В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (120)

V

Загледан в града, Кел попита:

— Наистина ли си сигурен?

Той си помисли — не, знаеше — колко ужасна е идеята, но знаеше също и че изборът не му принадлежи.

Една, но дълбока бръчка проряза челото на Холанд.

— Спри да ме питаш.

Намираха се на възвишение с изглед към града, Кел стоеше прав, а Холанд седеше на каменна пейка, останал без дъх. Да се изкачи дотук очевидно бе отнело всичките му сили, но настояваше да го направи и ето ги вече горе, а той настояваше и на това.

— Остани при нас — предложи Кел.

— Не искам да оставам тук — отвърна равно Холанд. — Искам да си ида у дома.

Червеният антари се поколеба.

— Домът ти не е особено гостоприемен за онези без сила.

Холанд не отклони поглед. На фона на светлата му кожа и наскоро побелялата коса, очите му добиваха дори още по-живописен оттенък на зеленото, двойно по-стряскащ сега, когато и двете бяха еднакви. Въпреки това Кел все още изпитваше чувството, че гледа маска. Гладка повърхност, зад която истинският му гост се крие дори и сега. И няма намерение да я свали.

— Но все още е домът ми. Роден съм там и…

Не довърши. Нямаше и нужда. Кел знаеше какво се кани да каже.

И там ще умра.

След направената жертва Холанд не изглеждаше стар, само уморен. Но изтощението му проникваше чак до мозъка на костите, до мястото, някога изпълнено с мощ, а сега изкорубено и оставило подире си само празна черупка. Магията и животът се преплитат у всекиго и във всичко, но в антари — повече отколкото при другите. Без силата си Холанд видимо не беше цял.

— Не съм сигурен дали ще се получи — поколеба се Кел, — сега като си…

Холанд го прекъсна.

— Ти не губиш нищо, ако опиташ.

Само че това не беше напълно вярно.

Кел не му беше казал — всъщност, не спомена никому, освен на Рай и то само защото се налагаше — за истинските размери на щетата. Че нещо се бе разкъсало в него, след като обвързващият пръстен остана на пръста му, а Холанд прехвърли в унаследителя своята магия, както и магията на Осарон и, на косъм, и магията на рижия магьосник. Пострада жизненоважна връзка. Сега го болеше всеки път, привикваше ли огън, управляваше ли вода, правеше ли кръвно заклинание.

Болеше го всеки проклет път като рана в самия център на съществото му.

Само че за разлика от раните, тази отказваше да се затвори.

Магията винаги бе представлявала част от Кел, естествена като дишането. Сега не успяваше да си поеме дъх. И най-простото действие изискваше не само сила, но и воля. Волята да страда. Да се нарани.

Болката ни напомня, че сме живи.

Така му каза Рай, когато за първи път се пробуди и откри, че животът на единия и животът на другия са свързани. Когато Кел го хвана да държи ръка над огъня. Когато научи за обвързващия пръстен и цената на магията му.

Болката ни напомня кои сме.

Младият антари се боеше от болката, която сякаш се влошаваше всеки път, призляваше му при самата мисъл да я предизвика преднамерено, но не би отказал да изпълни последното желание на Холанд. Дължеше му поне толкова, затова не каза нищо.

Само огледа възвишението и града под тях.

— Къде се намираме сега, в твоя свят? Къде ще бъдем, когато преминем?

По лицето на Холанд пробяга леко облекчение, бързо като слънчево зайче по вода.

— Сребърния лес. Твърдят, че там е умряла магията… — След малко допълни. — Разправят, разбира се, и че това не е вярно, а Лесът не е по-специален, някаква си стара горичка.

Кел го изчака да продължи, но Холанд се изправи бавно, като лекичко се облягаше на бастуна си и само побелелите му от стискане кокалчета показваха колко усилия са му нужни, за да стане.

Сложи другата си ръка върху рамото на младия антари, за да даде знак, че е готов, а Кел си извади ножа и си поряза дланта — леко неудобство в сравнение с предстоящата болка. Извади амулета от Белия Лондон, окачен на шията му, навлажни монетата с кръв и се пресегна да докосне пейката.

— Ас траварс — рече и гласът на Холанд отекна тихо заедно с неговия, когато и двамата прекрачиха отвъд.

 

 

Болката ни напомня…

Кел стисна зъби в отговор на спазмите и посегна да се подпре на най-близкото нещо, което се оказа не пейка и не стена, а ствол на дърво с кора, по-гладка от метал. Облегна се на прохладната повърхност и зачака призляването да отмине, после измъчено вдигна глава и огледа малката горичка — на няколко крачки встрани Холанд беше жив и невредим. Непосредствено пред него течеше поток — нищо повече от тънка струйка вода — а зад горичката Белият Лондон извисяваше каменни шпилове.

В отсъствието на Холанд — и Осарон — цветът отново бе започнал да се източва от света. Небето и реката бяха пак светлосиви, земята — гола. Този именно Бял Лондон Кел познаваше така добре. Онази различна версия — светът, който съзря в двора на замъка в секундите преди Ожка да щракне нашийника на врата му — му се струваше невъзможно видение. Въпреки това сърцето го заболя от загубата и реакцията на Холанд към нея — гладките стени на маската му най-сетне се напукаха да покажат скритата отдолу тъга.

— Благодаря ти, Кел — каза той и младежът разпозна в думите му истинския им смисъл — отпращане.

Ала се чувстваше вкоренен на място.

Магията прави всичко толкова непостоянно: лесно се забравя как някои неща, веднъж променени, не могат да бъдат върнати назад; не всичко е или изменчиво, или безконечно; някои пътища не свършват, други обаче си имат край.

Двамата дълго останаха смълчани, Холанд — неспособен да продължи напред, а Кел — да се върне назад.

Ала в крайна сметка вцепенението го отпусна.

— Пак заповядай, Холанд — промълви младият магьосник и се размърда. Стигна до края на горичката и за последен път се обърна да погледне през рамо към белия антари. Холанд стоеше в средата на Сребърния лес с отметната глава и затворени зелени очи. Зимният вятър рошеше бялата му коса и пепелночерните му дрехи.

Кел се позадържа и порови в джобовете на палтото си с много страни, а когато най-сетне се обърна да си тръгне, остави един червен лин върху близкия пън. Напомняне, покана и дар на раздяла с човек, когото никога повече няма да срещне.