В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (30)

IIII

Хукнаха.

Тичаха с всички сили, а последните нишки музика и светлина се влачеха зад тях като гирлянди, разтваряха се твърде бързо в тъмното. Музиката бе държала корсаите надалеч и те търпеливо бяха чакали, но щом песента заглъхна, веднага нападнаха плячката си, втурвайки се в атака като вълна от нокти и зъби.

Докато тичаха към вагона, Огъст гледаше право напред, а Кейт размахваше фенерчето в опит да отблъсне враговете. Стигнаха до вратата, хванати за ръце, секунда преди първите чудовища да се доберат до тях.

Огъст скочи по стъпалата, но Кейт се препъна до него и изпищя, а той не успя да я вдигне. Прегърна я, защити тялото й със своето, докато корсаите се блъснаха във вагона под съпровода на вечното си шушнене счуписъсипикост. Съскаха и дращеха въздуха с нокти като стоманени гребла, но не докосваха Огъст, следователно не можеха да стигнат до Кейт.

— Вратата! — изкрещя той, когато едно от създанията се опита да изтръгне цигулката от ръката му. — Бързо!

Кейт трепереше пребледняла, ала се извъртя в обятията му, вкопчи се във вратата и я дръпна.

Металната плоскост се плъзна настрани, стенейки в съпротива. Двамата се търколиха вътре и се помъчиха да затворят вагона. Ноктеста лапа на корсаи се протегна навътре, Огъст притисна длан в тъмната й плът, тварта се дръпна като изгорена и вратата се хлопна с трясък.

Кейт и Огъст стояха в тъмния вагон, зинали за дъх, докато сенките гъмжаха отвън, тъпчеха се и се хвърляха срещу плексигласа, ала стените бяха укрепени с желязо и скоро чудовищата се върнаха в мрака на тунела. Вонята им обаче се задържа — смес от пепел и влажно разложение.

Кейт рухна на една от напречните седалки.

— Прав беше. Най-лошият план на света.

— Казах ти. — Огъст се отпусна на колене. Огледа цигулката, намръщи се при вида на една голяма драскотина по протежение на дървото. Порови в калъфа, докато намери торбичката с нови струни, и се захвана за работа под светлината на ултравиолетовото фенерче на Кейт.

— Защо цигулка? — попита тя с треперещ глас.

Огъст не вдигна поглед.

— Сънаите използват музика, за да изкарат душата на повърхността — отвърна той, докато сваляше скъсаните струни.

— Това е ясно — съгласи се Кейт. — Но защо цигулка? Инструментът има ли значение? — Тя потропа с пръсти по седалката. — Ако създаваш ритъм, брои ли се за музика?

Огъст поклати глава.

— Дръж фенерчето малко по-високо… — Той закачи първата струна и я наниза през магарето. — Всеки от нас си има песен — обясни. — Музикално произведение, което принадлежи само на нас, нещо, с което сме родени — като отпечатъците на пръстите… — Затегна струната. — Лио използва почти всичко, за да свири своята песен — китара, пиано, флейта — а Илса работи само с гласа си. Моята песен излиза добре само когато използвам нея… — Той подръпна единствената оцеляла струна. — Сестра ми смята, че зависи от красотата. Нашата музика е свързана с първия красив звук, който чуем. Аз чух цигулка. Тя е чула да пее човек.

— А Лио?

Огъст се поколеба. По логиката на Илса, Лио би трябвало да открива красота във всичко. Ала се запита дали брат му е виждал света невредим. Да не се нуждае от поправяне.

— Кой знае…

Поработи мълчаливо известно време и смени втората и третата струни.

— Има голяма разлика между „не мога“ и „няма“ — заяви Кейт.

— Какво? — Огъст я погледна. Дори в почти тъмния вагон тя му се стори бледа.

— Когато ме хвана за ръка, каза да не се притеснявам. И че няма да ме нараниш, а не, че не си способен да го направиш.

Момчето се съсредоточи отново в цигулката. Сега не беше моментът да се впуска в подробности.

— Гледах записите — продължи Кейт със странно потрепване в гласа. — Как жъне Лио. Докосва хората и им отнема душите. Но когато ти ме докосна, не се случи нищо. Защо?

Огъст се поколеба, докато опъваше последната струна.

— Можем да вземаме душите само на онези, които са навредили другиму.

— Навреждала съм на други — възрази Кейт недоволно, сякаш злодейството е вид почетен медал.

— Не по такъв начин.

— Откъде знаеш?

— Понеже сянката ти няма собствен живот и душата ти не сияе в червено.

Момичето помълча няколко секунди, преди да попита:

— Какво всъщност означават чертичките ти?

Огъст подръпна струните поред и ги настрои по слух.

— Дни.

Той върна цигулката в калъфа й, Кейт изключи фенерчето и двамата потънаха в бледото червено сияние на аварийните крушки по стените на тунела.

— Да не изхабим батериите — прошепна тя.

Огъст не пожела да спори с нея. Седна на пода до отсрещната стена, облегнал гръб на седалката, и потри белезите на китката си. Дори погълнат от песента преди малко, усети новата черта — нов ден — да пролазва по кожата му като горещ щрих.

— Колко са? — попита Кейт.

— Четиристотин двайсет и две.

— Какво отброяват?

Огъст преглътна.

— Времето от последното ми пропадане.

— Какво ще рече „пропадане“?

— Случва се, когато сънаите спрат да се хранят. Те… падат в мрака. Губят способността си да различават доброто и злото, чудовищата и хората. Просто убиват. Убиват всички. И не за да се нахранят. Просто… — Момчето млъкна и потрепери. Не уточни, че всеки път, когато сънаите пропадат в мрака, губят душата си, ако изобщо имат такава — част от това, благодарение на което изглеждат като хора. Че с всяко поредно пропадане, нещо не изплува отново.

— И какво се случва, когато пропаднеш в мрак? — продължи да разпитва Кейт.

— Не знам — призна той сухо. Не се виждам отвън.

— Но преди това каза, че предпочиташ да умреш, но не и да допуснеш това да се случи отново.

Той не се поколеба.

— Да.

Дори на слабата светлина очите на Кейт искряха.

— Колко пъти се е случвало, Огъст?

Въпросите й бяха по-лесни за понасяне, когато не я виждаше.

— Два пъти. Първия бях много по-млад, а после…

— Преди четиристотин двайсет и два дни — довърши Кейт мисълта му. — Какво го предизвика?

Огъст се поколеба. Не говореше на тази тема. Никога не се беше случвало. Нямаше с кого да си поговори. Хенри и Емили не разбираха — не биха и могли — а Лио смяташе душата за пречка, беше изгорил своята нарочно. Илса пък… е, при последното си пропадане очевидно бе отнесла със себе си и част от град И.

— Спрях да се храня — призна той накрая. — Не исках да продължавам повече така. Да се чувствам чудовище. С Хенри се скарахме и аз си тръгнах вбесен. През по-голямата част от деня скитах замаян из града, потънал в хаоса на мислите си… — Затвори бавно очи, докато си припомняше. — Накрая тъкмо се прибирах, развихри се битка и аз… нали знаеш как, когато си гладен, мирисът на храна те замайва? Умираш от глад и само за това можеш да мислиш? Надушвах кръв по ръцете на всички, а после… — Гласът му потрепери. — Спомням си, че се чувствах ужасно празен. Все едно в мен зее черна дупка, трябва да я запълня, а не мога. Независимо колко хора убивах… — След изреченото чувстваше гърлото си кървящо и пръстите му трепереха. — Така че — да, предпочитам да умра, но това да не ми се случва повече.

Кейт бе направо онемяла.

Огъст с усилие отвори очи.

— Какво, без подигравателни забележки?

Тя се беше превила на пейката със затворени очи и за момент му се стори, че просто е заспала, но ръката й, досега притисната към корема, се беше свлякла в скута и беше цялата омазана в нещо тъмно и влажно.

Дори на слабата светлина във вагона, Огъст разпозна кръв.