В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (121)

VI

Алукард Емъри крачеше нервно пред вратата на Розовата зала. Носеше дрехи в синьо — толкова тъмно, че изглеждаше черно, докато светлината не падне по определен начин върху него. Такъв беше цветът на платната на кораба му. Цветът на морето в полунощ. Нямаше шапка, не носеше торба, нито пръстени, кестенявата му коса бе измита и прибрана със сребърна шнола. Маншетите и копчетата му също сияеха, лъснати до огледален блясък.

Беше като осеяно със звезди лятно небе нощем.

И прекара по-голямата част от изминалия час в размисъл за костюма си. Не съумяваше да избере между Алукард капитана и Емъри благородника. Накрая отхвърли и двата варианта. Днес той беше Алукард Емъри, ухажор на крале.

Изгуби сапфира над окото си и си спечели нов белег на негово място. Вярно, не сияеше на слънце, но въпреки това му отиваше. Сребърните нишки, които се преплитаха по кожата му, останка от отровата на мраковития крал, сияеха с бледа светлина.

Сребърната шарка доста ми харесва, така каза Рай.

И на Алукард му харесваше.

Чувстваше пръстите си голи без пръстените, но единствената значима за него липса беше сребърното перо, което иначе носеше на палеца си. Знакът на Дома Емъри.

Берас преживя мъглата невредим — с други думи, поддаде й се — и се пробуди на улицата заедно с всички други, твърдейки, че не си спомнял какво е казал или сторил под влиянието на мраковития крал. Алукард не вярваше нито дума на брат си и остана при него само колкото да му съобщи за разрушаването на имението и смъртта на Аниса.

След дълго мълчание Берас отбеляза кратко:

— Само си помисли, сега родът ни се свежда до нас двамата!

Алукард поклати глава, отвратен:

— Задръж си го целия! — И си тръгна. Не запрати пръстена по брат си, колкото и приятно би му било. Вместо това на излизане го захвърли в храстите. Олекна му веднага щом го свали.

Крилата на вратата на Розовата зала се разтвориха и на Алукард му се зави свят.

— Кралят ще Ви приеме — оповести кралският гвардеец и мастър Емъри се насили да пристъпи напред; стискаше в ръка кадифено калъфче.

 

 

Залата не беше пълна, но не беше и празна, и Алукард внезапно изпита желание да беше поискал среща на четири очи с принца — с краля.

Около трона се бяха събрали вестра и остра — едни чакаха аудиенция, други — светът да се върне към нормалното. Весканският антураж все още бе под арест в покоите си, а фароанската група се бе разделила: половината отплава към дома заедно с лорд Сол-ин-Ар, а другата половина се мотаеше из двореца. Съветници, доскоро верни помощници на Максим, стояха в готовност да дадат съвет, а членовете на кралската гвардия подпираха стените и охраняваха новия си владетел.

Крал Рай Мареш седеше на трона на баща си; бе наредил да запазят и празното място на майка му. До него стоеше Кел, свел глава в тих разговор. Мастър Тийрън бе от другата му страна и изглеждаше по-стар от всякога, но светлосините му очи грееха сред хлътнатините бузи и бръчките на лицето му. Положи длан на рамото на Рай, докато говореше — прост, но топъл жест.

Кралят, заслушан, бе свел глава с корона — тежък златен обръч. В извивката на раменете му личеше тъга, но устните на Кел се размърдаха и Рай се усмихна леко, сякаш слънчев лъч надзърта през облаци.

Алукард се почувства одухотворен.

Набързо огледа залата и забеляза Бард облегната на една от каменните саксии и наклонила глава — обичайната й поза, когато подслушва. Той се запита дали от сутринта вече е изпразнила някой джоб, или тези времена са отминали завинаги.

Кел се окашля и Алукард стреснат осъзна, че краката са го отвели чак до подиума с трона. Вгледа се в кехлибарените очи на краля и ги видя за миг да омекват от… щастие? загриженост?… преди Рай да заговори. Гласът му звучеше по същия начин, но и по-строго и дистанцирано.

— Капитан Емъри, Вие пожелахте аудиенция.

— Както ми обещахте, че имам право, Ваше Величество, след завръщането ми… — Алукард стрелна с поглед Кел, сянката до рамото на краля, — без да убия брат ви.

Из залата премина весел шепот. Антари се озъби, а на Алукард незабавно му стана по-добре. Рай отвори по-широко очи — беше се досетил накъде върви разговорът и очевидно бе предположил, че Алукард ще иска лична аудиенция.

Ала онова помежду им — то не беше просто откраднати целувки между копринени чаршафи, нито тайни, споделяни само на звездна светлина — представляваше много повече от младежка заигравка и летен флирт.

И Алукард идваше да го докаже. Да оголи сърцето си пред Рай и Розовата зала, и цял Лондон.

— Преди почти четири години — поде той, — напуснах Вашия… двор без обяснение или извинение. С тази постъпка, боя се, нараних Ваше Величество и преценката Ви за мен. Дошъл съм да се извиня на моя крал.

— Какво държиш в ръце? — полюбопитства Рай.

— Дълг.

Един гвардеец се приближи да вземе пакета, но Алукард се отдръпна, без да сваля очи от краля.

— Ако позволите…?

След миг Рай кимна и се изправи, когато пиратът приближи подиума. Слезе по стъпалата и го пресрещна пред трона.

— Какво правиш? — попита Рай тихо и цялото тяло на Алукард зазвънтя при този тон, който не принадлежеше на краля на Арнес, а на добре познатия му принц: онзи, в когото се беше влюбил и го беше изгубил.

— Каквото обещах — прошепна Алукард, стисна огледалото с две ръце и наклони повърхността му към краля.

То беше лиран.

Повечето гадателски съдове имат силата да споделят съдържанието на ума, идеите и мислите, проектирани на повърхността, но умът е крехка играчка — майстор е да лъже, забравя и пренаписва.

Лиранът показва само истината.

Не както е била запомнена или както човекът иска да си я припомни, а каквато се е случила.

Да отсееш истината от спомените не е проста магия.

Алукард Емъри замени четири години от бъдещето си за шанса да преживее отново най-лошата нощ от своето минало.

В ръцете му повърхността на огледалото потъмня, погълна отражението на Рай и залата зад него, а под стъклото форма добиха съвсем различна нощ и друга стая.

Рай се скова при вида на спалнята си и на тях двамата, сплели крайници. И двамата се смееха безмълвно, докато той рисуваше с пръсти по голата кожа на Алукард. Бузите на краля порозовяха, той се пресегна и докосна ръба на огледалото. И сцената оживя. Същинска благословия беше, че звукът от насладата им не отекна в тронната зала. Остана да витае помежду им, докато сцената се разиграваше по-нататък.

Алукард стана от леглото на Рай и се опитваше да се облече, докато принцът игриво разкопчаваше всяко закопчано от него копче, развързваше всеки завързан възел. Последна целувка на раздяла и ето че любовникът се оттегли през лабиринт от скрити коридори и потъна в нощта.

Рай нямаше как да види — и тогава, и сега — на повърхността на огледалото, нито щастието на Алукард, докато пресича медния мост към северния бряг, нито препускащото му сърце, с което се изкачи по стълбите на имението Емъри. Не долови и внезапното ужасено прескачане на това сърце, когато завари Берас да стои в очакване в коридора.

Берас, който го бе проследил до двореца.

Берас, който знаеше.

Алукард се опита да се отърве с разиграване на пиянство, театрално се препъна и се блъсна в стената, започна да изброява в кои кръчми е бил, колко се е забавлявал и в какви неприятности се е забъркал по време на дългата нощ.

Номерът му не мина.

Отвращението на Берас се бе вкоравило на камък. Твърди бяха и юмруците му.

Алукард не искаше да се бие с брат си, дори избегна първия удар, а после и втория, но третия път по главата го удари нещо сребърно и остро.

Той падна, а светът се завъртя около него. В очите му се стичаше кръв.

Баща му се беше надвесил над него с грейнал в ръката бастун.

В Розовата зала Алукард затвори очи, ала образите продължиха да се разиграват в главата му, завинаги дамгосани в паметта му. Вкопчи пръсти в огледалото, но не го пусна, дори когато брат му го нарече безчестник, глупак, курва. Нито когато чу счупването на кост, приглушения си вик и последвалата тишина, а след малко — и зловещото плискане на вода в корпуса на кораб.

Алукард би оставил спомените си да продължат, би ги оставил да преминат през първите ужасни нощи в морето и бягството му, и после чак до затвора, до железните окови и нагорещеното желязо, до принудителното му завръщане в Лондон и предупреждението в очите на брат му, до болката в очите на принца и омразата в очите на Кел…

Беше готов да показва всичко, което Рай пожелае, но внезапно повърхността на огледалото натежа и той отвори очи, за да види младия крал да стои плътно до него, закрил стъклото с длан, сякаш сложи преграда пред образите, звуците и спомените.

Кехлибарените очи на Рай горяха, челото му бе сбърчено от гняв и тъга.

— Достатъчно — изрече той с треперещ глас.

Алукард искаше да проговори, опита се да намери нужните думи, но кралят вече се бе отдръпнал — твърде бързо — и се бе обърнал — твърде скоро! — и се връщаше на трона.

— Видях достатъчно.

Алукард отпусна огледалото покрай хълбока си, а светът около него се върна на фокус. В цялата зала цареше мъртвешки покой.

Младият крал стисна подлакътниците на трона и тихичко заговори на брат си, чието изражение преминаваше от изненада в раздразнение и от раздразнение в изненада, докато накрая по лицето му започна да се чете по-величествена емоция. Кел кимна, Рай се обърна към залата и заговори с нетрепващ глас.

— Алукард Емъри — заяви той меко, но решително, — тронът оценява Вашата честност. Аз я оценявам… — погледна още веднъж към Кел и тогава продължи. — Считано от настоящия момент, Ви отнемаме разрешението за каперство.

Алукард едва не падна под тежестта на присъдата.

— Рай… — изрече името, преди да осъзнае грешката си. Неправомерността. — Ваше Величество…

— Повече няма да плаваш под флага нито на „Среднощно острие“, нито на друг кораб.

— Но аз…

Кралят вдигна ръка и призова за тишина.

— Брат ми желае да пътува и съм му дал разрешение… — Изражението на Кел се вкисна при тези думи, но не прекъсна речта. — И поради това имаме нужда от съюзник. От доказан приятел. Могъщ магьосник. Изискваме присъствието Ви тук, в Лондон, мастър Емъри. При мен.

Алукард се вцепени. Заповедите бяха удар — внезапен, но не суров. Играеха си с него на ръба между насладата и болката, между страха, че не е доразбрал казаното, и надеждата, че прекрасно го е схванал.

— Това е първата причина — продължи Рай равно. — Втората е по-лична. Изгубих майка си и баща си. Изгубих приятели и непознати, които някой ден биха могли да ми станат приятели. Изгубих твърде много от поданиците си. И няма да понеса да изгубя и теб!

Алукард стрелна с поглед Кел. Рижият антари го погледна в очите и той откри в погледа му предупреждение, но нищо повече.

— Ще се подчиниш ли на волята на Трона? — попита Рай.

На мастър Емъри му бяха нужни няколко слисани секунди, за да се вземе достатъчно в ръце, да се поклони и да изрече трите простички думи:

— Да, Ваше Величество!

 

 

Тази нощ кралят дойде в покоите на Алукард.

Бяха го настанили в елегантна спалня в западното крило на двореца, подходяща за благородник. За член на кралския род. Не откри в нея скрити изходи. Само широка двукрила врата от лакирано дърво със златни инкрустации.

Когато се почука, Алукард седеше в края на дивана и въртеше чаша между пръстите си. Надяваше се и същевременно не смееше да се обнадеждава.

Рай Мареш влезе в спалнята му сам. Яката му беше разкопчана, короната си носеше в ръка. Изглеждаше уморен и тъжен, и прекрасен, и отчаян, но при вида на Алукард грейна целият. Сиянието не идваше от светлината, която магьосникът съзираше в усукващата се около него плетеница от нишки, а от огъня в очите му. Беше невероятно странна гледка, но точно в този миг Рай сякаш стана истински, цял както никога преди.

— Аван — каза принцът, който вече не беше принц.

— Аван — отвърна капитанът, който вече не беше капитан.

Рай огледа стаята и попита:

— Харесва ли ти?

Прокара разсеяно ръка по една завеса, усука червените и златни шарки между дългите си пръсти.

Алукард се усмихна криво:

— Ще свърши работа, предполагам.

Рай захвърли короната на дивана и се приближи, а с длан, вече освободена от товара, помилва Алукард по скулата, сякаш да се увери, че наистина е тук, не е видение.

Сърцето на доскорошния капитан препускаше, заплашваше да избяга оттук начаса. Ала нямаше нужда от бягство. Нямаше и накъде да бяга. Не би желал да се озове никъде другаде.

Беше мечтал за тази среща — всеки път, когато в морето бушуваха бури. Всеки път, когато срещу него вадеха меч. Всеки път, когато животът му показваше колко е крехък и незначителен. Беше мечтал за този миг, докато стоеше на носа на „Призрак“, лице в лице с весканската флотилия.

Сега се пресегна и придърпа Рай в обятията си само за да бъде отблъснат.

— Не е редно да се държиш така — скара му се той меко, — понеже вече съм крал.

Алукард се отдръпна и се постара да прикрие болката и объркването си. Но после Рай изпърха с тъмните си мигли и се усмихна лукаво:

— На един крал трябва да му се позволява да води.

Облекчението заля Алукард, последвано от гореща вълна, защото кралят посегна да го помилва отново и разкопча сребърната шнола. Плъзна устни по гърлото му и го запали с дъха си.

— Не си ли съгласен? — прошепна и гризна игриво ключицата на Алукард.

— Да, Ваше Величество — успя да изпъшка магьосникът, а после Рай го целуна — дълго, сладко и с наслада. Стаята се завъртя под омекналите крака на Алукард и копчетата на ризата му се разкопчаха сами. Рай се отдръпна, а капитанът се облегна на едната колона на леглото, с разтворена риза. Изсмя се тихичко и замаяно, съпротивляваше се на копнежа да придърпа краля към себе си и да го събори върху чаршафите.

От копнеж не можеше да си поеме дъх.

— Така ли ще бъде отсега нататък? — попита. — Ще бъда твой партньор в леглото, не само охрана?

Рай се усмихна ослепително:

— Значи си признаваш — скъси разстоянието помежду им и завърши с шепот в ухото на Алукард, — че си мой?

И с тези думи кралят го събори на леглото.