В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (27)

I

Огъст се събуди. Всичко го болеше. За него болката винаги представляваше мимолетно неудобство и се плъзгаше по повърхността на сетивата му, ала тази се оказа дълбока, овързана около всичките му мускули и кости. Последния път, когато потъна в мрака, го болеше до мозъка на костите, гореше го като треска, но това усещане бе различно. Сега се чувстваше изкорубен. Болеше го да диша. Болеше го да съществува. И за първи път през неговия живот му се искаше да се върне обратно в мрака от сънищата си.

Вместо това извлече съзнанието си на повърхността, където го чакаше тялото, и отвори очи.

Седеше на бетонен под, облегнат на неизмазана стена, зад гърба му имаше плетеница от метална арматура и дървени греди. Виеше му се свят, зрението му се избистри, после пак се разфокусира; при опит да помръдне, китките му се оказаха вързани със свински опашки за металната рамка от двете му страни.

Кейт Харкър седеше насред бетонния под, прихванала коленете си с ръце, и го наблюдаваше. Носеше сакото от „Колтън“ върху просмукана с кръв блуза. На бузата й се оформяше синина и тя определено щадеше едната си ръка, вдигната пред нея под ъгъл, а блузата беше разкъсана от ухапването на малчаито. Изглеждаше разтърсена, но когато забеляза, че Огъст я зяпа, изправи гръб с неразгадаемо изражение.

— Добре дошъл в новия ми кабинет. — Говореше студено и дистанцирано. Може да беше от шока. Огъст бе виждал войничета да минават през същото след разминаване със смъртта. — Започвах да се чудя дали изобщо ще се събудиш.

Момчето откъсна очи от младата Харкър и огледа помещението. Не бяха сами. В ъгъла мъж в безсъзнание лежеше с вързани ръце и уста, залепена с тиксо. На ризата му имаше щампован надпис: „Таксиметрова служба на И.“

Кейт проследи погледа на пленника си:

— По-тежък си, отколкото изглеждаш. Нуждаех се от помощта му да те кача тук. А после… е, реших, че не бива да го пускам да си иде. Но му платих доста солидно, преди да… така де.

Огъст се опита да преглътне. Имаше чувството, че гърлото му е остъргано с пясък.

— Цигулката ми…

Кейт попука с нокти по калъфа до себе си. Момчето се отпусна с облекчение и тя го погледна странно, без да проличи какво мисли. Вниманието й се насочи към прозорците — празни рамки, покрити с опънат найлон. Дори през найлона Огъст установи, че навън е тъмно. Досега трябваше да се е прибрал. Къде му беше телефонът? Не му тежеше в джоба. Дали не го бе изтървал?

— Къде сме? — попита.

— Баща ми има убежища навсякъде из града.

Вълна от паника порази Огъст като гадене.

— И си ни завела в някое от тях? След като неговите мал…

Кейт го изпепели с поглед:

— Вече не служеха на баща ми — прекъсна го ледено. — Но не съм глупачка. Намираме се в квартал в процес на възстановяване, недалеч от убежището. Имам доста въпроси, Фреди.

Той преглътна и уморено уточни:

— Огъст. Казвам се Огъст.

— Огъст… — повтори Кейт, сякаш опитваше името му на вкус. — Повече ти подхожда. Огъст Флин.

Значи все пак знаеше.

— Откога? — попита Огъст и тя очевидно разбра въпроса му, понеже отвърна:

— От вчера.

Той кимна. Беше се оказал прав. Сигурно щеше да изпита самодоволство, ако не го болеше толкова много.

— Мислех твоя вид за неуязвим.

Кейт произнесе „вид“, сякаш беше мръсна дума.

Огъст се намръщи.

— Няма неуязвими неща.

Суха усмивка пробяга по устните на събеседничката му.

— И аз така си установих.

— Кейт…

— Не — прекъсна го тя, — още нямаш право да говориш.

Той млъкна. Пулсът блъскаше в главата му.

Кейт остърга черна кръв от металическия си нокът.

— Защо ми помогна?

Въпросът излезе бързо и остро, сякаш именно това бе планирала да попита.

Огъст затвори очи.

— Беше капан. Онези малчаи не се опитваха просто да те убият. Стараеха се да му придадат вид на сънайска екзекуция. Щяха да ми припишат смъртта ти — да я припишат на семейството ми — и да я използват, за да провалят примирието… — Той с усилие отвори очи. Световъртежът най-сетне милостиво отстъпваше. — Сериозно мисля онова, което ти споделих в гората. Че искам мир.

— И трябва да повярвам в чудовище пацифист?

— Никога не съм те лъгал.

— Но не си казвал и истината.

— Как бих могъл? — попита Огъст. — На мое място ти…

Кейт не отвърна. Взираше се в пода с лице, изопнато от болка.

— Добре ли си? — попита момчето тихо.

Тя рязко вдигна глава.

— Ебаваш ли се с мен?

Огъст се присви назад, объркан.

— Просто попитах…

— Спри да приказваш! — Изправи се и му показа железния шиш, който бе скрила в свивката на коляното си. — Знам на какво сте способни вие. Виждала съм записи, виждала съм как си играете с жертвите, забавлявате се с гнусни игри на котка и мишка…

Записи ли, изуми се Огъст.

— Не съм ти мишка, Огъст Флин, разбираш ли? Знам какво си!

Кейт се приближаваше към него. Металната арматура, към която го беше вързала, се издигаше нагоре към тавана и Огъст с усилие се надигна и плъзна китки нагоре по прътите, докато не се изправи в цял ръст.

— Спасих ти живота.

В отговор Кейт приближи шипа на железния шиш към гърлото му. Все още беше изцапан с кръв от малчаи и от миризмата на Огъст му се догади. Независимо от трескавия поглед на похитителката, ръката й не трепваше.

— Едно благодаря стига — подхвърли той.

— Защо беше в „Колтън“? — поиска да узнае тя.

— Баща ми ме прати.

— Имаш предвид Флин.

— Да.

— Да ме убиеш ли искаше?

— Не. Искаше да се навъртам покрай теб в случай че примирието падне. Няма много неща на този свят, за които Калъм Харкър да го е грижа, и Лио видя в твое лице ценен лост при боевете… — Огъст се наведе напред срещу металния връх. — И за протокола — ще ти е нужно нещо повече, за да ме нараниш…

В отговор Кейт вдигна залозите и натисна по-силно, но острието не проби кожата.

В същия момент на бетонния под зазвъня мобилен телефон, захвърлен до калъфа на цигулката. Кейт се извърна към него и на лицето на Огъст се изписа ужас.

— Оставила си го включен?

— Махнах джипиеса — обясни тя и приклекна да вдигне телефона. Намръщи се към екрана.

— Кейт! — възмути се Огъст и опъна свинските опашки. Изруга. Бяха оплетени с метал. — Кой се обажда?

Тя се изправи.

— Звънят от къщи.

— Не вдигай! — предупреди той, за първи път му се прииска да може да променя намерения, а не само да разплита мисли. Тя задържа палец над екрана.

— Кейт, някой е пратил онези малчаи да те убият!

Тя се взираше в телефона, който спря да бръмчи. После пак започна.

— Развалили са клетвите си — каза тя. — Също като Оливиър.

— Кой е Оливиър?

— Гладни са и са неспокойни. — Гласът на Кейт, почти не се чуваше на фона на звънящия телефон. — И им е писнало да изпълняват заповеди.

Огъст се загърчи в оковите си.

— Това там не беше случайна атака. Беше премислено. Някой се е потрудил сериозно, за да е сигурен, че ще умреш, а аз ще бъда там, за да понеса вината.

Кейт изсъска едничка дума под нос. Телефонът продължаваше да звъни, ала вместо да вдигне, тя го преобърна и извади батерията. Звъненето млъкна. Тя повтори думата и Огъст осъзна, че е име.

— Слоун.

Беше чувал името и преди. Лио се бе изказал за него както за повечето чудовища, само че по-зле.

Баща ми си отглежда домашно малчаи.

— Този Слоун би ли наченал война?

Кейт изгледа Огъст.

— Смърт и насилие, не копнеят ли за това всички чудовища?

Той не захапа въдицата.

— Виж, не знам — продължи тя и започна да крачи из стаята. — Но съм почти сигурна, че иска да се махна, и ако има начин да обвини Флин междувременно… Не познавам друг, който да мисли толкова ходове напред. Повечето малчаи са едностранчиви убийци. Слоун… е различен.

— Слушат ли го другите малчаи?

— У дома съм от девет дни, Огъст. Наистина не съм се заглеждала. Засега любимото му хоби май е да измъчва мен.

— Ако той има пръст в тази работа, не бива да се прибираш. Ти…

Огъст млъкна, дочул звука от спираща кола и угасването на двигател. Звуците бяха тихи, приглушени и Кейт още не ги бе доловила. Все така обикаляше.

— Кейт?

Отваряне и затваряне на вратите на кола.

— Кейт.

Стъпки.

— Кейт!

Тя се обърна към пленника си.

— Какво?

— Развържи ме — настоя Огъст и се опита да си освободи ръцете. Свинските опашки, макар и твърде затегнати, не му причиняваха болка, но вплетеният в тях метал затрудняваше разкъсването на оковите.

— Защо?

— Идва някой.

Някъде под тях с плъзгане се отвори врата — най-сетне звук, достатъчно силен да го чуе и Кейт.

— Сигурно са те проследили дотук.

— Не — възрази тя и поклати глава. — Изключих джипиеса на телефона.

В ъгъла шофьорът на таксито се размърда. В джоба му вибрираше телефон.

— Дявол го взел.

По стълбите отекнаха стъпки. Кейт забърза към прозореца и нарами раницата си. Извади запалка от джоба си, от единия й край щръкна отворено малко сребърно острие и тя преряза найлоновата преграда с малкото, но остро ножле. Отвън небето тънеше в индигов здрач. За момент Огъст си помисли, че Кейт ще го изостави там, забоден за стената, за да го намерят хората на Харкър, но тя се върна.

— Канех се да те предам на баща ми — осведоми го. — Когато се качи в колата сутринта… — Пъхна ножа между свинската опашка и кожата му. — Щеше да е толкова лесно…

— И защо не го направи?

Кейт вдигна поглед. Преглътна.

— Не ми приличаше на чудовище.

Огъст издържа погледа й. Искаше да отвърне: „И не съм“, ала думите му присядаха.

— А сега?

Кейт само поклати глава и дръпна рязко ножа.

Свинската опашка обаче не се разтвори.

Момичето се намръщи и опита пак. Нищо.

Огъст пребледня.

— Моля те, кажи ми, че имаш начин да ги свалиш!

— Не съм планирала да ги свалям — отряза Кейт. Огъст се загърчи от паника, а тя просто вдигна обувката си и халоса едната метална пръчка. Разнесе се силен звън — твърде шумен — но подпората се огъна и поддаде и Огъст успя да измъкне окованите си китки. Кейт ритна втората пръчка, тя обаче се оказа по-здрава или ъгълът не беше добър. Огъна се, ала не се строши. Стъпките се приближаваха. Огъст се вкопчи във винкела, Кейт — също, и двамата започнаха да дърпат с цялата си тежест, докато не го пречупиха и не паднаха на бетонния под.

Кейт тупна на ранената си страна и изпъшка от болка, но когато Огъст се приближи да й помогне, се дръпна, все едно докосването му е отровно. Справи се сама. Момчето грабна калъфа на цигулката, Кейт откъсна разцепения найлон на прозореца, той се изкатери на перваза след нея в очакване на авариен изход — и откри само една педя перваз и зейнала три етажа надолу бездна.

Дъхът заседна в гърлото му.

— Не ми казвай, че те е страх от високо — предупреди го Кейт и запристъпва по ръба.

— Не от високото — промърмори той. — Само от падането.

Огледа се в опит да открие предполагаеми начини да слязат, ала момичето просто си пое дъх и скочи.