В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (55)

IV

Танек се появи пред тях малко след здрачаване.

Алукард не харесваше пристанището, но го познаваше добре. В течение на три години не бе посмял да се приближи повече до Лондон. В определен смисъл и Танек се намираше прекалено близо. Хората тук познаваха името Емъри и имаха представа какво означава.

Тъкмо тук се научи да играе друга роля — не на благородник, а на високомерния капитан на „Среднощно острие“. Тук за първи път срещна Ленос и Строс — на игра на Санкт. Тук до безкрай му бе напомняно колко близо — и колко далеч — е от дома. При всяко връщане в Танек виждаше Лондон в гоблените и архитектурата, чуваше го в говора, надушваше го във въздуха като пролетен цъфтеж и болката го съсипваше.

Но точно сега Танек изобщо не приличаше на Лондон. Беше жизнен до невъзможност и в блажено неведение относно опасността, дебнеща навътре в сушата. Кейовете гъмжаха от кораби, пивниците — от клиенти, а най-голямата беда се свеждаше до джебчии и зимния студ.

В крайна сметка Осарон пренебрегна липсата на ентусиазъм — с други думи не налапа въдичката им — и така сенките на мощта му се разсеяха преди час, а тежестта му се вдигна все едно е отминала буря. Най-странното, помисли си Алукард, е как точно спря. Не внезапно, а бавно — в течение на около миля зловредната магия отслабваше и някъде в края на обхвата й неколцината, които срещнаха, нямаха сенки в очите — по-точно там се мяркаше само лошо предчувствие и желание да обърнат назад. Няколко пъти подминаха пътници, привидно изгубени, но всъщност бяха нагазили в рамките на магията, а после спрели, отблъснати, но неспособни нито да назоват, нито да си спомнят от какво.

— Не казвай нито дума — предупреди Кел, когато подминаха първата група. — Последно ни трябва паниката да се разпространи извън столицата.

Мъж и жена се изпрепъваха покрай тях, хванати ръка за ръка и обзети от пиянски смях.

Вестите очевидно не бяха стигнали до пристанището.

Алукард смъкна Холанд от коня и грубо го накара да седне на земята. От самото начало на пътуването им белият антари не беше продумал и мълчанието му пробуждаше притесненията на капитана. И Бард не говореше много, но нейното безмълвие беше друго — заземено и любопитно. А от мълчанието на Холанд въздухът тежеше и на Алукард му се искаше да се обади, само за да го наруши. Предполагаше, че на нокти го изправя именно магията на спътника му — сребърни нишки, които пронизваха въздуха като светкавици.

Повериха конете на конярче — при вида на кралската емблема, избродирана по сбруите, то се ококори.

— Дръжте си главите сведени — предупреди Кел, докато момчето отвеждаше конете.

— Така или иначе събуждаме подозрения — обади се най-сетне Холанд с глас като стържещи камъни. — Може би, ако ми свалите оковите…

— Слабо вероятно — обадиха се Лайла и Джаста едновременно на два различни езика.

Независимо от сгъстяващия се мрак въздухът се затопли леко и Алукард се огледа да открие източника на топлината. Чу тропот на подковани ботуши и забеляза блясък на метал.

— Я вижте, имаме си посрещачи! — възкликна той.

Дали заради кралските коне, или заради странната им група, двама войници се насочваха право към тях.

— Спрете! — извикаха им на арнески и Холанд прояви здрав разум да скрие окованите си китки под наметката. Ала видът на Кел накара войниците да пребледнеят, единият се поклони ниско, а другият замърмори — може би благословия или молитва, говореше твърде тихо, за да различат думите му.

При тази демонстрация Алукард забели очи, а Кел си придаде обичайния арогантен вид и обясни, че са дошли по заповед на краля. Да, всичко е наред. Не, не се нуждаят от ескорт.

Войниците се оттеглиха на поста си и Лайла се поклони подигравателно на Кел.

— Мас варес — и още докато го изричаше се изправи внезапно, а насмешката изчезна от лицето й. С жест, едновременно привичен и зловещо бърз, измъкна нож от колана си.

— Какво има? — попитаха Кел и Алукард едновременно.

— Някой ни дебне — отвърна тя.

Кел вдигна вежди.

— И не ти хрумна да го споменеш по-рано?

— Нищо чудно и да греша — отвърна тя и завъртя ножа между пръстите си. — Но не е така.

— Къде са…

Преди Кел да довърши, тя се обърна и запрати оръжието в мрака.

Ножът запя във въздуха и предизвика писък, забивайки се в стълб на няколко пръста над корона кестеняви къдрици, прошарени със златно. Притиснало гръб към стълба и вдигнало празните си ръце, едно момче стоеше, готово да се предаде незабавно. На челото му имаше мазка кръв. Беше облечено в обикновени дрехи, без златно и червено, без символи на Дома Мареш, бродирани по наметалото му, но въпреки това Алукард го позна, понеже го беше срещал в двореца.

— Хастра! — мрачно възкликна Кел.

Младежът се измъкна изпод ножа на Лайла и го извади от дървото.

— Сър…

— Какво правиш тук?

— Тийрън ме прати.

Кел простена и промърмори под нос:

— Ама разбира се, че ще те прати… — а на висок глас продължи: — Върви си у дома. Тук нямаш работа!

Младежът — всъщност просто хлапе и по поведение, и по възраст — се изправи гордо и изду пилешките си гърди.

— Аз съм ви охрана, сър. Колко ще струвам, ако не ви пазя?

— Не си ми охрана, Хастра — възрази Кел. — Вече не.

Момчето трепна, но не помисли да се отказва.

— Много добре, сър. Ако не съм гвардеец, тогава съм жрец и заповедите ми идват от самия авен есен.

— Хастра…

— … а на него е наистина трудно да му се угоди, както знаете…

— Хастра!

— Освен това ми дължите услуга, сър, понеже ви защитих, когато се измъкнахте от двореца и се записахте на турнира…

Алукард рязко се обърна.

— Какво си направил?

— Стига толкова! — нареди Кел и махна с ръка.

— Анеш! — обади се Джаста, която не следеше разговора и явно не се интересуваше от него. — Идва или си отива, все тая. Ама на мен хич не ми е все тая да стоя на показ. За името ми е кофти да ме виждат с черноокия принц и кралски гвардейци, пък и с благородници, дето си играят на корабчета.

— Аз съм капер! — обиди се Алукард.

Джаста само изпръхтя и тръгна към пристанището. Хастра се забави, очаквателно втренчил ококорените си кафяви очи в Кел.

— О, хайде — обади се Лайла, — на всеки кораб е нужен някой галеник!

Кел вдигна ръце:

— Хубаво. Нека остане.

 

 

— Кой от състезателите беше? — поинтересува се Алукард, докато вървяха по пристана и подминаваха кораби с всевъзможни размери и цветове. Мисълта Кел да се е състезавал в турнира — в неговия турнир! — го побъркваше. А вероятността да се е бил с него — и дори да са се срещали — го влудяваше.

— Няма значение — повдигна рамене Кел.

— Сражавахме ли се?

Ала как биха могли? Алукард щеше да забележи сребърната магия, щеше да разбере, че…

— Ако се бяхме срещнали — подхвърли антари многозначително, — щях да победя.

Пиратът пламна от раздразнение, но се сети за Рай и връзката помежду им, и гневът му погълна унижението.

— Имаш ли представа колко глупаво е било? Колко опасно за принца?

— Не че ти влиза в работата — изсумтя Кел, — но цялата история беше идея на Рай… — извърна към него разноцветните си очи. — Предполагам, не си се опитал да спреш Лайла?

Алукард надзърна през рамо. Бард вървеше последна в групата, Холанд — на крачка пред нея. Белият антари оглеждаше корабите така, както Лайла беше гледала конете — със смесица от смущение и неувереност.

— Какъв е проблемът — поинтересува се тя, — не можеш да плуваш ли?

Холанд стисна устни.

— Малко е трудно, когато си с вериги… — отново насочи вниманието си върху корабите и Алукард го разбра. Познаваше този поглед и предпазливост, граничеща със страх.

— Никога не си се качвал на кораб, нали?

Антари не отговори. Нямаше и нужда.

Лайла се изсмя тихичко и злодейски. Сякаш знаеше каквото и да било за корабите, когато Алукард за първи път я взе на борда.

— Ето, пристигнахме — отбеляза Джаста и спря до плавателен съд, който би могъл — на определени места — да се класира и за кораб, също както някои градски къщи биха минали за имения. Капитанката потупа корпуса на кораба си, както ездач милва конски хълбок. Името бе изписано със сребърни букви по бялата обшивка.

Ис Хосна. Призрак.

— Мъничък е — отбеляза Джаста, — но е по-бърз от камшик.

— Мъничък — сухо повтори Лайла. „Призрак“ нямаше и половината дължина на „Среднощно острие“, гордееше се само с три малки платна и тесен и заострен като перо фароански корпус. — Това е яхта!

— Платноходка — уточни Алукард. — Не носят голям товар, но в открито море малцина са им равни по бързина. Плаването не обещава да е луксозно, откъдето и да го погледнем, но ще стигнем бързо целта. Особено с трима антари, които се редуват да пълнят платната с вятър.

Лайла се вгледа с копнеж в корабите от двете страни — внушителни ветроходи от тъмно дърво с разкошни платна.

— Ами онзи там? — тя посочи горд кораб през две места от „Призрак“.

Алукард поклати глава.

— Не е наш.

— Но може да стане.

Джаста я изпепели с поглед, а Лайла завъртя очи.

— Шегувам се! — макар капитанът й да знаеше, че не се е помайтапила. Додаде: — Освен това не бихме искали нещо прекалено красиво. Хубавите вещи имат склонност да привличат алчни погледи.

— От собствен опит ли говориш, Бард? — закачи я Алукард.

— Благодаря ти, Джаста — намеси се Кел. — Ще ти го върнем цял и напълно запазен.

— О, лично ще се погрижа за това — капитанката закрачи по тесния трап на кораба.

— Джаста…

— Мой кораб, мои правила — тя разпери ръце. — Ще ви закарам закъдето сте тръгнали за половината време, и ако сте на мисия да спасите кралството… е, то е и мое. А и нямам нищо против короната да е на моя страна следващия път, когато аз попадна в неспокойни води.

— Откъде знаеш, че мотивите ни са почтени? — попита Алукард. — Може да бягаме от Лондон.

— Ти може би — Джаста посочи с пръст Кел. — Той обаче — не.

С тези думи тя изтрополи по палубата и те нямаха особен избор, освен да я последват на борда.

— Трима антари се качват на кораб — изрецитира Алукард, все едно разказва виц в кръчмата. Допълнително задоволство му достави гледката как Кел и Холанд се опитват да пазят равновесие, докато палубата се люшка под внезапната тежест. Единият изглеждаше неуверен, другият позеленя и на пирата му хрумна да ги увери, че положението ще се подобри, излязат ли в открито море, но не се чувстваше толкова щедър.

— Хано! — провикна се Джаста и над купчина сандъци се подаде главата на момиче с черна коса, хваната в рошав кок.

— Касеро! — момичето се преметна върху единия сандък и провеси крака от капака му. — Рано се връщаш.

— Имам нов товар! — обяви Джаста.

— Ша! — възкликна с радост Хано.

Нейде от вътрешността на кораба се разнесе тупване, последвано от приглушена ругатня и миг по-късно иззад друг сандък се появи старец, който си разтриваше главата. Гърбът му бе превит като кука, кожата му — тъмна, а очите — млечнобели.

— Соласи — измърмори той и Алукард не можа да определи кому се извинява — на тях или на сандъците, в които се беше блъснал.

— Това е Айло — представи го Джаста и кимна към слепеца.

— А къде са другите моряци? — попита Кел и се огледа.

— Няма други — докладва капитанката.

— Оставяш малко момиченце и слепец да пазят кораб, пълен с крадени стоки — възмути се Алукард.

Хано се изкикоти и разлюля във въздуха кесия — беше кесията на Алукард. Миг по-късно и Айло вдигна нож. Беше на Кел.

Антари щракна с пръсти и ножът полетя с дръжката напред обратно в ръката му — действието му спечели одобрителното ръкопляскане на момичето. Алукард си взе кесията по подобен начин и стигна дотам, да накара връзките да се самозавържат на колана му. Лайла се отупа, за да провери дали всичките й ножове са налични и се усмихна доволно.

— Картата! — подкани ги Джаста.

Алукард й я връчи.

Капитанката разгърна свитъка и цъкна с език.

— „Печеливши води“ значи.

За никого не беше изненада, че Джаста, предвид занаята й, е запозната с пазара.

— Какво има в сандъците? — попита Кел, отпуснал ръка върху един от капаците.

— По малко от едно и повечко от друго — отвърна капитанката. — Нищо, което хапе.

Хастра и Ленос вече отвързваха въжетата, младият гвардеец с удоволствие следваше примера на моряка.

— Защо си окован? — попита Хано.

Алукард не беше забелязал момичето да слиза от мястото си, но сега то стоеше пред Холанд, с ръце на бедрата, имитирайки стойката на Джаста, черният й кок стигаше горе-долу до ребрата на антари.

— Нещо лошо ли си направил?

Междувременно Холанд отметна глава и си пое дълбок, уравновесяващ дъх, втренчил очи в небето, сякаш това щеше да успокои стомаха му.

— Хайде — подкани го Кел и улови другия антари за ръката. — Да намерим каютите.

— Не ми харесва този тип — изръмжа Алукард, когато Бард застана до него.

— Кой по-точно? — попита тя сухо, но го стрелна с поглед, сигурно забеляза нещо по-особено в изражението му, понеже трезво продължи: — Какво виждаш, когато гледаш Холанд?

Пиратът си пое дъх и го издиша на облаче.

— Така изглежда магията — прокара пръсти през облачето. Вместо да се разпръсне, бледата пара се усука и уви на тънки нишки мъгла на фона на чистото нощно море. — Но магията на Холанд е… — разпери пръсти и лентите мъгла се разпръснаха и оръфаха. — Не е по-слаб от вас. Даже напротив, светлината му е по-ярка от твоята и на Кел. Но е неравна, нестабилна, линиите са начупени, пренаредени — приличат на незараснали добре кости. Много е…

— Неестествено? — предположи Лайла.

— Опасно.

— Прекрасно! — тя скръсти ръце заради студа. През стиснатите й зъби като безмълвно озъбване се изплъзна прозявка.

— Иди си почини — предложи й капитанът.

— Така и ще направя — съгласи се Бард, ала не помръдна.

По навик Алукард се обърна към руля, но се сети, че не е капитан на този кораб. Поколеба се — така човек минава през врата да вземе нещо, само за да забрави какво е дошъл да направи. Накрая отиде да помогне на Ленос с платната и остави Бард до планшира.

Десетина или може би дори двайсет минути по-късно погледна надолу: тя още стоеше на същото място, втренчила поглед в чертата, където водата се среща с небето.