В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (33)

IIII II

Студен полъх и ухание на мента извадиха Огъст от трескавия сън.

Кожата го болеше, костите му бръмчаха, а над него витаеше силует, чиято рошава коса затъмняваше последните лъчи светлина зад прозореца. Сънищата му представляваха объркана смес от зъби и сенки и за момент си помисли, че още сънува, още спи. Но усети евтиния мотелски мокет под гърба си, а силуетът се наведе надолу и разкри сини очи, руси къдрици и кожа, покрита със звезди.

— Илса? — попита той с пресъхнало гърло. Само че тя не би могла да дойде при него. Сестра му не напускаше казармата. Опита се да прогони с примигване видението, ала то само доби допълнителна плътност.

— Шшшт, братленце! — Илса притисна пръсти към устните му и се обърна да погледне към леглото. — Ще събудиш спящите!

Кейт беше свита на хълбок с гръб към тях, одеялото се беше смъкнало и се показваха бинтовете, омотани около кръста й. Случилото се удари Огъст като цунами — къде се намираше и какво се бе случило. „Колтън“. Малчаите. Тунелите. Гладът. Той седна и стаята се завъртя.

— Не можеш да идваш тук!

— Не мога, не бива, не трябва, няма — прошепна сестра му. — Никой не ме видя да излизам. Никой не се кани да търси човек, който си е винаги там. Всички търсят теб.

— Как ни намери?

— Ти тикаш, аз такам… — обясни тя с глас толкова тих, че само неговите уши можеха да го уловят. — Бих те чула навсякъде!

През прозореца полъхна вятър. Беше отворен и отвън нахлуваше здрач. Излизаше, че Огъст е проспал целия следобед, и се намръщи, когато пулсът задумка в черепа му, а Илса притисна прохладна длан към бузата му.

— Гориш.

Той бръсна ръката й.

— Добре съм — каза, понеже все пак беше вярно. — Имаш ли придружители?

Тя поклати глава. Очите й бяха широко отворени, кожата — изпъната по костите, с хлътнали на слабата светлина от прозореца бузи. Изглеждаше зле извън укреплението, сякаш бе оставила там част от себе си.

Сестра ни има две страни. Те не правят едно цяло.

— Илса! — прошепна Огъст. — Не бива да си тук.

— Хенри се притеснява. Лио се ядосва. Емили искаше да дойда. Не го каза на глас, ала въпреки това я чух.

— Трябва да се върнеш у дома. Ако хората на Харкър те видят, ако те хванат…

— Казах ти, че всичко се троши… — Илса се сгуши до него, направо на пода, долепи буза на мокета и задърпа власинките му. — Чувствам го и се радвам, че не е вътре в мен, но това значи, че е тук навън. Съжалявам. Съжалявам, че оставих пукнатини в света!

Огъст се търколи към нея.

— Шшшт, Илса. Не беше ти.

— Казах на Лио за пукнатините, а той ми отговори, че всичко се чупи. Но ми се ще да не беше така. Ще ми се да можем да се върнем назад, а не да вървим напред…

— Ще ми се да можехме да оставаме същите — прошепна Огъст.

Тя му се усмихна жалостиво.

— Никой не може да остане същият, братленце! — И кимна към Кейт. — Дори те… — Хвана го за ръката и я сви в шепата си, както бе направила с предателя още в укреплението, точно преди да вземе душата му. — Моля те, върни се у дома.

— Не мога, Илса. Още не… — Той погледна към леглото.

— Грижа ли те е за нея?

Въпросът беше прост и изпълнен с любопитство.

— Грижа ме е за нас. За нашия град. Някой се опита да я убие. И да ни го припише. Да наруши примирието…

По лицето на Илса пролази сянка.

Не искам да горя отново.

— Тя е невинна — допълни Огъст. — Просто се опитвам да я опазя.

Илса спря да се мръщи.

— Добре. Тогава ще помогна.

Момчето поклати глава.

— Не. Моля те, прибери се у дома, Илса.

Нужна си ми в безопасност, помисли си. Толкова много има за губене. Не мога да те рискувам.

Между очите й се вдълба малка бръчка.

— Нали някой трябва да задържа сенките.

Огъст се скова.

— Какви сенки?

— Зъбатите.

Той приседна.

— Малчаите ли?

Илса кимна.

— Идват. Идват насам.

— Откъде знаеш?

— Долавям цепнатините, които оставят и…

Хвана я за раменете.

— Откъде знаеш?

— Мъжът долу, той ми каза — продължи сестра му, все едно изобщо не го е чула. — Направо се изля от устата му, братленце. Не успя да сдържи нищо. Блъскаше се насам-натам, насам-натам, а когато се пречупи, както става с всичко…

Огъст я пусна и прокара пръсти през косата си.

— Кейт! — повика спътничката си. — Кейт, събуди се.

Тя изсумтя глухо, но не помръдна.

Илса се изправи и отиде до леглото.

— Не, Илса, чакай!

Само че беше твърде късно, тя вече се пресягаше и беше стиснала Кейт за рамото. Сигурно я стисна, понеже Кейт изпъшка и скочи, запалката в ръката й се превърна в малък остър нож и сребърното острие се залепи за гърлото на Илса. Сестра му погледна спокойно момичето, без да помръдне. Само каза простичко:

— Ранена си.

— Коя си ти? — поиска да узнае Кейт.

— Трябва да тръгваме — намеси се Огъст и си навлече ризата. Кейт обаче продължаваше да зяпа Илса като хипнотизирана. Напълно естествено поведение, понеже Илса беше хипнотизираща.

— Това е сестра ми, Илса. Илса, Кейт.

Кейт стрелна с поглед звездите, покриващи голите ръце на сънаито.

— Ти си третата.

Илса наклони глава.

— Не — отвърна сладко. — Аз съм първата.

Кейт отпусна ножа си и залепи свободната си ръка към ранения си стомах. Огъст видя болката, отпечатана на лицето й.

— Какво става?

— Малчаи. Идат. Насам.

Кейт скочи на крака и се олюля, преди Илса да я хване. Взря се в мястото, където пръстите на сънаито се долепяха до кожата й.

— Ослушвай се за мен, Илса. — Огъст нахлузи обувките си, преметна цигулката през рамо. Сестра му притисна ухо до стената. — Кажи ми, ако…

— Тук са.

Огъст пребледня, дочул далечното ехо на стъпки, стържещите гласове и мириса на разложение. Сестра му беше права. Кейт изруга, докато нахлузваше блузата си. Тръгна към вратата и момчето я последва, но се озърна, защото сестра му не помръдна.

— Хайде!

— Върви, братленце, — отпрати го тя, все още долепила ухо до стената. — Ще остана тук, докато не си тръгнете.

— Не е безопасно. — Той протегна ръка.

Ала Илса се пресегна и го помилва по бузата.

— Безопасност — каза с куха усмивка. — Каква хубава дума.

— Хайде — сопна се Кейт до вратата.

— Ала…

— Не се тревожи, Огъст. Аз не се боя от тъмното.

Сестра ни има две страни.

Той обхвана лицето на Илса в шепи.

— Моля те, пази се.

Те не се срещат.

— Върви — повтори тя. — Преди цепнатините да те догонят.