В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (18)

III

Огъст чу приближаването й.

Хората са направени от парчета — гледки и миризми, несъмнено, но и звуци. Всичко, свързано с Емили Флин, беше стакато. Всичко, свързано с Хенри — гладко. Крачките на Лио бяха равномерни като пулс. Косата на Илса шушнеше като тих прибой.

А Кейт? Тя звучеше като лакирани нокти, които почукват в ритъм.

Тя седна на реда зад него, Огъст, облегнат на затоплените метални трибуни, бе вирнал брадичка към слънцето. Стоманената пейка зазвънтя под внезапна тежест и той реши, че дори Кейт да не беше издала нито звук, пак щеше да я познае. Имаше особен начин да си тежи на мястото. Той долавяше мекия натиск на погледа й, ала остана със затворени очи. Лек бриз прокара пръсти през косата му и Огъст си позволи усмивка — лека, почти естествена. Сянка се плъзна пред червено-бялото сияние на слънцето и клепачите му сами се вдигаха. Ето я и нея, вгледана надолу отвисоко. От този ъгъл в чертите й прозираше мекота, далечен отблясък в очите й като облаци, помрачили съвършено синьо небе.

— Здрасти — поздрави Огъст.

— Здрасти — отвърна Кейт. После разсеяно попита. — Къде си ти?

Той присви очи.

— Какво?

Ала съученичката му вече клатеше глава, отново съсредоточена като наточено острие.

— Нищо.

Огъст седна и полека се премести, за да я гледа.

— Разкажи ми — подкани я и още докато изричаше думите, съжали. Видя как погледът й се изпразва и отговорът се надига към устните й. Побърза да добави: — Или пък недей. Няма нужда да ми казваш, ако не желаеш.

Кейт примигна и погледът й отново се фокусира. После обаче тя все пак каза:

— Просто игра, на която играя понякога. Когато искам да бъда някъде другаде.

— Като например?

Между веждите й се появи лека бръчка.

— Не знам. А ти, ако точно сега имаше възможност да си на абсолютно всяко място, би ли избрал тъкмо трибуните на „Колтън“?

Огъст се усмихна.

— Тук е доста приятно… — Той посочи игрището и върхарите на дървета на хоризонта. — И, разбира се, има хубава гледка.

Кейт с досада вдигна очи към небето. Отблизо се оказаха сини. Не небесносини, а тъмни, с тъмносиния оттенък на сакото й с емблема на гимназията. Косата й беше преметната през рамо и Огъст отново видя капковидния белег в ъгъла на окото й и сребристата черта през бузата й от слепоочието до брадичката. Почуди се колко ли хора се оказват достатъчно близо да го забележат. Не успя да попита какво е причинило травмата — Кейт се облегна, изпъна крака на пейката и подхвърли:

— Не трябва ли да си в час?

— По програма имам занималня — обясни той, но очевидно не беше и там. — А ти?

— Физическо — отвърна Кейт. — Изритаха ме заради невъздържаност.

Огъст вдигна вежди — така правеше Колин, симулирайки изненада.

— Знаеше ли, че тук водят курсове за самозащита? — продължи Кейт. — Голям майтап. Така де, преподават тактиката с КСНС, сериозно ли? Доколкото ми е известно, ритник в слабините не е пречка на никое корсаи да те разкъса.

— Вярно си е — призна момчето и облегна лакти на пейката зад себе си. — Все пак има предостатъчно лоши хора по света, да знаеш.

Като баща ти, например.

— Е, значи са те изритали, задето учиш учителя?

— О, и по-хубаво става. — Кейт прокара пръсти през русата си коса. — Изритаха ме, защото му счупих ключицата…

От гърлото на Огъст се изплъзна тих, задъхан смях. Изненада и самия него.

— Според съветника — продължи Кейт — имам проблем с насилието.

— Не са ли всички така?

Никой не спомена нито за нарисуваната от него карта, нито надрасканото от нея чудовище върху Искреност. Скоро над трибуните се възцари дружеско мълчание; прекъсваше го само тихото и равномерно почукване на Кейт с нокти по металната седалка и далечните възгласи на учениците долу на пистата. „Не беше редно да става така“, помисли си Огъст. Седеше на сантиметри от дъщерята на кръвожаден тиранин, наследницата на Северния град. Беше нормално да се чувства отвратен и погнусен. Или поне изнервен. А нямаше нищо подобно.

Не беше сигурен какво точно изпитва. Хармония. Съзвучие. Представляваха два акорда, които си подхождат.

Не я отблъсквай, посъветва го едно гласче, а друго предупреди: Не се сближавай прекомерно. Как се очакваше да балансира между двете посоки?

— Е, Фреди, какво те доведе в „Колтън“? — Кейт смени темата и се понадигна.

— Бях на домашно обучение… — поде той и после, след колебание в усилието си да подбере думи, които не са лъжа, продължи: — Така да се каже, семейството ми счете… че ми е време да общувам с хора.

— Ха, и все пак колкото пъти те срещна, все си сам.

Огъст сви рамене.

— Май не си падам много по общуването. А ти?

Кейт се ококори с престорена изненада.

— Не си ли чул? Изгорила съм училище. Или съм се друсала. Или съм преспала с учител. Или съм убила съученик. Всъщност зависи кого питаш.

— А има ли нещо вярно?

— Наистина изгорих едно училище — призна тя. — Е, част от него. Параклиса. Не беше нищо лично. Просто исках да се прибера у дома.

Огъст се намръщи.

— Измъкнала си се от град И… — Не беше малък подвиг предвид затворените градове сателити и Пустошта в добавка. — А защо си искала да се върнеш обратно?

Кейт не му отговори веднага. Беше странно — обикновено не успяваше да спре хората да му споделят — тя отметна глава и се загледа в небето. Денят беше безоблачен и за момент момичето изглеждаше смутено, сякаш очакваше да види там горе нещо, което го няма.

— Само това ми е останало… — Думите произнесе тихо, като на изповед, ала май не забеляза. Погледът й се зарея обратно към земята. — Тези истински ли са?

Огъст сведе очи и установи, че ръкавите му са се вдигнали и разкриват най-долния ред чертички. Четиристотин и деветнайсет.

— Да. — Истината премина прага на устните му, преди дори да си помисли да я спре.

— Какво означават?

Този път преглътна отговора и прокара палец по най-старите белези около китката си.

— По една… за всеки ден без издънка — призна замислено.

Този път Кейт се ококори, искрено изненадана.

— Не ми приличаш на наркоман.

— Е — изсумтя Огъст вяло, — не ти приличах и на Фреди, нали?

Тя се усмихна лекичко.

— В такъв случай с какво се тровиш?

Той въздъхна драматично и остави истината да се изтърколи от езика му.

— С живот.

— Ах — въздъхна Кейт театрално. — Това ще те убие.

— Не толкова бързо, колкото цигарите — теб.

— Туше — предаде се тя. — Ала…

Прекъсна я писък. Огъст се напрегна, а Кейт посегна право към раницата си, оказа се всъщност, че някакъв ученик на терена беше бутнал на шега приятелката си, тя изписка ухилена и хукна да бяга.

Огъст изпусна затаения си дъх. Не успяваше да проумее как така хората пищят от радост.

— Добре ли си? — попита Кейт и той осъзна, че е стиснал пейката с всичка сила. В главата му като бял шум припукваше стрелба. Той отпусна пръсти.

— Аха. Не си падам по силни шумове.

Кейт прехапа устни и го изгледа, все едно казваше „колко сладко“, после посочи калъфа в краката му.

— Цигулка, а?

Огъст кимна. Тази сутрин бе измъкнал инструмента от укреплението и се бе изплъзнал, преди Лио да успее да го спре. Сърбяха го пръстите да посвири отново. Отиде до музикалната стая само за да установи, че за да използваш помещението за упражнения, идентификационна карта не е достатъчна. Почти прекрачи прага й, когато зад него се окашля момиче.

— Извинявай — каза то, — залата е моя.

Огъст не я разбра.

— Твоя ли?

Тя му посочи закачен на стената списък с график. Обясни:

— Моят час е.

Сърцето на Огъст се сви. Задържа вратата отворена, за да влезе момичето, и прочете списъка с часове и имена. Днес беше сряда, а залата бе абсолютно заета до петък следобед. Той не биваше да остава след училище — Хенри настоятелно го поучаваше, че държи да го вижда преминал Шева, преди портите да се затворят при здрачаване, нищо че не ги използва, за да се прибира у дома. И все пак в рядък пристъп на непокорство Огъст си записа час за залата.

— Винаги съм харесвала музиката — сподели му Кейт и зачопли металическия лак на ноктите си.

Момчето я чакаше да продължи, но звънецът удари, тя тръсна глава и пак спусна косата пред едното си око.

— Бива ли те?

— Да — отвърна той без колебание.

— Ще ми посвириш ли?

Огъст поклати глава и тя го изгледа така, че веднага стана ясно — не е свикнала да й се отказва.

— Сценична треска, а? — подхвърли равно. — Разправяй ги тия на друг.

Кейт го гледаше настоятелно през русия бретон, а нямаше как да й признае, че свири само за грешници. Огъст преглътна и се пребори да намери лъжа, която граничеше с истината.

— Хайде, де! Обещавам да не…

— Фреди! — извика някой и той се обърна; Колин му сочеше столовата. С благодарност се изправи.

— По-добре да тръгвам. — Взе си калъфа възможно по-небрежно.

— Все някак ще те накарам да ми посвириш — подвикна Кейт, докато той се спускаше по металните стъпала. — По един или друг начин.

Огъст не й отговори, не посмя дори да погледне назад, докато подтичваше към Колин, който го зяпаше поразен. Стигна до алеята, съученикът му го потупа по гърба и обяви с престорен потрес:

— Той оцеля!

Огъст го бутна закачливо и Колин тръгна редом с него. Погледна назад към трибуните. И към Кейт.

— Виж сега, Фреди, сериозно. Да не ти се умира случайно? Понеже съм почти сигурен, че има по-бързи и по-безболезнени начини да се споминеш…