Метаданни
Данни
- Серия
- Чудовищата от Искреност (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- This Savage Song, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Павлова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Градско фентъзи
- Дарк фентъзи
- Детско и младежко фентъзи
- Постапокалипсис
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2023 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush(2024 г.)
Издание:
Автор: Виктория Шуаб
Заглавие: Тази свирепа песен
Преводач: Елена Павлова
Година на превод: 2019 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2019 (не е указана)
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Полиграф-Юг“
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Йоана Ванчева
ISBN: 978-954-357-437-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19810
История
- —Добавяне
IIII IIII II
Първия път Огъст извърши убийство съвсем случайно.
Осъзна се — роди се, манифестира се — в училището, край черните чували за трупове, където притеснена жена се опитваше да му закрие очите, докато загръщаше с палтото си тесните му рамене и го качваше в някаква кола. Отведе го в някаква сграда при деца, очакващи семействата им да ги приберат. Но той си нямаше семейство и понеже със странна, заложена чак в костния му мозък сигурност знаеше, че не му е мястото тук, се изниза през задната врата и излезе на улицата.
Тогава чу музика — първото хубаво нещо в един грозен свят, както би казала Илса. Песента беше тиха, несигурна, ала достатъчно звучна, за да я проследи, и скоро Огъст откри източника й — очукан от живота мъж, седнал на дървен сандък и увит в опърпано одеяло. Подръпваше струните на инструмента и Огъст се насочи към него, озадачен защо сянката на мъжа се е разтегнала така по стената и шава дори когато той стои неподвижен.
Имаше прекалено много ръце и твърде голям брой зъби.
После мъжът под сянката вдигна инструмента към светлината.
— Защо някой ще си изхвърли цигулката? — промърмори и поклати глава.
Още в сградата дадоха на Огъст пакетче бисквити и кутия със сок. Храната му се стори напълно лишена от вкус и още след първата хапка набута другото по джобовете на женското палто. Сега извади остатъците и ги предложи на непознатия. Сигурно на него му се стори по-вкусно, понеже онзи погълна всичко, а после се загледа в небето. Огъст също погледна нагоре. Смрачаваше се.
— Май е по-добре да се прибираш — продължи мъжът. — В Южния град не е безопасно нощем.
— Не мога да се прибера — отвърна момчето.
— Нито пък аз — сподели непознатият и захвърли цигулката. При падането й се чу ужасен звук, но тя не се счупи. Онзи, чиято сянка се гърчеше на стената, прошепна: — Сторих лошо нещо. Ужасно лошо нещо сторих!
Огъст коленичи да вземе инструмента.
— Всичко ще е наред — каза той и уви пръсти около дървената шийка.
Не си спомняше какво е станало после. Или по-скоро спомняше си, ала като поредица снимки, не филм, само кадри с празнини помежду им. Държи цигулката и прокарва палец по струните. Има светлина. Има мрак. Има музика. Има покой. И после има труп. А след още известно време се появява Лио, който го намери седнал със скръстени крака върху дървения сандък; подръпваше струните, а трупът се търкаляше в краката му със зейнала уста и пламнали в черно очи. Измина много време, докато Огъст разбра жизненоважното нещо, случило се в промеждутъците.
— Господин Осингър? — подвикна той сега и прекрачи прага на претъпкания апартамент. Калъфът на цигулката му се закачи на извисила се кула от книжа и ги разпиля. От другата страна на стаята Албърт Осингър се мъчеше да се покатери по тясно стълбище, така претъпкано с боклуци, че едва минаваше по него. Огъст не си даде труд да се опитва да го последва. Смъкна калъфа от рамото си и го отвори. С обиграна лекота извади цигулката и я намести под брадичката си, пръстите му сами се настаниха по местата си.
Издиша, поднесе лъка към струните и взе първата нота.
Започна да свири, изведнъж му олекна. Главоболието охлаби хватката си, треската му спадна, напрежението се оттече от крайниците му и ехото от стрелба в главата му — превърнало се в постоянен фонов шум — най-сетне секна, щом мелодията се изплъзна и се завихри из стаята. Не свиреше високо и все пак Огъст знаеше, че ще достигне мишената си. Отвъд акордите чуваше как стъпките на Осингър над главата му спират и после се връщат, вече не припрени, а бавни и равномерни. Продължи да свири, докато жертвата слизаше по стълбите отмерено, привлечена от музиката.
Мелодията се гмуркаше, извисяваше се, възнасяше се, а Огъст си представяше разпилени из сградата хора, с тела, заставени да спрат, когато я чуят, и с души, изплуващи на повърхността, повечето от тях ярки и същевременно недосегаеми. Самият той продължаваше да стои със затворени очи, но усещаше присъствието на Осингър в стаята при него; не му се искаше да спира да свири, копнееше да довърши песента — никога не му се отдаваше да стигне до края й — ала болестта още кипеше в него; той остави мелодията да заглъхне и звукът да затихне по лъка, докато вдига глава. Албърт Осингър стоеше пред него. Сянката му се бе смирила, а под кожата душата му сияеше като лампа.
Беше оцветена в червено.
Огъст отпусна цигулката. Положи я върху един стол, а Осингър го гледаше с оцъклени и празни очи. После заговори.
— Първия път, когато се случи, бях без пукната пара — призна той тихо. — Бях друсан. Дотогава не бях хващал пистолет…
Думите се лееха непрестанно и Огъст ги остави да изтекат.
— Исках просто парите. Дори не помня как ги застрелях. Виж, втория път… — Мъжът се усмихна мрачно. — Е, знаех какво правя, чак до броя на патроните. Не си затварях очите, когато дърпах спусъка, и въпреки това накрая треперех като бебе… — Усмивката му се разшири, отвратителна на червената светлина. — Третия път — това е за късмет. Известно е какво казват — ставало по-лесно. Живеенето не олеква, ала убиването е лесно. Ще го сторя отново. Може би.
Свърши и млъкна. Чакаше.
Лио вероятно щеше да изнесе реч, Огъст обаче не говореше с жертвите. Скъси разстоянието помежду им, прекрачи, заобиколи боклуците и притисна ръка към шията на Осингър, където разкопчаната му яка се разтваряше и разголваше обветрената кожа. Щом пръстите на момчето се срещнаха с топлата плът на мъжа, червената светлина блъвна напред. Устата на Осингър се отвори и Огъст изпъшка, уловил дъха на мъжа, докато енергията нахлуваше в него, охлаждаше тялото му и захранваше изгладнелите му вени. Беше кръв и въздух, вода и живот. Той я пиеше и в момента чувстваше само облекчение.
Покой.
Славно, всеобхватно усещане за спокойствие. За равновесие.
После светлината угасна.
Ръката на Огъст увисна покрай хълбока му, а тялото на Албърт Осингър се свлече на пода бездиханно. Обвивка. Шлюпка, лишена от светлина, без сянка, с очи, изгорени до черно.
Момчето остана съвършено неподвижно, докато енергията на мъжа бушуваше в него. Не я усещаше като електрическо течение, не го оставяше дрогиран с мощ. Ако изобщо имаше ефект, беше чувството, че е… истински. Гневът, треската и напрежението бяха изчезнали, отмити и Огъст просто се чувстваше цял.
Това ли е усещането да си човек?
Погледна към трупа на мъжа и по тялото му като студ пролази мека тъга. Внезапно нормалното му се стори невероятно далечно. Какъв жесток фокус на вселената, помисли си Огъст; да се чувстваш човек само след като сториш нещо чудовищно. И тогава се зачуди дали и това негово кратко упражнение по човечност не е само илюзия, отражение на отнетия от него живот. Усещането да си нашественик.
Гласът на Лио го достигна, равен и спокоен.
Това е твоят талант. Това си ти.
Илса се присъедини към него.
Намери? Доброто в случващото се.
Огъст си пое дълбоко дъх и върна цигулката в калъфа й. Може да не беше човек, но беше жив. Гладът си бе отишъл. Треската бе отминала, кожата му беше прохладна, а умът му — отново ясен. Беше си спечелил още няколко дни. Още няколко чертички. И беше въздал правосъдие. Беше направил света мъничко по-добър или поне го бе предпазил от допълнително влошаване. Това целеше поначало. В това бе смисълът на съществуването му.
Някой щеше да дойде за трупа.
Канеше се да тръгва, когато чу тихо шумолене в ъгъла на стаята. Един кашон се катурна странично, по пода се търколи кутия и Огъст се обърна, ала не видя никого. После обаче, в сянката под едно старо кресло, грейнаха чифт очи.
Момчето се напрегна и докато тази твар се прокрадваше напред, осъзна, че това не е чудовище.
Беше котка. Цялата черна, с изключение на едно бяло петънце над две яркозелени очи. Промъкна се през претрупаната стая с котешка грациозност и накрая спря недалеч от момчето. Огъст се взря в създанието. То отвърна на погледа му. Момчето погледна останките на собственика на котката върху пода. Котката направи същото.
— Съжалявам — каза Огъст на глас.
Беше виждал любимци да полудяват в присъствието на чудовища (обикновено не свършваше добре за животното), но котката не изсъска и не го нападна. Заобиколи тялото и се отърка о крака на младежа. Той преметна калъфа на цигулката на рамо и предпазливо коленичи да погали черното създание. За негова изненада, то взе да мърка. Огъст се смути. Отиде да отвори прозореца към пожарната стълба.
— Хайде — подкани котката, ала тя само го зяпаше. Не беше глупава. В града животните на свобода не оцеляваха. Корсаите имаха грижата за това.
Огъст колебливо се насочи към входната врата.
Този път котката го последва.
— Остани — прошепна той.
Измъкна се в коридора и затвори вратата, преди животинката да успее да го последва. Понечи да се отдалечи, чу я да мяука от другата страна и да драска да излезе. Тогава се поколеба с надежда плачливото мяукане да спре; след продължително двоумение въздъхна и се върна.
Отвън Харис подпираше неуверено примигваща улична лампа. Тихо си тананикаше под нос.
Чудовища, чудовища, големи и малки…
Забеляза Огъст да приближава и млъкна.
— Здрасти.
— Здрасти — отвърна момчето.
— Каква е тази котка? — поинтересува се Харис.
Огъст беше пъхнал създанието във военното си яке — само главичката стърчеше навън.
— Не можах да я зарежа… — призна той. — Не и след… — Стрелна сградата с поглед.
Харис сви рамене.
— Както щеш. Във всеки случай не това имах предвид, като казах, че трябва да си разшириш кръгозора.
Огъст се засмя уморено.
— Прибираме ли се?
— Да.
Момчето вдигна поглед и си пожела да видят звездите, ала чу тропота от ботушите на притичващия Филип.
— Готови ли сме?
— Приключихме — увери го Харис.
— Тогава да тръгваме — подкани ги Филип. — Току-що чух по станцията за въргал около Шева.
— Не е ли редно да се притечем на помощ? — попита Огъст.
— Не. — Филип стрелна с поглед котката в якето му. Дори не попита за нея. — Редно е да те приберем.
Момчето понечи да възрази, но не срещна разбиране. Филип и Харис имаха заповеди — щяха да го завлекат до укреплението насила, ако се наложи — затова закопча якето си върху котката и закрачи между двамата си спътници.
Когато се прибра, завари Хенри в кухнята с разгъната на плота карта и с бръмчаща станция в ръка. Гласът на Лио припукваше от другата страна.
— Под контрол…
Хенри вдигна станцията към устата си.
— Жертви?
— Двама… не мога да пренебрегна… знаците…
— Прибирай се вкъщи.
— Хенри…
— Не сега! — Флин щракна копчето и захвърли станцията. Прокара пръсти през косата си, вече прошарена по слепоочията.
Огъст провлече подметка и баща му рязко вдигна глава. За момент на лицето му остана изписана смес от изненада и гняв, разочарование и страх. После чертите му се отпуснаха и притесненията му се скриха под повърхността.
— Здрасти — поздрави той. — По-добре ли се чувстваш?
— Много по-добре — Огъст се насочи към стаята си.
— Защо тогава ти шава коремът?
Момчето спря и погледна войнишкото яке, което наистина се въртеше и мърдаше.
— О, забравих… — Разкопча леко ципа и отгоре се подаде малко, рошаво личице.
Хенри се ококори.
— Какво е това?
— Котка.
— Да. — Флин се почеса по врата. — Виждал съм ги и преди. Какво прави в якето ти?
— Принадлежеше на Осингър — обясни Огъст и извади котката от пазвата си. — Почувствах се отговорен — нося отговорност — и не можах… Опитах да я оставя, но…
— Огъст.
Момчето смени тактиката.
— Ти си прибрал своя дял бездомници — напомни то. — Нека и аз задържа моя.
Това му спечели колеблива усмивка.
— Кой ще се грижи за нея? — поинтересува се Хенри.
Точно тогава се чу възглас, смес от въздишка и радостно изпискване, и Илса се втурна помежду им и грабна малкото създание в обятията си. Огъст кимна на Хенри, все едно казваше: „Сещам се кой би поел грижата с радост.“ Баща им само въздъхна, поклати глава и излезе.
Илса вдигна котката пред лицето си и се взря в очите й. Последва отговор: една черна лапичка се пресегна и се отпусна върху носа й. Изглеждаше очарована от сънаито. Като повечето същества.
— Как се казва? — прошепна Илса.
— Не знам — сви рамене Огъст.
— Всички същества трябва да си имат име — изгука сестра му и седна с кръстосани крака на кухненския под. — Всички заслужават да имат име.
— Тогава й дай име — предложи Огъст.
Илса огледа малката черна котка. Поднесе я към ухото си. Обяви:
— Алегро!
Момчето се усмихна.
— Харесва ми! — И на свой ред седна срещу сестра си. Пресегна се и почеса котката зад ушите. Мъркането й пулсираше под пръстите му.
— Харесва те — обяви Илса. — Те виждат разликата, така да знаеш, между доброто и злото. Точно като нас!
Алегро се опита да се покатери в косата й и тя нежно го свали в скута си.
— Ще се грижиш ли за него, докато съм на училище?
Илса гушна котката в обятията си.
— Разбира се. Ще се грижим един за друг!
Все още седяха на пода с Алегро, когато Лио се върна, преметнал на гръб стоманена китара и с петно кръв — не негова — на ризата. Намръщи се още щом зърна котката. Алегро на свой ред го премери с поглед и сви уши. Илса избухна в смях, сладък като камбанки, и в този момент Огъст осъзна, че наистина ще задържи новия си любимец.