В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (32)

IIII I

Върнаха се три пресечки назад до един мотел — от онези, където се плаща на час — и използваха повечето налични пари на Кейт да наемат стая. Заведението твърдеше, че не било свързано с камерите на Харкър — само затворен цикъл, за вътрешна сигурност — и мъжът на рецепцията се ухили цинично на Кейт, докато й връчваше двата ключа.

— Това място е по-мръсно от метрото! — възмути се Кейт и седна на ръба на леглото.

Изчака Огъст да подреди купените лекарства. Сети се за вчерашната сутрин преди училище — и как нареждаше свинските опашки, тиксото и железните шишове. Нима беше минал само един ден?

— Наистина ли знаеш какво правиш? — поинтересува се, преди той да откъсне ръба на стерилния комплект. И понеже момчето понечи да отговори, тя вдигна ръка. — Флин. Хирург. Ясно.

Огъст й подхвърли шишенце обезболяващи, тя глътна три на сухо и си съблече сакото и блузата. Той дори не се опита да погледне скришом, докато си слагаше чифт хирургически ръкавици. Разбира се — нали не беше човек.

Ухапването на рамото й не се оказа дълбоко, но драскотините по хълбока зееха алени и възпалени. Кейт се отпусна и простена, докато Огъст чистеше разрезите и пръскаше наоколо с локално обезболяващо. Пое си дълбоко дъх, когато той хвана иглата.

— Съжалявам — прошепна момчето. — Ще се постарая да пипам бързо.

— Чакай! — Тя изрови от раницата си кутията с цигари. Макар и поовлажнели, успя да запали.

Огъст поклати глава.

— От всички възможни начини за умиране…

— Ще имам късмет, ако живея достатъчно дълго, та точно те да се превърнат в проблем. — Кейт пъхна цигарата между устните си и си дръпна. — Добре. Да действаме!

Процедурата дяволски болеше, ала Кейт трябваше да признае на Огъст едно: беше внимателен. Нежен. Поне колкото е възможно да бъде човек, който те боде с игла и конец. Ала очевидно не се опитваше да я нарани — по-скоро цялата операция го отвращаваше. Страхотно. Гнусливо чудовище. Гледай ти.

По средата на шева обаче Кейт усети как решителността й поддава. Стаята бе твърде притихнала, болката — прекалено остра, и преди да се усети, тя се разприказва. Не знаеше защо, но думите просто започнаха да се леят и тя не ги спря.

— Израснах с разкази за баща ми. — Опитваше се да не мърда. — Всъщност години наред той беше само една хубава история. Ала исках да е истински. Мама го превръщаше в силен, неуязвим човек, а аз почти не си спомнях какъв е — бях твърде малка при напускането на града — и с времето просто закопнях да го видя отново. Да бъдем пак семейство… — Тя простена и продължи. — А после най-сетне се прибрахме в град И. и всичко се обърна наопаки. Нямаше нищо общо с приказките. Татко вечно отсъстваше и когато си дойдеше, все едно беше непознат. Живеехме в къщата му като гости. Мама не го понесе. В нощта на смъртта си ме измъкна от леглото. Лицето й беше твърде зачервено, сякаш бе плакала.

Ставай, Кейт! Трябва да вървим.

Къде отиваме?

У дома.

— Все се обръщаше през рамо. Никой не ни спря — нито докато се измъквахме от апартамента; нито когато се качихме в колата; нито когато градът прехвърчаше покрай нас.

Той ще откачи, мамо.

Не се безпокой, Кейт. Всичко ще е наред. Отпусни се. Затвори очи. Кажи ми къде си.

Това беше любимата й игра и начин да превърнеш мястото, където си, в онова, където желаеш да бъдеш.

Хайде, Кейт. Затвори очи.

Тя здраво стисна клепачи, ала преди да успее да измисли място, чу скърцане на нокти по метал и видя внезапния проблясък на фарове. Ужасна промяна в гравитацията преди катастрофата. Оглушително стържене на метал и гуми, чупещо се стъкло и после… тишина. Лицето на майка й, с глава върху волана, а в задното стъкло — размножената светлина на две червени очи…

Кейт зяпна и се надигна рязко.

— Съжалявам. — Огъст положи длан на здравото й рамо. — Свърши. Готов съм.

Не, не, какво беше… Кейт се порови за спомена, ала той вече се разпадаше на парчета. Същото се случва, когато се събуждаш твърде бързо и сънят се разпада, преди да се хванеш за нишките му. Беше видяла нещо важно… ала не го улови. Парченцата отново бяха натрошени. В глухото й ухо звънтеше.

— Какво казвах току-що? — попита тя и се опита да се отърси от странната паника.

Огъст сведе поглед засрамен.

— Съжалявам.

Тя завъртя глава.

— За какво?

— Не го владея — оправда се той. — Повярвай, ако можех…

— За какво говориш изобщо?

Той прокара пръсти през черната си коса.

— Просто се случва близо до мен. До нас. Хората се разкриват. Споделят истината. Независимо дали осъзнават, че се случва, или не.

Кейт го зяпна.

— Какво точно казах?

Той се поколеба.

— Постарах се да не обръщам внимание на повечето…

— Колко разумно — изръмжа тя. — Наистина трябваше да ме предупредиш.

Той вдигна едната си черна вежда.

— Е, везните се изравняват. Аз не мога да лъжа никого… — И пак се съсредоточи върху раната й. — Ще ти останат белези! — Сега я предупреди и залепи лейкопласт върху шевовете.

— Няма да са първите. — Кейт огледа бялата лента, която чертаеше щрихи по стомаха й. — Баща ти би се гордял с теб.

Огъст направи гримаса.

— Как така един хирург взема юздите на Южния град?

— Когато цялото му семейство умре.

Последва неловко мълчание, после момчето добави:

— Ами твоят баща? Някакви вести?

Кейт погледна мобилния. Имаше няколко съобщения, всички за някоя си Тес, вероятно същата, от която бе откраднала телефона в тоалетната на ресторанта. Не си направи труда да я попита за името й.

— Още не — каза и изтри съобщенията.

И двамата знаеха, че това е лош знак. Харкър би трябвало да е видял посланието й. Да се досети, че тя му пише. И вече да се е обадил. Кейт опита втори път, докато Огъст беше в аптеката. Сега пробва за трети.

Постара се да си поеме дълбоко дъх и простена — все още чакаше болката да се замъгли до фоново усещане; до степен да я пренебрегне или да настъпи успокоителното вцепенение от спада на адреналина и шока. Засега — нищо подобно.

Стомахът започваше да я боли по-различно, отвътре.

— Не си купил нищо за ядене от онази аптека, нали?

Огъст се намръщи. Очевидно не му беше хрумнало. Разбира се. Та той не ядеше храна. Само души. И, дали от болка, или от кръвозагуба, или от изтощение, но Кейт се разсмя. Болеше — боже, само как болеше! — ала тя не успя да се сдържи.

— Какво му е смешното? — попита Огъст и се изправи.

— Каква е любимата храна на сънаите?

— Какво?

— Духовната.

Огъст просто я зяпаше.

— Схвана ли? Понеже…

— Схванах — отвърна той равно.

— О, стига де, смешно е!

Той само поклати глава, ала Кейт забеляза ъгълчето на устата му да трепва, докато той се извръщаше да излезе.

— Колко често… ъъъъ… се храниш? — попита тя и на мига усмивката изчезна.

— При необходимост. — От тона на Огъст стана много ясно, че не иска да обсъжда темата. Раздрънка дребните в джоба си. — Ще ида да видя дали няма вендинг автомат.

Малко след излизането му телефонът звънна.

 

 

Огъст стоеше в нишата и се взираше в автомата.

Зрението му се разфокусира, фокусира се и този път, вместо рафтове с пакетирани готови храни видя отражението си в стъклото.

Ти не си чудовище.

Прокара пръсти през косата си и се опита да отмести влажните къдрици от лицето си.

Той не ти е баща, Огъст. Човек е.

Просмуканата му от дъжда риза прилепваше към слабото му тяло, ръкавите бяха вдигнати до лактите и черните чертички се рояха надолу по лявата му ръка.

Четиристотин двайсет и две.

Облегна чело на стъклото и затвори очи, смазан от умора. Искаше да се прибере у дома. Да вземе Алегро в обятията си, да седне на пода в стаята на Илса и да гледа звездите. Какво ли правят те? А той какво прави? Може би двамата трябва да идат от Южната страна. Сигурно още е възможно.

— Да не ти е глътнал парите? — попита някакъв старец.

Огъст се изправи.

— Не — отвърна уморено. — Не можах да взема решение.

Пъхна няколко монети в процепа, натисна някакви числа наслуки и прибра покупките от долното чекмедже. И тогава, точно когато се обръщаше към помещението, видя апарата.

Телефон с монети.

Висеше на стената, от най-старомодните.

Огъст огледа последните дребни в шепата си.

Дори не знаеше дали ще стигнат.

Вдигна слушалката и се вслуша в сигнала свободно, същински бял шум в ушите му.

Искаше да се обади на Хенри. Да разбере дали постъпва правилно. Ами ако вдигне Лио? Или по-лошо, ако баща му каже да зареже Кейт, да остави чудовищата на Харкър да я пипнат? Не. Не бе способен на това. Тя беше невинна. А той — сънаи. От него се очакваше да прави света по-добър, не по-лош и да оставиш някого да умре, не е ли също толкова лошо, колкото да го убиеш? Хенри би разбрал, но Лио…

Огъст остави слушалката върху вилката.

 

 

— Кейтрин, ти ли си?

Тревогата в гласа на Харкър я стресна. Обичайното му спокойствие се бе разбило и той звучеше притеснен.

— Татко! — Само тази дума премина през гърлото й.

— Благодаря ти, Боже! — Осезаемо изпъшкване, като разбиваща се вълна. — Добре ли си?

Гласът й трепереше и тя стисна сребърния медальон на шията си.

— Да.

— Какво стана? Къде си? — Той направо крещеше. Баща й никога не повишаваше глас!

— Вчера имаше нападение. — Стараеше се да остане спокойна и съсредоточена. — В „Колтън“.

— Знам. Опитвам се да се свържа с теб, още щом научих. Четирима мъртви ученици и учител, заедно с двама от малчаите ми. Изглежда един от Флиновите…

— Не — прекъсна го Кейт. — Не бяха твои малчаи. Бяха съдрали с нокти дамгите си. И не бяха сънаи. А капан.

Мълчание. После той попита:

— Сигурна ли си?

— Преследваха мен — уточни Кейт. — Татко, носеха си горелка, за очите ми.

— Но си се измъкнала. — Тя долови изненада в гласа му или може би неохотно уважение. — Сама ли си?

Кейт се поколеба и стрелна с поглед калъфа на цигулката на Огъст на креслото.

— Да.

— Къде си? Ще пратя кола.

Тя завъртя глава.

— Не.

— Кейтрин, където и да си, не си в безопасност.

— И при теб няма да бъда.

Издишане. Миг мълчание. Тя чуваше ясно думите, които той не изричаше. Изобщо не трябваше да те връщам тук. Трябваше да те държа надалеч.

Тя преглътна.

— Къде е Слоун?

— Навън. Защо? — сопна й се Харкър.

— Все някой се опита да ме убие, татко. Някой се мъчи да наруши примирието и този някой има достатъчно сила да склони други малчаи да му се подчиняват. И, логично…

— Слоун винаги ми е бил верен.

— Попитай го очи в очи, щом си толкова сигурен — посъветва го ледено Кейт.

Пак мълчание. Харкър заговори с премерени думи.

— Права си, тук не е безопасно. Трябва да се махнеш от града, докато реша проблема… Помниш ли координатите?

Тя се скова.

— Да.

— Ще ти звънна, когато науча нещо повече.

Тя се вкопчи в мобилния.

— Добре.

— Обещавам ти, Кейтрин, проблемът ще бъде разрешен…

— Аз ги убих — каза тя, преди баща й да успее да затвори. — Малчаите в академията. Забих шиповете си в сърцата им и когато откриеш чудовището, което стои зад това дело, искам пак аз да съм онази, която ще го убие!

Дори ако е Слоун. Особено ако е той.

Получи едносричен отговор:

— Да.

После изчезна. Това беше най-дългият разговор, който Кейт бе водила с баща си за последните пет години.

Тя остана на телефона и слуша тишината, докато Огъст не се върна.

 

 

Огъст стоеше пред хотелския прозорец и гледаше дъгата, разгърната от слънцето над градските покриви. Дъждът беше спрял, плътната плоча сиви облаци се бе разчупила на стотици нишки, през които надзърташе синева. Кейт беше изпушила и последната си цигара и когато спътникът й отказа да купи още, се просна на леглото и втренчена в празното пространство, не спираше да върти сребърния медальон между пръстите си.

Каза, че трябва да се махне от града. Не спомена къде отива, само се надигна от леглото и замалко да си скъса шевовете при падането. Предвид кръвозагубата, обезболяващите и липсата на сън, очевидно точно сега не беше в състояние да ходи където и да е.

Една нощ, убеди я той. Бяха платили стаята. Тя можеше да тръгне на сутринта.

Тя. Сякаш от Огъст просто се очакваше да се отстрани. Лио би искал да постъпи точно така. И същото щеше да му каже Хенри, ако всъщност се беше обадил у дома.

— Най-добре да тръгваш — каза Кейт, все едно му четеше мислите. С неговия късмет сигурно точно това бе изписано на лицето му.

— Аха — съгласи се Огъст и се настани на единия стол. — Сигурно е най-добре.

— Сериозно говоря — запъна се Кейт със съвсем леко потреперване в гласа. — Върви, докато навън е още светло.

— Няма да те оставя — заяви той.

— Ами ако не искам да оставаш? — Думите й всъщност не изразяваха желание да си тръгне.

— Много лошо — отвърна Огъст. — Понеже не съм тук само заради теб. Който и да стои зад това, той се помъчи да обвини семейството ми. Имаш ли представа какво ще стане, ако примирието падне? Ако градът рухне отново в бездната на териториална война?

— Ще има жертви — отвърна тя глухо.

— Ще има жертви — повтори той и си помисли за Илса. Затворена в стаята си, заобиколена от звезди. Или застанала в Безплодното, заобиколена от призраци.

— Вече даваме жертви — промърмори Кейт. Ала не спомена повече за разделяне, само се отпусна обратно на възглавниците и отново зачовърка сребърния медальон.

Огъст потрепери, дрехите му още бяха влажни от дъжда. Извърна се и усети погледа на Кейт в гърба си. Смъкна ризата през глава и разкри черните чертички, обградили подмишницата му и катерещи се като корени по гърдите и гърба.

Дръпна завесите, за да скрие слънцето. Беше замаян от умора. Имаше само едно легло, затова Огъст се настани на пода под прозореца, с гръб към избелелия тапет на хотела. Кейт не каза нищо, ала избута една възглавница през ръба на леглото. Момчето се изпъна на оръфания мокет и пъхна възглавницата под главата си.

Беше толкова тихо!

Мотелът представляваше гнездо от приглушени шумове: капеща вода и далечни гласове, и електрическо бръмчене от уреди, а отвъд стените му — ръмжене на двигатели и тропот на обувки по бетона. На Огъст му липсваше неговият плейър, както и стотиците по-познати звуци, които вървяха ръка за ръка с живота в укреплението, всеки — полезен за заглушаване на стрелбата, която сега се надигна да измести тишината от главата му.

И изведнъж, милостиво, музика…

Огъст вдигна глава и видя Кейт да си играе с радиото до леглото.

— … мразя тишина — промърмори тя и подмина една станция с класическа музика; спря се на мелодия с басов, тежък ритъм. Срещна в мрака зад завесите погледа на спътника си и го озари с уморена почти усмивка, преди внимателно да се отпусне отново в леглото. За броени минути дишането й стана равно и Огъст разбра, че Кейт спи.

А той се остави да потъне в песните, да се зарее покрай думите и в инструменталите, разцепваше ги нота по нота, докато се опитваше да заспи. Не си спомняше някога да е бил толкова уморен. Таванът плуваше пред очите му и го полази тръпка като хладен полъх.

И тогава, точно когато се унасяше, го емна гладът.