В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (14)

IIII IIII II

Първия път Огъст извърши убийство съвсем случайно.

Осъзна се — роди се, манифестира се — в училището, край черните чували за трупове, където притеснена жена се опитваше да му закрие очите, докато загръщаше с палтото си тесните му рамене и го качваше в някаква кола. Отведе го в някаква сграда при деца, очакващи семействата им да ги приберат. Но той си нямаше семейство и понеже със странна, заложена чак в костния му мозък сигурност знаеше, че не му е мястото тук, се изниза през задната врата и излезе на улицата.

Тогава чу музика — първото хубаво нещо в един грозен свят, както би казала Илса. Песента беше тиха, несигурна, ала достатъчно звучна, за да я проследи, и скоро Огъст откри източника й — очукан от живота мъж, седнал на дървен сандък и увит в опърпано одеяло. Подръпваше струните на инструмента и Огъст се насочи към него, озадачен защо сянката на мъжа се е разтегнала така по стената и шава дори когато той стои неподвижен.

Имаше прекалено много ръце и твърде голям брой зъби.

После мъжът под сянката вдигна инструмента към светлината.

— Защо някой ще си изхвърли цигулката? — промърмори и поклати глава.

Още в сградата дадоха на Огъст пакетче бисквити и кутия със сок. Храната му се стори напълно лишена от вкус и още след първата хапка набута другото по джобовете на женското палто. Сега извади остатъците и ги предложи на непознатия. Сигурно на него му се стори по-вкусно, понеже онзи погълна всичко, а после се загледа в небето. Огъст също погледна нагоре. Смрачаваше се.

— Май е по-добре да се прибираш — продължи мъжът. — В Южния град не е безопасно нощем.

— Не мога да се прибера — отвърна момчето.

— Нито пък аз — сподели непознатият и захвърли цигулката. При падането й се чу ужасен звук, но тя не се счупи. Онзи, чиято сянка се гърчеше на стената, прошепна: — Сторих лошо нещо. Ужасно лошо нещо сторих!

Огъст коленичи да вземе инструмента.

— Всичко ще е наред — каза той и уви пръсти около дървената шийка.

Не си спомняше какво е станало после. Или по-скоро спомняше си, ала като поредица снимки, не филм, само кадри с празнини помежду им. Държи цигулката и прокарва палец по струните. Има светлина. Има мрак. Има музика. Има покой. И после има труп. А след още известно време се появява Лио, който го намери седнал със скръстени крака върху дървения сандък; подръпваше струните, а трупът се търкаляше в краката му със зейнала уста и пламнали в черно очи. Измина много време, докато Огъст разбра жизненоважното нещо, случило се в промеждутъците.

— Господин Осингър? — подвикна той сега и прекрачи прага на претъпкания апартамент. Калъфът на цигулката му се закачи на извисила се кула от книжа и ги разпиля. От другата страна на стаята Албърт Осингър се мъчеше да се покатери по тясно стълбище, така претъпкано с боклуци, че едва минаваше по него. Огъст не си даде труд да се опитва да го последва. Смъкна калъфа от рамото си и го отвори. С обиграна лекота извади цигулката и я намести под брадичката си, пръстите му сами се настаниха по местата си.

Издиша, поднесе лъка към струните и взе първата нота.

Започна да свири, изведнъж му олекна. Главоболието охлаби хватката си, треската му спадна, напрежението се оттече от крайниците му и ехото от стрелба в главата му — превърнало се в постоянен фонов шум — най-сетне секна, щом мелодията се изплъзна и се завихри из стаята. Не свиреше високо и все пак Огъст знаеше, че ще достигне мишената си. Отвъд акордите чуваше как стъпките на Осингър над главата му спират и после се връщат, вече не припрени, а бавни и равномерни. Продължи да свири, докато жертвата слизаше по стълбите отмерено, привлечена от музиката.

Мелодията се гмуркаше, извисяваше се, възнасяше се, а Огъст си представяше разпилени из сградата хора, с тела, заставени да спрат, когато я чуят, и с души, изплуващи на повърхността, повечето от тях ярки и същевременно недосегаеми. Самият той продължаваше да стои със затворени очи, но усещаше присъствието на Осингър в стаята при него; не му се искаше да спира да свири, копнееше да довърши песента — никога не му се отдаваше да стигне до края й — ала болестта още кипеше в него; той остави мелодията да заглъхне и звукът да затихне по лъка, докато вдига глава. Албърт Осингър стоеше пред него. Сянката му се бе смирила, а под кожата душата му сияеше като лампа.

Беше оцветена в червено.

Огъст отпусна цигулката. Положи я върху един стол, а Осингър го гледаше с оцъклени и празни очи. После заговори.

— Първия път, когато се случи, бях без пукната пара — призна той тихо. — Бях друсан. Дотогава не бях хващал пистолет…

Думите се лееха непрестанно и Огъст ги остави да изтекат.

— Исках просто парите. Дори не помня как ги застрелях. Виж, втория път… — Мъжът се усмихна мрачно. — Е, знаех какво правя, чак до броя на патроните. Не си затварях очите, когато дърпах спусъка, и въпреки това накрая треперех като бебе… — Усмивката му се разшири, отвратителна на червената светлина. — Третия път — това е за късмет. Известно е какво казват — ставало по-лесно. Живеенето не олеква, ала убиването е лесно. Ще го сторя отново. Може би.

Свърши и млъкна. Чакаше.

Лио вероятно щеше да изнесе реч, Огъст обаче не говореше с жертвите. Скъси разстоянието помежду им, прекрачи, заобиколи боклуците и притисна ръка към шията на Осингър, където разкопчаната му яка се разтваряше и разголваше обветрената кожа. Щом пръстите на момчето се срещнаха с топлата плът на мъжа, червената светлина блъвна напред. Устата на Осингър се отвори и Огъст изпъшка, уловил дъха на мъжа, докато енергията нахлуваше в него, охлаждаше тялото му и захранваше изгладнелите му вени. Беше кръв и въздух, вода и живот. Той я пиеше и в момента чувстваше само облекчение.

Покой.

Славно, всеобхватно усещане за спокойствие. За равновесие.

После светлината угасна.

Ръката на Огъст увисна покрай хълбока му, а тялото на Албърт Осингър се свлече на пода бездиханно. Обвивка. Шлюпка, лишена от светлина, без сянка, с очи, изгорени до черно.

Момчето остана съвършено неподвижно, докато енергията на мъжа бушуваше в него. Не я усещаше като електрическо течение, не го оставяше дрогиран с мощ. Ако изобщо имаше ефект, беше чувството, че е… истински. Гневът, треската и напрежението бяха изчезнали, отмити и Огъст просто се чувстваше цял.

Това ли е усещането да си човек?

Погледна към трупа на мъжа и по тялото му като студ пролази мека тъга. Внезапно нормалното му се стори невероятно далечно. Какъв жесток фокус на вселената, помисли си Огъст; да се чувстваш човек само след като сториш нещо чудовищно. И тогава се зачуди дали и това негово кратко упражнение по човечност не е само илюзия, отражение на отнетия от него живот. Усещането да си нашественик.

Гласът на Лио го достигна, равен и спокоен.

Това е твоят талант. Това си ти.

Илса се присъедини към него.

Намери? Доброто в случващото се.

Огъст си пое дълбоко дъх и върна цигулката в калъфа й. Може да не беше човек, но беше жив. Гладът си бе отишъл. Треската бе отминала, кожата му беше прохладна, а умът му — отново ясен. Беше си спечелил още няколко дни. Още няколко чертички. И беше въздал правосъдие. Беше направил света мъничко по-добър или поне го бе предпазил от допълнително влошаване. Това целеше поначало. В това бе смисълът на съществуването му.

Някой щеше да дойде за трупа.

Канеше се да тръгва, когато чу тихо шумолене в ъгъла на стаята. Един кашон се катурна странично, по пода се търколи кутия и Огъст се обърна, ала не видя никого. После обаче, в сянката под едно старо кресло, грейнаха чифт очи.

Момчето се напрегна и докато тази твар се прокрадваше напред, осъзна, че това не е чудовище.

Беше котка. Цялата черна, с изключение на едно бяло петънце над две яркозелени очи. Промъкна се през претрупаната стая с котешка грациозност и накрая спря недалеч от момчето. Огъст се взря в създанието. То отвърна на погледа му. Момчето погледна останките на собственика на котката върху пода. Котката направи същото.

— Съжалявам — каза Огъст на глас.

Беше виждал любимци да полудяват в присъствието на чудовища (обикновено не свършваше добре за животното), но котката не изсъска и не го нападна. Заобиколи тялото и се отърка о крака на младежа. Той преметна калъфа на цигулката на рамо и предпазливо коленичи да погали черното създание. За негова изненада, то взе да мърка. Огъст се смути. Отиде да отвори прозореца към пожарната стълба.

— Хайде — подкани котката, ала тя само го зяпаше. Не беше глупава. В града животните на свобода не оцеляваха. Корсаите имаха грижата за това.

Огъст колебливо се насочи към входната врата.

Този път котката го последва.

— Остани — прошепна той.

Измъкна се в коридора и затвори вратата, преди животинката да успее да го последва. Понечи да се отдалечи, чу я да мяука от другата страна и да драска да излезе. Тогава се поколеба с надежда плачливото мяукане да спре; след продължително двоумение въздъхна и се върна.

 

 

Отвън Харис подпираше неуверено примигваща улична лампа. Тихо си тананикаше под нос.

Чудовища, чудовища, големи и малки…

Забеляза Огъст да приближава и млъкна.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна момчето.

— Каква е тази котка? — поинтересува се Харис.

Огъст беше пъхнал създанието във военното си яке — само главичката стърчеше навън.

— Не можах да я зарежа… — призна той. — Не и след… — Стрелна сградата с поглед.

Харис сви рамене.

— Както щеш. Във всеки случай не това имах предвид, като казах, че трябва да си разшириш кръгозора.

Огъст се засмя уморено.

— Прибираме ли се?

— Да.

Момчето вдигна поглед и си пожела да видят звездите, ала чу тропота от ботушите на притичващия Филип.

— Готови ли сме?

— Приключихме — увери го Харис.

— Тогава да тръгваме — подкани ги Филип. — Току-що чух по станцията за въргал около Шева.

— Не е ли редно да се притечем на помощ? — попита Огъст.

— Не. — Филип стрелна с поглед котката в якето му. Дори не попита за нея. — Редно е да те приберем.

Момчето понечи да възрази, но не срещна разбиране. Филип и Харис имаха заповеди — щяха да го завлекат до укреплението насила, ако се наложи — затова закопча якето си върху котката и закрачи между двамата си спътници.

Когато се прибра, завари Хенри в кухнята с разгъната на плота карта и с бръмчаща станция в ръка. Гласът на Лио припукваше от другата страна.

— Под контрол…

Хенри вдигна станцията към устата си.

— Жертви?

— Двама… не мога да пренебрегна… знаците…

— Прибирай се вкъщи.

— Хенри…

— Не сега! — Флин щракна копчето и захвърли станцията. Прокара пръсти през косата си, вече прошарена по слепоочията.

Огъст провлече подметка и баща му рязко вдигна глава. За момент на лицето му остана изписана смес от изненада и гняв, разочарование и страх. После чертите му се отпуснаха и притесненията му се скриха под повърхността.

— Здрасти — поздрави той. — По-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре — Огъст се насочи към стаята си.

— Защо тогава ти шава коремът?

Момчето спря и погледна войнишкото яке, което наистина се въртеше и мърдаше.

— О, забравих… — Разкопча леко ципа и отгоре се подаде малко, рошаво личице.

Хенри се ококори.

— Какво е това?

— Котка.

— Да. — Флин се почеса по врата. — Виждал съм ги и преди. Какво прави в якето ти?

— Принадлежеше на Осингър — обясни Огъст и извади котката от пазвата си. — Почувствах се отговорен — нося отговорност — и не можах… Опитах да я оставя, но…

— Огъст.

Момчето смени тактиката.

— Ти си прибрал своя дял бездомници — напомни то. — Нека и аз задържа моя.

Това му спечели колеблива усмивка.

— Кой ще се грижи за нея? — поинтересува се Хенри.

Точно тогава се чу възглас, смес от въздишка и радостно изпискване, и Илса се втурна помежду им и грабна малкото създание в обятията си. Огъст кимна на Хенри, все едно казваше: „Сещам се кой би поел грижата с радост.“ Баща им само въздъхна, поклати глава и излезе.

Илса вдигна котката пред лицето си и се взря в очите й. Последва отговор: една черна лапичка се пресегна и се отпусна върху носа й. Изглеждаше очарована от сънаито. Като повечето същества.

— Как се казва? — прошепна Илса.

— Не знам — сви рамене Огъст.

— Всички същества трябва да си имат име — изгука сестра му и седна с кръстосани крака на кухненския под. — Всички заслужават да имат име.

— Тогава й дай име — предложи Огъст.

Илса огледа малката черна котка. Поднесе я към ухото си. Обяви:

— Алегро!

Момчето се усмихна.

— Харесва ми! — И на свой ред седна срещу сестра си. Пресегна се и почеса котката зад ушите. Мъркането й пулсираше под пръстите му.

— Харесва те — обяви Илса. — Те виждат разликата, така да знаеш, между доброто и злото. Точно като нас!

Алегро се опита да се покатери в косата й и тя нежно го свали в скута си.

— Ще се грижиш ли за него, докато съм на училище?

Илса гушна котката в обятията си.

— Разбира се. Ще се грижим един за друг!

Все още седяха на пода с Алегро, когато Лио се върна, преметнал на гръб стоманена китара и с петно кръв — не негова — на ризата. Намръщи се още щом зърна котката. Алегро на свой ред го премери с поглед и сви уши. Илса избухна в смях, сладък като камбанки, и в този момент Огъст осъзна, че наистина ще задържи новия си любимец.