В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (11)

IIII IIII

Огъст се чувстваше адски зле.

Откакто се прегърби на седалката в метрото и затвори очи, всяка от четиристотин и осемнайсетте чертички по тялото му го смъдеше. Пулсът му туптеше в главата заедно с равномерния, далечен отглас от стрелба. Постара се да не мисли за това, но беше все едно да се мъчи да не се почеше, ако го сърби.

— Как можа? — сопна се някаква жена от отсрещната страна. Беше се надвесила над мъж, който четеше таблет. Той не вдигна глава и тя плесна длан върху екрана. — Погледни ме!

— По дяволите, Лесли.

— Тя ми е колежка!

— Наистина ли искаш да се караме точно тук? — изръмжа спътникът й. — Добре, я да преброим на пръсти…

— Такъв си задник!

— Да започнем с Ерик, после Хари, и Джо; да броим ли и онези, които не са те искали…

Жената шамароса спътника си с все сила — ударът отекна, все едно вагонът на влака се пръска, тътен се оказа в главата на Огъст. Пътниците се заобръщаха към скандалджиите. Момчето преглътна с усилие. Влиянието му се разпространяваше, бълваше от него като температура. На две седалки по-нататък някакъв мъж започна да хлипа:

— Всичко е по моя вина, по моя, изобщо не съм искал да го правя…

— Ама голяма кучка си!

— Не си струваше.

— Трябваше да те напусна.

— Вината е моя…

Гълчавата във вагона нарастваше и Огъст се вкопчи в седалката с побелели кокалчета; броеше колко спирки остават до пристигането при Шева.

— Добре ли си? — попита Парис, когато той стигна до апартамента й. Притежаваше шестото чувство на човек, наясно кога нещо не е наред.

— Жив съм — отсече момчето и смени сакото с якето си на АФ.

Парис се пресегна и помилва бузата му.

— Топъл си.

Костите му се нагряваха, а кожата му се опъваше силно върху тях.

— Знам.

Мазето долу му се стори благословено прохладно и тъмно. Много му се искаше да се просне на влажния под и да затвори очи, но продължи напред, мина през тунела, прекоси сградата отсреща, изкачи се и излезе, после извървя четирите пресечки на юг през разбитите улици към дома. В асансьора се вторачи в отражението си, постара се да приглади косата си и да се вземе в ръце. Изглеждаше изнервен, иначе болестта още не му личеше.

Хенри го чакаше в Кулата.

— Огъст? — скара му се той. — Трябваше да пуснеш съобщение, когато излизаш от училище.

— Съжалявам — промърмори Огъст.

— Добре ли си?

Боже, колко мразеше този въпрос.

— Ще се оправя — успя да смотолеви Огъст. Не беше лъжа. Щеше да се оправи все някак.

— Не ми изглеждаш добре — запъна се Хенри.

— Тежък ден — промърмори момчето през стиснати зъби.

Баща му въздъхна.

— Е, хайде по-весело. Емили приготвя хубава вечеря тази нощ, за да отпразнуваме първия ти ден.

— Пълна глупост! — възмути се Огъст. — Трима от нас дори не се хранят!

— Угоди й.

Той разтърка очи.

— Ще си взема душ.

Не включи лампите в банята, смъкна униформата си в тъмното. Водата потече студена, но той не я затопли. Пъхна се под струята и изпъшка, когато струята удари голата му кожа, разтрепери се под ледения порой. Стоя там, докато костите спряха да го болят, студът угаси огъня в гърдите му и той изгуби чувството, че с всяко вдишване гълта дим. Облегна чело на стената на душкабината.

Добре си, добре си, добре си.

Излезе изпод душа, когато слънцето беше залязло.

Всички го чакаха в кухнята.

— Ето го и него! — възкликна Емили и го прегърна. — Започнахме да се притесняваме!

Кожата на Огъст, още хладна от душа, й попречи да забележи треската му. Все пак той се измъкна от прегръдката и се насочи към масата.

Намръщи се — луничките на тавана бяха твърде ярки, стърженето на столовете — твърде остро. Всичко бе усилено, все едно някой е направил по-силни вибрациите на живота му, и то не по приятен начин. Шумовете бяха твърде натрапчиви, миризмите — също, а болката — която той усещаше — твърде остра. По-лоши от сетивата му се струваха емоциите. Възбуда и гняв горяха под кожата му и в главата му. Усещаше всеки коментар и мисъл като искра върху прахан.

Масата беше сервирана. В две чинии имаше храна, в другите три — само салфетки. Пълна дивотия. Загуба на време. Защо изобщо се опитват да се преструват, че…

— Седни до мен! — Илса потупа стола от лявата си страна.

Огъст се свлече, стиснал юмруци. Долавяше върху себе си погледа на Лио, тежък като канара, но заговори Хенри.

— Е, видя ли я?

— Видях я, разбира се — отвърна Огъст.

— И? — подкани го Емили.

— И, изглежда нормално момиче. Не прилича особено на смъртоносна отровна змия…

Несъмнено Кейт се стараеше да си придаде подобно излъчване, ала нещо в изпълнението й удряше на кухо. Не беше част от нея, също като униформата. Дрехите на Огъст го стягаха. Той затвори очи, капка пот се хързулна по гърба му. Имаше чувството, че е целият жарава, че някой подухва леко върху…

— Нещо друго?

Всички го гледаха с очакване. Постара се да се съсредоточи.

— Е, мисля, че може би… случайно… съм си намерил приятел.

Илса се усмихна. Лио вдигна вежди. Хенри и Емили се спогледаха.

— Огъст — поде баща му полека, — това е чудесно. Просто внимавай.

— Много внимавам! — сопна му се Огъст. Раздразнението отекна в гласа му и той така и не успя да се успокои, както не можеше и да се охлади. — Нали искате да се впиша сред учениците. Няма ли да изпъквам повече, ако не се сприятелявам с другите?

— Подкрепям с две ръце завързването на познанства, Огъст — оповести равно Хенри, — само не се сближавай прекалено.

— Да не мислиш, че не ми е ясно? — Гневът се надигна в гърдите му твърде бързо. — Наистина ли ме смяташ за глупак? Просто защото си ме държал затворник тук цели четири години, не очакваш да ми е останала капка здрав разум ли? Какво според теб ще направя, татенце? Ще поканя приятели на вечеря ли? — Огъст яростно стана от мястото си.

— Братко! — примоли му се Илса.

На измъкване от трапезарията той чу и родителите си да стават, но в коридора го догони именно Лио.

— Кога си ял за последно? — поинтересува се той.

Огъст се поколеба и другият сънаи му се нахвърли. Момчето се присви и отстъпи, брат му беше твърде едър и твърде бърз и го залепи за стената още преди първата му крачка. Сграбчи брадичката на Огъст с пръсти и изви главата му нагоре, а черните му очи бяха като свредели.

— Кога?

Влиянието на Лио се процеди в гласа му и докосването едновременно и отговорът сам си проправи път.

— Преди няколко дни.

— Мътните те взели, Огъст! — Лио отстъпи назад.

— Какво толкова? — предизвика го момчето и си разтри брадичката. — Ти караш по цяла седмица, понякога и повече. А Илса дори май не се нуждае от храна. Защо трябва да…

— Защото трябва. Това е глупаво и безполезно начинание. В теб гори огън, малко братче. Налага се да прегърнеш горещината, вместо да се опитваш да я угасиш.

— Не искам да…

— Не става дума какво искаш ти — прекъсна го Лио. — Няма да изградиш съпротивителни сили, ако гладуваш. Знаеш отлично какво ще стане, ако не се храниш. Всичките ти скъпоценни чертички ще избледнеят и ще се наложи да започнеш отначало…

Не от това се боеше Огъст обаче и брат му го знаеше. Не ставаше дума за загубата на белезите. А за онова, което ще загуби заедно с тях. И което Лио вече бе загубил.

— Докъде си стигнал сега, братленце?

Огъст преглътна.

— Четиристотин и осемнайсет.

— Четиристотин и осемнайсет дни… — повтори брат му. — Впечатляващо. Само че не може да имаш и двете. Или се храниш, или гаснеш. Колцина умряха при последното ти пропадане? Осем?

Числото се измъкна мъчително от гърлото на Огъст. Той прошепна:

— Девет.

— Девет… — повтори брат му. — Девет невинни живота. Само защото си отказал да ядеш…

Огъст се оклюма.

— Какво искаш? — скара му се Лио. — Да бъдеш обикновен? Да бъдеш човек?

Произнесе думата, сякаш мърсеше езика му.

— По-добре човек, отколкото чудовище — промърмори Огъст.

Брат му стисна зъби.

— Я полека, хлапенце. Не ни вкарвай под един знаменател с онези глупави твари. Не сме корсаи, които се роят като насекоми. Не сме малчаи, които се хранят като зверове. Сънаите са приносители на справедливост. Сънаите се грижат за реда. Те са…

— Самодоволни и склонни да говорят в трето лице? — прекъсна го Огъст, преди да успее да си прехапе езика.

Лио присви черните си очи, ала спокойствието му не трепна. Никога не трепваше. Извади мобилния си и набра номер. Отсреща вдигнаха.

— Кажи на Харис и Филип, че отиват на разходка — нареди той и затвори. Извади от джоба си сгънато листче и го пъхна в ръката на Огъст.

— Върви яж, преди да си изтървеш не само нервите. — После сграбчи брат си за врата и го дръпна към себе си. Тихичко добави: — Представи си, че ядеш пиле. Представяй си, че си нормален. Представяй си каквото щеш, братленце. Това не променя какъв си в действителност.

С тези думи Лио се върна на мястото си на масата.

Огъст не тръгна след него. Остана в коридора, докато сърцето му спре да препуска лудо, после отиде да си потърси цигулката.