше противоположното на покоя. Чувстваше се жив — невероятно жив — ала почернен; сетивата му пищяха, в главата му се сплитаха тъмни мисли, чувства и мощ — давеше се и трепереше, и изгаряше жив. Наложи се да затвори очи и да се застави да напълни дробовете си с въздух, докато усещанията не избледняха и умът му не спря да се върти в кръг. Най-сетне успя да го върне в главата си и да се побере в кожата си. Стаята отново се оформи около него. Най-напред забеляза покрития с кръв нож. Усети нечия ръка на рамото си и видя Лио да стои редом с горд вид.

От това на Огъст само му стана още по-зле.

— Ще ти олекне с времето — обеща брат му и му взе оръжието.

Огъст обаче гледаше към труповете с неподвижни сенки и осакатени тела.

— А трябва ли?

 

 

Кейт се взираше в екрана, където на пода в неестествена поза лежеше мъж — кървав и сгърчен труп. Много време му трябваше да умре. Или по-скоро на Лио му бе отнело много време да го убие. Използва само ръцете си, което означаваше, че сънаите не се нуждаят от музика, за да крадат души. Каква поговорка използваха за случая?

„Има повече от един начин да одереш котка.“

Кейт всъщност така и не бе проумяла смисъла й.

Вече я разбираше.

Не разбираше само белезите. И по Лио се виждаха такива — тесни гривни от кръстове опасваха китките му.

По една за всеки ден без издънка, така ги бе обяснил Фреди. Очевидно това не представляваше цялата истина, ала нямаше как да се окаже и лъжа. Чудовищата не умееха да лъжат.

— Нашата Кейт, вечно замечтана!

Тя подскочи и видя на прага Слоун с порочна усмивка, лепната на бледното лице. Не знаеше откога стои той там — или откога тя, ако в това е въпросът, се е втренчила в замръзналия образ на Лио до трупа и си мисли за Фреди. Излезе от общодиска и остави таблета настрана.

— Какво има? — попита.

Чудовището прокара разсеяно заострения си нокът по дървената каса на вратата. Чу се стържене. Кейт устоя на желанието да се пипне по драскотината, която той беше оставил на бузата й.

— Баща ти няма да се прибере тази вечер.

— Така ли?

Направо настръхваше от мисълта да остане насаме с малчаито, но беше наясно, че не бива да й проличи. Ако Слоун имаше представа колко неудобно се чувства в негово присъствие, само щеше да я измъчва още повече.

— Не е нещо сериозно, надявам се?

— Нищо, с което да не може да се справи — увери я чудовището.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава, поколеба се, после грабна телефона си и хукна след него.

— Хей! — извика, докато следваше малчаито извън апартамента. — Слоун?

Никаква реакция. Ала после я погали студен дъх по врата.

— Да, Кейт? — разнесе се глас до глухото й ухо. Тя не подскочи, но се обърна и внимателно излезе от обхвата му. Съсредоточи се върху дамгосаното Х, а не върху червените му очи, и си напомни, че той принадлежи на баща й. На нея.

— Искам да ти задам един въпрос.

Слоун с отвращение сви мъртвите си устни.

— Предпочитам да не го правиш — отвърна студено.

— Какво знаеш за сънаите?

Малчаито се вцепени. По лицето му пробяга сянка, после отпусна мускули. Наклони глава и огледа момичето. Не беше способен да лъже:

— Те са толкова различни от нас, колкото ние от корсаите… — Сбърчи нос, когато спомена сенчестите зверове. — Изглеждат като хора, но това не е истинската им форма.

Кейт се намръщи. Нямаше нито досиета, нито записи на чудовищата в друга форма. Как ли изглеждаха сънаите зад човешката си маска?

— Наистина ли се хранят с души?

— Хранят се с жизнена сила.

— А как се убиват?

— Никак — отвърна Слоун простичко. — Сънаите, изглежда, са неуязвими.

— Не съществува нищо неуязвимо — възрази Кейт. — Всичко си има слабо място.

— Вероятно — отстъпи малчаито. — На тях обаче не им личи къде е.

— Затова ли другите чудовища се страхуват от тях?

— Не е въпрос на страх — изръмжа Слоун. — Избягваме ги, понеже не можем да се храним с тях. Също както те не могат да се хранят от нас.

— Но вас могат да ви убиват.

Той присви червените си очи и се въздържа от коментар.

Кейт продължи:

— Колко сънаи има на свобода?

Малчаито въздъхна, очевидно уморено от разпита й.

— Доколкото ни е известно, три.

Едно дете ли си?

Най-малкият.

— Единият, Лио, е известен на всички — продължи Слоун. — Въобразява си, че е съдия, заседатели и палач в едно.

— Срещал ли си го? — поинтересува се Кейт.

Малчаито помрачня.

— Пътищата ни са се пресичали… — Разкопча яката си и дръпна ризата, за да покаже болнавата синкавобяла кожа, нашарена с белези, все едно някой се е опитвал с нокти да продупчи костния щит на гърдите му.

— Май той е победил — отбеляза Кейт.

— Май. — Мъртвешка усмивка грейна по лицето на Слоун и той боцна с остър нокът мястото под окото си. — Аз пък му оставих белега си.

Кейт беше виждала скорошна снимка на Лио, където личеше тесен белег през лявата му вежда, все едно от статуя е отчупено парче — единствен недостатък на безупречното му лице.

— А другите двама?

— Вторият сънаи създаде Безплодното…

Кейт се ококори. Мъртвото пространство в центъра на града й беше познато, беше слушала за катастрофата и стотиците загинали там, но предполагаше, че е резултат от стихия, мощно оръжие, не дело на едничко чудовище.

— Според условията на примирието е затворен в кула. А третият — продължи Слоун, — е загадка.

Не и за мен, помисли си Кейт, стиснала телефона.

Виждаше как примирието се разпада. Знаеше, че е само въпрос на време това да се случи. Чудовищата бяха неспокойни и вниманието на баща й отново се насочваше към Шева. Сънаите поначало бяха най-доброто оръжие на Флин. Ако имаше начин да ги улови, ако можеха да бъдат убити или поне пленени, Южният град нямаше да има шанс…

Слоун още я наблюдаваше.

— Тази вечер си много любопитна, малка Кейтрин.

Тя го погледна в очите.

— Знанието е сила — отсече безгрижно и си взе напитка, преди да се оттегли в стаята си. Вече вътре, заключи вратата и огледа телефона.

Можеше да даде на баща си самоличността на третия сънаи… или да му предостави нещо по-добро. Да му предаде Фреди Галахър.

Да му покаже, че е Харкър до мозъка на костите.

Думите на Слоун горяха в ума й.

Винаги ще си нашата малка Кейтрин.

Тя натисна копчето за изтриване и проследи изчезването на снимките една по една.

Вече не беше малка.