В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (1)

I

Делайла Бард — крадец откакто се помни, отскоро магьосник и бъдещ, както се надяваше, пират — тичаше колкото я държат краката.

Дръж се, Кел! — помисли си тя, докато спринтираше по улиците на Червения Лондон, стиснала здраво парчето камък, служило някога за уста на Астрид Дейн. Амулет, откраднат в предишен живот, когато магията и идеята за множествените светове бяха нови за нея. Тогава току-що бе открила, че хората могат да бъдат обладавани или овързвани като с въже, и дори превръщани в камък.

Фойерверки изтътнаха в далечината, посрещнаха ги приветствия, викове и музика — все отгласи от град, празнуващ края на „Есен Таш“, турнир по магия. Град, който нямаше представа какъв кошмар се случва в сърцето му. В същото време принцът на Арнес — Рай — умираше, следователно, някъде, на един свят разстояние, същото се случваше и с Кел.

Кел.

Кел. Името я разтърси цялата със силата на заповед, на молба.

Лайла достигна търсената улица и заора пети с изваден нож в ръка и вече опряла острието в плътта на другата. Сърцето й блъскаше, докато обръщаше гръб на хаоса и притискаше кървящия си юмрук — и стиснатия в шепата й каменен къс — към най-близката стена.

Досега беше предприемала това пътуване два пъти, но винаги като пътник.

Винаги с помощта на магията на Кел.

Никога самостоятелно.

И никога сама.

Ала сега нямаше време да мисли и да се уплаши, определено нямаше и секунда за губене.

Тежко задъхана и с препускащ пулс, Лайла преглътна и изрече думите, възможно по-дръзко. Думи, чието място бе единствено на устните на кръвен магьосник. На антари. Като Холанд. Като Кел.

— Ас траварс!

Магията запя нагоре по рамото й, разля се в гърдите и сетне градът се олюля около нея, а гравитацията се усука, щом светът поддаде.

Лайла си представяше, че преходът ще бъде лесен или, най-малкото, прост.

Или оцеляваш да го завършиш, или не.

Ала грешеше.